5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 71
София, 23.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Ваня Атанасова ч.гр.д. № 975/2020 година.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по подадена от М. И. Р. и Р. Д. Ч., чрез адв. Е. М. В., АК – Смолян, частна касационна жалба против определение № 63 от 16. 01. 2020 г. по ч. гр. д. № 452/2019 г. на ОС – Смолян в частта, с която е потвърдено определение № 218 от 9. 09. 2019 г. по гр. д. № 71/2019 г. на РС – Златоград, с което, на осн. чл. 130 ГПК, е върната исковата молба и е прекратено производството по гр.д. № 71/2019 г. в частта по предявения от М. И. Р. и Р. Д. Ч. против Е. Л. П., В. Л. С., Б. Л. П. и К. Г. П. положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на източен близнак със застроена площ 73, 82 кв.м., построен в УПИ …., в кв. …. по регулационния план на [населено място] от 1987 г., с площ от 839, 51 кв.м. Поддържа се незаконосъобразност на определението, поради постановяването му в нарушение на чл. 124, ал. 1 ГПК и при несъобразяване със задължителната съдебна практика, формирана с ТР № 8/2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практика на ВКС с незадължителен характер, обективирана в решения по чл. 290 ГПК и определения по чл. 274, ал. 3 ГПК. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение.
Ответниците по частната касационна жалба К. Г. П., В. Л. С., Е. Л. П. и Б. Л. П., чрез адв. И. К. Н., САК, изразяват становище за законосъобразност на атакуваното определение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендират разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Частната касационна жалба е допустима – подадена е от лица имащи право на жалба, в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съответства на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК.
Не са налице сочените от жалбоподателите основания по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното определение.
Производството по гр. д. № 71/2019 г. на РС – Златоград има за предмет предявени от М. И. Р. и Р. Д. Ч. против Е. Л. П., В. Л. С., Б. Л. П. и К. Г. П. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и по чл. 32, ал. 2 ЗС.
С положителния установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, по отношение на който е постановено връщане на исковата молба и частично прекратяване на производството по делото, на осн. чл. 130 ГПК, се иска признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на източен близнак със застроена площ 73, 82 кв.м., построен в УПИ …., в кв. …. по регулационния план на [населено място] от 1987 г., с площ от 839, 51 кв.м. Във връзка с този иск са въведени твърдения, че ищците са наследници на Д. Р. П., а ответниците – наследници на Л. Р. П.. Наследодателите на страните са придобили, на основание договор за дарение, сключен с н.а. № …. г., по 1/2 идеална част от правото на собственост върху парцела. На името и на двамата наследодатели е издадено разрешение за строеж № 7 от 21. 04. 1983 г. за изграждане на жилищна сграда-близнак. Въз основа на издаденото разрешение Д. П. и съпругата му М. Р. са построили източния близнак със собствени сили и средства, а Л. П. и съпругата му К. П. са построили западния близнак със собствени сили и средства. Строителството е приключило 1987 г., откогато ищците и наследодателят им Д. П. са владели и придобили по давност източния близнак, а ответниците и наследодателят им Л. П. са владели и придобили по давност западния близнак. Тоест, твърденията на ищците са, че те са изключителни собственици на източния близнак, като 1/2 ид.ч. са придобили по давност, а 1/2 ид.ч. – по силата на чл. 92 ЗС, като собственици на 1/2 ид.ч. от парцела, придобита по наследство от Д. П. и сключен от последния договор за дарение, а ответниците са изключителни собственици на западния близнак, като 1/2 ид.ч. са придобили по давност, а другата 1/2 ид.ч. – по наследство от Л. П., чл. 92 ЗС и договор за дарение. Във връзка с придобивното основание давност ищците за заявили, че повече от 30 години владеят източния близнак непрекъснато и необезпокоявано. Ответниците не са им оспорвали собствеността, нито пречили на владението. Никога не са упражнявали фактическа власт върху източния близнак, не са претендирали да са носители на някакви права по отношение на източния близнак, нито са извършвали правни или фактически действия, водещи до прекъсване на течението на придобивния давностен срок.
Правния си интерес от иска обосновават с необходимостта да бъде „оборена презумпцията по чл. 92 ЗС“ (за 1/2 ид. част от правото на собственост върху източния близнак), с необходимостта да бъде установено правото им на собственост по давност върху източния близнак със сила на пресъдено нещо, с необходимостта да отрекат правата на ответниците върху източния близнак. Тъй като източният близнак по документи е съсобствен между страните, нотариусът отказвал да ги снабди с нотариален акт по давност. Горното видно от исковата и уточняваща молба. След постановяване на прекратителното определение, с отговора на подадена от ответниците молба по чл. 248 ГПК, ищците са заявили, че ответниците са дали повод за завеждане на делото, тъй като „с действията и актовете си“ създават пречки за ищците да установят чрез обстоятелствена проверка правото си на собственост върху източния близнак, а с частната въззивна жалба се сочи, че тези фактически действия се изразяват в „неидване пред нотариус“, което създава пречка на ищците да се снабдят с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Конкретизация на това твърдение (какво съдействие се изисква от тяхна страна) и доказателства във връзка с него няма ангажирани.
В отговора на исковата молба ответниците са направили възражение за недопустимост на производството, поради липса на правен интерес от предявяване на иска, а липсата на правен интерес произтича от липсата на правен спор относно сочените от страните факти, породените от тях права и правоотношения между страните. Твърди се, че ответниците не са оспорвали правото на собственост на ищците върху целия източен близнак, не са създавали никакви пречки за упражняване на собствеността им чрез правни или фактически действия. При липсата на правен спор за ищците липсва интерес от установяване по съдебен ред на правото на собственост върху източния близнак. Издаването на документ за собственост по давност е от компетентността на нотариуса и е недопустимо със съдебно решение по установителен иск за собственост да се замества липсващия титул за собственост. Направено е искане за прекратяване на производството в частта по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК като недопустимо. При условията на евентуалност е заявено, че ответниците признават изцяло иска, че безспорно ищците са собственици на източния близнак със застроена площ от 73, 32 кв.м. и молят по делото да се постанови решение при условията на чл. 237 ГПК – при признание на иска.
Първоинстанционният съд е приел, че положителният установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК е недопустим. В цитираната разпоредба изрично е предвидено като условие за допустимост на иска наличието на интерес от съдебно установяване на претендираното от ищеца право, а правният интерес произтича от наличието на правен спор – когато ответникът оспорва претендираното от ищеца право на собственост върху вещта или му пречи да упражнява собствеността си с фактически или правни действия. Установителен иск за собственост срещу лице, което не оспорва правото на собственост на ищеца, не твърди да притежава или да е притежавал в миналото право на собственост върху вещта, не владее вещта, с действията си не създава пречки за упражняване на собствеността или за установяването й по предвидения в закона ред, е недопустим.
Въззивният съд е преценил за законосъобразен извода на първоинстанционния за недопустимост на установителния иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, поради липса на правен интерес от предявяването му. Изложените от ищците фактически и правни твърдения в исковата молба, уточняващата искова молба, частната жалба, не съдържат данни ответниците да оспорват правото на собственост на ищците върху източния близнак, по някакъв друг начин, чрез фактически или правни действия, да смущават, да създават пречки или да препятстват упражняване на собствеността им върху източния близнак, да са имали в миналото или да имат претенции към процесния жилищен обект. Твърдението за създаване на извънсъдебни пречки за снабдяване на ищците с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка чрез „неявяване пред нотариуса“ е направено след изтичане на предоставения от съда срок по чл. 129, ал. 2 ГПК (с отговора на молбата по чл. 248 ГПК за изменение на прекратителното определение в частта за разноските и с частната въззивна жалба). Не е конкретизирано с каква цел е явяването им пред нотариуса. Отказът на ответниците да се явят пред нотариуса и окажат съдействие не е равнозначно на оспорване правото на собственост на ищците. А и по делото няма данни ищците да са предприели действия за снабдяване с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка върху източния близнак, нито нотариусът да е искал явяване на ответниците, нито да е постановен отказ на нотариуса за извършване на обстоятелствена проверка и снабдяване на ищците с титул за собственост по давност. Няма и данни ответниците да претендират право, което да изключва правото на собственост на ищците върху източния близнак.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите се позовават на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Твърди се противоречие с ТР № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 35 от 1. 09. 2015 г. по т.д. № 407/2014 г. на ВКС, 2 т.о., решение № 55 от 22. 02. 2012 г. по гр. д. № 812/2011 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 135 от 10. 07. 2013 г. по гр. д. № 61/2012 г. на ВКС, 2 г.о., определение № 14 от 29. 08. 2018 г. по ч. гр. д. № 190/2018 г. на ВКС, 1 г.о., определение № 447 от 24. 09. 2010 г. по ч. гр. д. № 416/2010 г. на ВКС, 3 г.о.
Съгласно ТР № 1/2010 г., т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. К. съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 или 3 ГПК.
Независимо от това, следва да се посочи, че изводите на въззивния съд не противоречат на становищата, изразени в посочената от жалбоподателите практика на ВКС. Нито един от цитираните актове не съдържа извод, според който е налице правен интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост в хипотеза, при която нито се твърди от ищците, нито по делото има данни ответниците по иска да оспорват правото на собственост на ищците върху процесната вещ извънсъдебно или съдебно, директно или индиректно, чрез фактически или правни действия, да смущават, да създават пречки или да препятстват упражняване на собствеността им, да са имали в миналото или да имат понастоящем претенции за права върху обекта, изключващи или засягащи правото на собственост на ищците, по какъвто и да било начин да поставят под съмнение или създават несигурност в правото на собственост на ищците. Преценката за допустимост по чл. 130 ГПК е извършена след предоставяне на срок на ищците да изложат фактически твърдения, обосноваващи правния интерес от иска, и непосочване на такива. Не е налице хипотеза, при която преценката за допустимост зависи от установяване на твърдени в исковата молба факти, от които ищецът извежда правния си интерес.
Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставят следните въпроси:
„1. При установена от закона съсобственост допустим ли е единият съсобственик да предяви иск за установяване на самостоятелни права над обекта на съсобственост и налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост.
2. Налице ли е правен интерес за ищеца за предявяване на положителен установителен иск за собственост, когато с предявения установителен иск се цели да се отрекат със сила на пресъдено нещо правата на съсобственика и ответник по спора, както и да се обори презумпцията по чл. 92 ЗС.
3. При направено позоваване на придобивна давност и придобиване на самостоятелно право на собственост допустим ли е положителен установителен иск за собственост.
4. Само при оспорване на права ли е допустим положителен установителен иск за собственост или същият е допустим при условие, че с него ще се придобият самостоятелни права.“
Разглеждането на поставените въпроси не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК е ясна: „Всеки може да предяви иск…..за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.“ По тълкуването и прилагането на нормата има създадена богата практика на ВКС със задължителен и незадължителен характер, с която последователно се поддържа становището, че допустимостта на положителните установителни искове за собственост е обусловена от наличието на правен интерес, а такъв би бил налице само тогава, когато претендираното от ищеца право на собственост се оспорва от ответника. Оспорването може да е извънсъдебно, преди предявяване на иска, да е пряко или косвено, чрез правни или фактически действия, чрез претендиране на права, изключващи правата на ищците или чрез каквото и да било поведение, пораждащо несигурност в правното положение на ищеца. Правните изводи на въззивния съд не противоречат, а съответстват на така формираната практика.
При този изход на делото М. И. Р. и Р. Д. Ч. ще следва да бъдат осъдени да заплатят на К. Г. П., В. Л. С., Е. Л. П. и Б. Л. П. сумата 1080 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение с включен данък добавена стойност.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 63 от 16. 01. 2020 г. по ч. гр. д. № 452/2019 г. на ОС – Смолян в частта му потвърждаваща определение № 218 от 9. 09. 2019 г. по гр. д. № 71/2019 г. на РС – Златоград, с което, на осн. чл. 130 ГПК, е върната исковата молба и е прекратено производството по делото в частта по предявения от М. И. Р. и Р. Д. Ч. против Е. Л. П., В. Л. С., Б. Л. П. и К. Г. П. положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на източен близнак със застроена площ 73, 82 кв.м., построен в УПИ …., в кв. …. по регулационния план на [населено място] от 1987 г., с площ от 839, 51 кв.м.
ОСЪЖДА М. И. Р. и Р. Д. Ч. да заплатят на К. Г. П., В. Л. С., Е. Л. П. и Б. Л. П. сумата 1080 лв. разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: