Определение №71 от 23.1.2012 по гр. дело №320/320 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 71
София, 23.01.2012 г.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 320 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Н. Г. Г. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Г. К., против въззивното решение № 495 от 17 ноември 2010 г., постановено по гр.д. № 615 по описа на Софийския окръжен съд за 2010 г., с което е потвърдено решение № 93 от 4 май 2010 г., постановено по гр.д. № 234 по описа на районния съд в гр. Ихтиман за 2009 г. в обжалваната му част за отхвърляне исковете на касатора срещу В. М. Л. от [населено място] за заплащане на 8521 лева възнаграждение по договор за извършване на строително ремонтни дейности и за лихва върху същата сума в размер на 360 лева.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, защото значителна част от приетото за установено от фактическа страна не съответства на събраните по делото доказателства и фактическата обстановка е приета превратно – не е било възможно цената на всички видове работи да е била договорена предварително, а само ориентировъчно и поетапно при възлагане на отделните работи; не е било правилно оценено различието в твърденията на ответницата за извършените плащания, както и в показанията на посочените от нея свидетели, а и без да се вземат предвид близките им родствени връзки с ответницата; не са взети предвид свидетелски показания, които дават други сведения; съдът е взел предвид само заключението на единичната експертиза, без да съобрази, че извършеният оглед е бил без присъствие на ищеца, а заключението на тричленната експертиза е само споменато от съда, макар тя да установява, че всички оспорени работи са установени; ответницата не е установила, че оспорените работи са били извършени от друго лице, а и тя е приела всички извършени от ищеца работи, без да направи съответното възражение; ответницата не е сторила възражение, че претендираната от ищеца сума не е дължима, защото той не е изпълнил задълженията си по договора. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси – относно сключения между страните договор за изработка и неговото изпълнение, което инкорпорира в себе си въпросите за съществените условия на договора, за това извършени ли са били от ищеца и приети ли са от ответницата оспорените от нея видове работи и чия е доказателствената тежест за това, както и заплатена ли е цената на извършените от ищеца работи и преценка за нейната еквивалентност с изработеното; относно възможността договорът за изработка да бъде сключен при ориентировъчно определени цени и относно цената, при която следва да се заплатят фактически извършените работи е налице противоречие с две решения на ВКС; относно въпросите за приемане на извършената работа при договора за изработка е налице противоречие с решение и определение на ВКС; относно възражението за несъответствие на поръчаното с изработеното и за недължимост на част от цената на изработеното, както и за тежестта на доказване на това се сочат две определения на ВКС и едно решение; съществените процесуалноправни въпроси се отнасят до неточното приложение на разпоредбите на чл. 133, чл. 154, ал. 1, чл. 172 и чл. 235, ал. 2 ГПК – за първите две разпоредби се сочат решение и определение на ВКС, за третата – решение на ВС, а за последното се твърди, че правилността на изводите на съда по фактите по делото би могла да бъде предмет на проверка само след евентуалното допускане на касационното разглеждане на делото.
Ответницата В. М. Л. от [населено място] не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че ответницата е направила възражение за частично неизпълнение на договора, като в тежест на ищеца е да проведе доказване, че е изпълнил тези от описаните в исковата молба работи, които са оспорени; от показанията на свидетелите не се установява посочените от ответницата работи да са били изпълнени; в процеса на изпълнение на договора страните са постигнали устно съгласие за извършване на нови видове работи, като ответницата на два пъти е заплатила възнаграждение на ищеца общо от 5 хиляди лева; незаплатената част от уговореното задължение от 1000 лева е поради неизпълнението на посочените работи; след като ищецът не е ангажирал доказателство за изпълнение на всички видове работи, останалата част от уговореното възнаграждение от 1000 лева не му се дължи; ищецът не е доказал, че страните са уговорили възнаграждение по-високо от 6000 лева.
Касаторът поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но от представената съдебна практика, която е на състави на ВКС и ВС по отменения ГПК, следва да се приеме, че фактически соченото основание е това по т. 2 на цитирания текст – противоречиво разрешаване от съдилищата на правен въпрос (така се приема в т. 2 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК).
Атакуваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
За първото си твърдение касаторът не е успял да постави правен въпрос съобразно задължителните критерии, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В първата част на изложението си касаторът е заявил, че съществен за спора е въпросът за сключения договор за изработка и неговото изпълнение, след което на практика е посочил кои обстоятелства следва да бъдат установени по подобен спор. Общото основание за допускане на касационното обжалване тук не се поставя.
Касаторът заявява, че по въпроса за възможността договорът за изработка да бъде сключен при ориентировъчно определени цени и относно цената, при която следва да се заплатят фактически извършените работи, даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с даденото по решение № 402 по гр.д. № 1307 за 1999 г. на V ГО и решение № 404 по гр.д. № 1493 за 1999 г. на V ГО. В двете посочени решения се приема, че страните са постигнали съгласие по ориентировъчната цена на договора за строителство, а с оглед принципа за еквивалентност на престациите следва да се заплащат фактически извършените работи по действителните цени. В атакуваното решение не е прието, че страните не могат да правят подобни уговорки, нито пък че действителен е договорът за изработка само в случай, че е фиксирана твърда цена на възложените работи. Въззивният съд в обобщение е приел за основателно възражението на ответницата, че част от уговорените работи не е установено да са били изпълнени от ищеца, поради което над заплатената от нея сума от 5000 лева друго не му се дължи.
По въпроса за приемане на извършената работа при договора за изработка са посочени като противоречиви разрешенията, дадени от ВКС в решение № 1100 по гр.д. № 1876 за 2002 г. на V ГО и определение № 684 по т.д. № 588 за 2009 г. на ІІ ТО. Посоченото определение на ВКС не може да послужи за целите на съобразяването по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като то е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не формира съдебна практика по смисъла на посочения текст – за характера на този вид определения се е произнесъл ВКС в т. 1 на ТР № 2 от 28 септември 2011 г. по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК. В решението на ВКС се приема, че одобряването на работата обуславя невъзможността за поръчващия да реализира отговорността на изпълнителя като иска поправяне на работата, заплащане на разходите, необходими за поправката или да иска намаляване на възнаграждението. В атакуваното решение съдът е приел друго – изпълнителят не може да претендира възнаграждение преди да изпълни работата, а не е ангажирал доказателства за осъществяване на посочените от ответницата строително монтажни работи. Следователно е прието, че за заявените от ответницата работи не е сторено приемане, поради което поставеният правен проблем не е разрешаван.
По въпроса за възражението за несъответствие на поръчаното с изработеното и за недължимост на част от цената на изработеното, както и за тежестта на доказване на това, касаторът сочи отново определение № 684 по т.д. № 588 за 2009 г. на ІІ ТО, определение № 851 по гр.д. № 311 за 2010 г. на ІV ГО – и двете постановени в производство по чл. 288 ГПК, за които важи изложеното съображение в предходния параграф. Освен двете определения се сочи и решение № 528 по т.д. № 17 за 2005 г. на І ТО, в което ВКС приема, че страната, позоваваща се на определени спорни факти по делото, е длъжна да ги докаже по надлежния ред. Въззивният съд в съответствие с това разрешение е преценил свидетелските показания, поради което противоречиво разрешаване съобразно представената съдебна практика не се установява.
По твърдението за противоречиво разрешаване на процесуалноправни въпроси във връзка с неточното им приложение касаторът не е успял да формулира правен въпрос, който да бъде подложен на преценка в настоящото производство. Липсата на поставен правен въпрос не дава възможност на съда да се произнесе по разрешен от въззивния съд такъв, тъй като би нарушил принципа за диспозитивност в процеса, закрепен в чл. 6, ал. 2 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 495 от 17 ноември 2010 г., постановено по гр.д. № 615 по описа на Софийския окръжен съд за 2010 г.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар