5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 71
гр. София, 21.01.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети януари през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Ковачева
ЧЛЕНОВЕ: Лидия Иванова
Емилия Василева
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 714 по описа за 2010г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Р. С. В. от гр. П. лично и като управител на [заличено име на фирма], гр. П., приподписана от процесуалния им представител адв. Росица Г. срещу определение № 812 от 16.06.2010г. по в. ч. гр. дело № 622/2010г. на Апелативен съд П., с което е потвърдено разпореждане от 24.03.2010г. по т. дело № 118/2008г. на Окръжен съд П., с което е върната постъпилата от Р. С. В. от гр. П. лично и като управител на „В. и син” ЕООД, гр. П. въззивна жалба вх. № 279/19.01.2010г. против решение № 70/16.11.2009г. по т. дело № 118/2008г. на П. окръжен съд.
Частните жалбоподатели правят оплакване за неправилност на въззивното определение поради нарушаване на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила. Неправилно въззивният съд е приел, че обуславящото връщането на въззивната жалба определение № 49/24.03.2010г. на П. окръжен съд не е нищожно и че същото е влязло в сила като необжалвано, поради което неправилно не е обсъдил оплакванията за незаконосъобразния отказ за освобождаване от държавна такса. Допускането на касационно обжалване на съдебния акт е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в нарушение на практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона: 1/ приемането, че обуславящото връщането на въззивната жалба определение № 49/24.03.2010г. на П. окръжен съд подлежи на обжалване, е в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953г., ППВС № 1/10.11.1985г., ППВС № 2/30.11.1967г., решение № 986/16.06.1994г. по гр. дело № 2049/1993г. на ВС, V г. о., решение № 1152/23.04.1968г. по гр. дело № 708/1968г. на ВС, ІІ г. о., решение № 158/14.04.1986г. по гр. дело № 54/1986г. на ВС, І г. о. и решение № 634/17.07.1992г. по гр. дело № 734/1992г. на ВС, ІІ г. о.; 2/ в нарушение на практиката на ВКС, обективирана в посочените съдебни актове, въззивният съд не е обсъдил оплакванията за незаконосъобразен отказ от освобождаване от държавна такса и е постановил определение без мотиви; 3/ въпросът „подлежи ли на самостоятелно обжалване акта на съда, с който се отказва освобождаване от дължимата държавна такса за жалба или искова молба или законосъобразността на този акт се обсъжда в производството за връщане на жалбата или исковата молба поради невнесена държавна такса” е от значение за развитието на правото, тъй като законът е непълен и неясен и по него няма практика на ВКС; 4/ въпросът „кой е компетентен да се произнесе по молба за освобождаване от държавна такса – всеки съдия или председателят на окръжния съд” се решава противоречиво – определение № 185/25.04.2007г. по ч. гр. дело № 753/2007г. на ВКС, ІV г. о.; 5/ въпросът „правораздавателна или административна дейност извършва председателят на съда или друг съдия, когато се произнася по молба за освобождаване от държавна такса” е от значение за развитие на правото. Частният жалбоподател моли определението на въззивния съд да бъде отменено.
Ответникът П. Г. Т. като ЕТ „Н. К. – П. Т.”, гр. П. не изразява становище по частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и инвокираните доводи, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирани страни в преклузивния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
За да потвърди разпореждането на Окръжен съд П., с което е върната въззивната жалба на ищците, Апелативен съд П. е приел, че искането за освобождаване от заплащане на държавна такса е оставено без уважение с определение № 49/24.03.2010г. по т. дело № 118/2009г. на П. окръжен съд, посоченият съдебен акт не е обжалван и е влязъл в сила и в предоставения нов допълнителен срок жалбоподателите не са внесли определената държавна такса. Относно доводът за нищожност на определение № 49/24.03.2010г. по т. дело № 118/2009г. на П. окръжен съд решаващият съдебен състав е изложил съображения, че разглеждането на молбата за освобождаване от държавна такса от съдията – докладчик не води до нищожност, предвид логическото тълкуване на отменената процесуална норма, редакцията й в новия ГПК и в съответствие с разпоредбите на З., които определят председателя на съда като административен ръководител, но извън делегираните по закон административни правомощия го приравняват по права с останалите съдии в ръководената от него структура на съдебната власт, поради което при упражняване на правораздавателна дейност той има равни права с останалите съдии, респективно последните имат равни права с него.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Въз основа на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване релевантният за спора процесуалноправен въпрос може да бъде уточнен: подлежи ли на самостоятелно обжалване актът на съда, с който се отказва освобождаване от заплащане на държавна такса по въззивна жалба, или проверката за законосъобразност на този акт следва да се направи в производството по частната жалба срещу разпореждането за връщане на въззивната жалба.
По отношение на този въпрос не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Посочените и приложени от частните жалбоподатели ППВС № 1/13.07.1953г., ППВС № 1/10.11.1985г., ППВС № 2/30.11.1967г., решение № 986/16.06.1994г. по гр. дело № 2049/1993г. на ВС, V г. о., решение № 1152/23.04.1968г. по гр. дело № 708/1968г. на ВС, ІІ г. о., решение № 158/14.04.1986г. по гр. дело № 54/1986г. на ВС, І г. о. и решение № 634/17.07.1992г. по гр. дело № 734/1992г. на ВС, ІІ г. о. не разглеждат релевантния за настоящото дело процесуалноправен въпрос, а се отнасят до формата и съдържанието на решението на първоинстанционния и второинстанционния съд, разглеждат някои въпроси за правомощията на втората инстанция по граждански дела и необходимостта от излагане на мотиви в съдебните актове. Частните жалбоподатели не са доказали, че процесуалноправният въпрос, който е от значение за спора, се решава противоречиво от съдилищата.
Налице е задължителна съдебна практика, обективирана в т. 5 на Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК, съгласно която определенията, с които е отказано освобождаване от държавна такса по чл. 63, ал. 1, б. „б” ГПК /отм./, подлежат на въззивно и касационно обжалване. Посоченото Тълкувателно решение е приложимо, предвид обстоятелството, че въззивното производство се разглежда по реда на отменения ГПК съгласно § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК, тъй като исковата молба е подадена преди 01.03.2008г. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд се е съобразил с посочената задължителна съдебна практика на ВКС.
Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По въпроса „подлежи ли на самостоятелно обжалване актът на съда, с който се отказва освобождаване от заплащане на държавна такса по въззивна жалба, или проверката за законосъобразност на този акт следва да се направи в производството по частната жалба срещу разпореждането за връщане на въззивната жалба” е налице задължителна съдебна практика, която не е нарушена и не се налага да бъде променяна.
Въпросите „кой е компетентен да се произнесе по молба за освобождаване от държавна такса – всеки съдия или председателят на окръжния съд” и „правораздавателна или административна дейност извършва председателят на съда или друг съдия, когато се произнася по молба за освобождаване от държавна такса” не са релевантни по делото, тъй като определението, с което е отказано освобождаване от заплащане на държавна такса не е обжалвано и е влязло в сила.
Поради липса на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 812 от 16.06.2010г. по в. ч. гр. дело № 622/2010г. на Апелативен съд П..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.