О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 71
гр. София, 23.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 1077 по описа за 2018 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Р. Г. И., [населено място], представлявана от адвокат Д. К., против въззивно определение № 47 от 26.01.2018 г. по в. ч. гр. д. № 26/2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
Жалбоподателката поддържа оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното определение с твърдения, че същото е постановено в противоречие с материалния закон, при съществени процесуални нарушения и в противоречие със съдебната практика. Иска отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Жалбата е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК за редовност, вкл. и е приложено изложение на основания за допускане на касационното обжалване.
Ответникът по жалбата – [община], представлявана от кмета И. Т., чрез процесуалния представител юрисконсулт М. Т., оспорва частната жалба по съображения в представения в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК писмен отговор с искане за недопускане на касационното обжалване, евентуално да се остави в сила обжалваното определение. Претендира присъждане на направените в настоящето производство разноски за юрисконсултско възнаграждение.
За да се произнесе, настоящият състав на ВКС взе предвид следното:
С обжалваното определение № 47 от 26.01.2018 г. Пловдивски апелативен съд е потвърдил определение № 2613 от 06.11.2017 г., постановено по гр.д. № 1746/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е прекратено производството по гр.д. № 1746/2017 г. на основание чл. 126 ГПК. Същото е образувано по предявен от Р. Г. И., [населено място], срещу [община] отрицателен установителен иск за собственост на недвижим имот – апартамент № 13 /бивш 46/, [жилищен адрес] находящ се на [улица], [населено място], с идентификатор 56784.530.2224.3.13, евентуално съединен с иск за заплащане на сумата от 29 176, 52 лв., представляваща увеличената стойност на процесния имот вследствие извършени подобрения и разноски за запазването му, подробно описани в исковата молба, с признаване право на задържане до заплащането им /искът за подобрения, предявен в условията на евентуалност е оттеглен на основание чл. 232 ГПК/.
За да постанови определението си, въззивният съд приел, че пред Пловдивски окръжен съд е образувано гр. д. № 2452/2016 г., по което е постановено невлязло в сила към момента решение № 1311/31.10.2017 г. С него е признато за установено по отношение на [община] и други, че Р. Г. И. и съпругът й М. Р. И. са собственици на основание давностно владение на процесния апартамент. Въззивният съд е констатирал, че са налице две висящи дела между същите страни, на същото основание и за същото искане по смисъла на чл.126, ал.1 ГПК, независимо от обстоятелството, че ищец по гр.дело № 2452/2016 г. на Пловдивски окръжен съд е и съпругът на Р. И. – М. И., а ответници са и М. У. и Д. У. /майка и брат/. Приел е, че съгласно ТР № 3 от 29.06.2017 г. по тълк. дело № 3/2016 г., ОСГК, ВКС по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари, като решението обвързва и неучаствалия съпруг. Ответниците по висящото дело имат положението на обикновени другари с различно материалноправно положение, при което и доколкото ответник е и настоящият, в лицето на [община], то и по отношение на него е налице тъждество на страните. Съдът е съобразил, че апартаментът е предоставен като обезщетение на М. У. със заповед от 1986 г. срещу отчуждаването на собствената й 1/4 ид.ч. от имот, което отчуждаване не е било отменено. Предмет на цитираното висящо дело е установителен иск за право на собственост върху апартамента – обект и на настоящата претенция, като придобит от съпрузите Р. и М. И. по силата на упражнявано от тях, считано от 1986 г., давностно владение. Предмет на настоящото дело е предявен от Р. И. отрицателен установителен иск за същия апартамент спрямо [община]. И в двата случая ищцата цели и при уважаване на исковете постига един и същ правен резултат – да отрече собствеността на общината на каквото и да било основание върху процесния апартамент, в защита на нейното право на собственост по отношение на същия. С оглед на това е налице идентитет и досежно основанието и искането на претенциите по двете висящи дела, поради което по – късно заведеното дело по предявения отрицателен установителен иск подлежи на прекратяване на основание чл. 126 ГПК.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателката обосновава наличие на предпоставките за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2 ГПК (в ред. след изм. ДВ, бр. 86 от 2017 г.) на обжалваното определение по правния въпрос: Има ли пълна идентичност между две дела с предмет положителен установителен и отрицателен установителен иск, отнасящи се до един и същи имот ? Твърди, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, както и с практиката на ВКС, която прилага, а именно: ТР № 8/2012 г., ОСГТК, ВКС, т. 1, ТР № 4/2014 г., ОСГТК, ВКС, т. 2б, решение № 69/17.05.2017 г. по гр. д. № 3704/2016 г., ВКС, ІІІ г.о., определение № 69/07.04.2017 г. по ч. гр. д. № 1219/2017 г., ВКС, І г.о., определение № 234/03.05.2012 г. по ч. гр. д. № 185/2012 г., ВКС, І г.о., определение № 14/06.01.2011 г. по гр. д. № 809/2010 г., ВКС, І г.о., решение № 513/26.01.2012 г. по гр. д. № 890/2010 г., ВКС, ІV г.о., решение № 122/18.04.2012 г. по гр. д. № 345/2011 г., ВКС, І г.о. Поддържа и очевидна неправилност на обжалваното определение, поради нарушение на чл. 121, ал. 1 КРБ и чл. 9 ГПК.
Съобразявайки доводите на жалбоподателката и данните по делото, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съображенията за този извод са следните:
Съгласно предвиденото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.,ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, обуславящ правните изводи в обжалвания съдебен акт. Поставеният в изложението правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и е обусловил правните изводи на съда за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск. Произнасянето на съда обаче не е в противоречие с установената съдебна практика. В нея се приема, че разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК установява забрана за едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен предмет и в рамките на които се търси идентична съдебна защита. Отводът за висящ правен спор по чл. 126, ал. 1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата. Субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни – противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на присъдено нещо, а обективен при пълно съвпадане на предмета на делата, при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца /в този смисъл определение № 524/06.11.2017 г. по ч. гр. д. № 4157/2017 г., ІV г.о., ВКС/. Изводите на въззивния съд, че производството по предявения отрицателен установителен иск следва да бъде прекратено, са в съответствие с ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г., ОСГТК, ВКС. В него се приема, че ищецът има възможност да избере под каква форма да защити правото си – като установи съществуването му в своята правна сфера, или като отрече претендирано от ответника право, което го засяга. Видът на иска и обемът на защитата зависят от нуждата, обусловена от конкретното засягане на правата от насрещната претенция. В случая жалбоподателката е избрала да защити правото си както с положителен установителен иск, така и с отрицателен такъв. При уважаване на положителен установителен иск за собственост силата на пресъдено нещо обхваща принадлежността на правото на собственост в лицето на ищеца, като същевременно отрича претендирано от ответника право. При уважаване на отрицателен установителен иск само се отрича претендирано от ответника право с оглед на всички възможни негови правопораждащи основания. Като краен резултат отрицателният установителен иск дава по-ограничена защита от тази на положителния установителен иск. Предметът на доказване за ищеца и при двата иска обаче е един и същ – същият следва да докаже притежанието на правата, с които в исковата молба е обосновал правния си интерес, с което ще установи материалната си легитимация да се намеси в чуждата правна сфера, отричайки правата на ответника, съответно с което ще установи възникването на правото на собственост в своята правна сфера. В настоящия случай страните по предявения отрицателен иск са страни и по предявения положителен иск, с оглед изхода на производството по него те ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо относно принадлежността на правото на собственост върху спорния имот. В съответствие с разрешенията, дадени в ТР № 3/29.06.2017 г. по тълк.д. № 3/2016 г., ОСГК, ВКС, са изводите на съда, че естеството на спора не налага задължителното участие и съвместна процесуална легитимация на съпрузите като предпоставка за допустимост на процеса по дела за собственост. Решението и по двата иска би обвързало и двамата съпрузи поради качеството им на необходими другари. Правилни са изводите на въззивния съд, че е налице и тъждество по отношение на основанието и искането по двете висящи дела. Целта на ищцата и в двете производства е да отрече възможността за придобиване на процесния имот от ответника на всички възможни придобивни основания, включително и чрез отмяна на отчуждаването на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОС, вр. с чл. 5 ЗВСВНОИ, за да може да установи правото си на собственост върху него. Отрицателният установителен иск има само косвена правозапазваща роля за субективното право на ищцата, която претендира да е страна със собствени права върху същия обект на същото правоотношение. Посочената от жалбоподателката практика е неотносима, тъй като се отнася до хипотези, различни от настоящия случай. Определение № 69/07.04.2017 г. по ч.гр.д. № 1219/2017 г., І г.о., ВКС засяга въпроса налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост, когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право, определение № 234/03.05.2012 г. по ч.гр.д. № 185/2012 г., І г.о., ВКС – възможността за предявяване на насрещен отрицателен установителен иск в производство, образувано по отрицателен установителен иск по отношение на един и същи имот и между едни и същи страни. Решение № 69/17.05.2017 г. по гр.д. № 3704/2016 г., ІІІ г.о., ВКС се отнася до хипотезата на прекратяване на делото поради отказ от иск и възможността за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК при наличие на две влезли в сила съдебни решения, решение № 122/18.04.2012 г. по гр. д. № 345/2011 г., І г.о., ВКС засяга недопустимостта за преминаване от ревандикационен или положителен установителен иск към отрицателен установителен иск за собственост, а определение № 14/29.01.2018 г. по ч.гр.д. № 190/2018 г., І г.о., ВКС – правния интерес от предявяване на положителен установителен иск, когато ответникът не оспорва пряко правото на собственост на предявилото иска лице. В настоящия случай не е налице и обективно съединяване на искове – положителен и отрицателен установителен, възможност, предвидена в посоченото от касатора ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г., ОСГТК, ВКС, тъй като касаторката е предявила същите в отделни производства. Не е налице и хипотезата по т. 2Б на ТР № 4 по т. д. № 4/2014 год. на ОСГК на ВКС, касаеща изменение на иска, съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК, поради което и разясненията в тази връзка са неотносими в случая. В съответствие с трайно установената практика са изводите на съда за идентитет между предявените положителен и отрицателен иск – страните по отрицателния установителен иск са страни и по положителния установителен иск, един и същ е спорният имот, твърдяното от ищцата право на собственост върху него обосновава правния й интерес за предявяване и на двата иска, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Със забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва възможността за постановяване на противоречиви съдебни решения, съдържащи разнопосочно произнасяне по повод на едно и също спорно право или правоотношение.
Липсва и основанието за допускане касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 2 ГПК (в ред. след изм. ДВ, бр. 86 от 2017 г.), тъй като не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидната му неправилност – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила – ограничаване на правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт, или наличие на явна необоснованост. С обжалваното определение съдът не е нарушил конституционно прогласения в чл. 121, ал. 1 КРБ принцип за равенство на страните и осигуряване на условия за състезателност в съдебния процес, за равната възможност на страните да упражняват предоставените им права. С прекратяване на производството по предявения отрицателен установителен иск за собственост не се отнема възможността на жалбоподателката да защити твърдяното от нея право на собственост върху процесния имот, тъй като същото при уважаване на предявения от нея положителен установителен иск ще получи в по – пълна степен защита, имплицитно включваща и търсената такава в настоящето, което го прави и недопустимо.
Ето защо следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и разглеждане на частната жалба по същество, а с оглед този изход на настоящето производство жалбоподателят следва да заплати на ответната страна разноски в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПрП, вр. с чл. 25а, ал. 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
По тези съображения, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 47 от 26.01.2018 год. по в. ч. гр. д. № 26/2018 год. на Пловдивски апелативен съд, по подадената от Р. Г. И., ЕГН [ЕГН], чрез адвокат Д. К., частна касационна жалба против него.
ОСЪЖДА Р. Г. И., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 7, адв. Д. К. от САК, да заплати на [община] разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящето производство в размер на 100 лв. /сто лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: