1
4
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 71
София, 25.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 3704 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. П. Т., чрез адвокат В. Т., срещу решение № 4803 от 28.06.2019г. по в.гр.д.№ 13425/2018г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Г въззивен състав, с което е потвърдено решение № 191479 от 10.08.2017г. по гр.д.№ 71145/2014г. на Софийски районен съд, 49 състав, с което е уважен предявен от С. П. Т., П. П. Т. и С. Б. Т. срещу Б. П. Т. иск с правно основание чл.108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване на владението върху дневна стая (хол) с площ от 24 кв.м. от апартамент № …., находящ не на …. етаж, във вход …. на жилищна сграда – блок …., на [улица], [населено място], район „К. с.“,[жк], целият с площ от 96, 13 кв.м.
Поддържа се неправилност на решението, поради необоснованост на фактическия извод за упражнявана от ответника фактическа власт върху вещта, поради постановяването му при допуснати процесуални нарушения при преценка на свидетелските показания (несъобразяване с нормата на чл. 172 ГПК, кредитиране на показания на свидетели, които не са възприели непосредствено фактите, за които свидетелстват, кредитиране на противоречиви свидетелски показания), както и поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 249 ЗЗД и чл. 108 ЗС. Иска се допускане на решението до касационно обжалване, отмяна на същото и отхвърляне на предявения ревандикационен иск. Сочат се основания по чл.280, ал.1, т.3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба С. П. Т., П. П. Т. и С. Б. Т., в писмен отговор подаден чрез адв. Г. Ч., изразяват становище за неоснователност на касационната жалба, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл.280, ал.1, т.3 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационен контрол.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел, споделяйки мотивите на районния съд, съгласно чл. 272 ГПК, и излагайки и собствени такива, че ищците С. Т. и П. Т. са собственици на процесния апартамент, а ищцата С. Т. има вещно право на ползване върху 5/8 ид.ч. от същия. Апартаментът е бил придобит от С. и П. Т., в режим на СИО, на 18. 02. 1977 г., чрез участие в ЖСК и снабдяване с нотариален за жилищния обект. След смъртта на П. Т. на 19. 10. 1977 г., С. Т. придобила 4/6 ид.ч. (1/2 ид.ч. на основание прекратена СИО и 1/6 ид.ч. по наследство от съпруга си), а П. и Б. Т. – по 1/6 ид.ч. по наследство от баща си. Между тримата е извършена съдебна делба, при която с влязло в сила решение от 3. 07. 1995 г. по гр. д. № 2301/1994 г. на СРС, 54 с-в, апартаментът бил възложен, на осн. чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./, в общ дял на С. и П. Т.. С договор за продажба, сключен с н.а. № …. г., С. Т. продала на С. П. Т. собствените си идеални части от жилищния обект, като си е запазила правото на ползване върху идеални части от същия.
Приел е, че ответникът Б. Т. държи процесната стая от апартамента и е лишил собствениците на жилището от достъп до същата. Ползването на помещението е започнало след влизане в сила на решението по чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./, със съгласието на собствениците С. и П. Т., т.е. на основание неформален договор за заем за послужване. Стаята е била заключена от ответника в продължение на повече от двадесет години, през който период същият живеел в чужбина и рядко идвал в жилището. Останалите помещения били ползвани от ищците, съпругата и дъщерята на ищеца П. Т.. Ответникът отказвал да отключи обитаваната от него стая и предаде владението върху същата на ищците.
Действието на договора е прекратено на 23. 12. 2016 г., с получаването на препис от исковата молба от ответника Б. Т., на основание чл. 249, ал. 2 ЗЗД, тъй като исковата молба съдържа искане за връщане на предоставената за временно и безвъзмездно ползване вещ. Прекратяването на договора, като факт настъпил в хода на делото, следва да бъде зачетен съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. С прекратяването на заема за послужване договорното основание за упражняване на фактическа власт върху стаята е отпаднало и държането й от ответника е лишено от основание.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните материалноправни въпроси, във връзка с които сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК:
1. Допустимо ли е съдът да приеме, че исковата молба по чл. 108 ЗС съдържа изявление за прекратяване на сключен между страните договор за заем за послужване на спорния имот/реална част от имот, ако ищецът не е въвел твърдение за сключването на такъв договор между него, като заемодател, и ответника, като заемател.
2. Допустимо ли е съдът да приеме, че исковата молба по чл. 108 ЗС съдържа изявление за прекратяване на сключен между страните договор за заем за послужване на спорния имот/реална част от имот, ако ищецът е заявил изрично, че ответникът упражнява фактическа власт върху вещта без правно основание и не съществува валидно правоотношение между страните, пораждащо за ответника право да държи спорната вещ.
Не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Изводите на съда относно липсата на противопоставимо на ищците договорно основание за ответника да държи помещението са направени във връзка с довода на ответника във въззивната жалба, че събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства, според които ползването на стаята от ответника е започнало със съгласието на ищците, сочат на възникнало между страните облигационно отношение по неформален договор за заем за послужване, пораждащо за ответника противопоставимо на ищеца облигационно право на ползване на стаята.
Тоест, въпросът се свежда до това оправомощен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди оплакване за неправилност на първоинстанционния акт, направено с въззивната жалба от ответника по иска по чл. 108 ЗС (в случая оплакването е било за неправилност на първоинстанционния акт, поради необоснованост на извода на съда за липса на противопоставимо на ищеца правно основание за държане на имота от ответника, както и поради нарушение на нормата чл. 108 ЗС, според която искът по чл. 108 ЗС е основателен в осъдителната му част, ако държането на вещта от ответника е без основание), ако това оплакване се основава на факти, които са установени от събраните по делото доказателства, но не са въведени от ищеца в предмета на делото (в случая с исковата молба ищецът е заявил, че ответникът държи вещта без основание, а не на отпаднало основание).
По поставените с въпроса проблеми има формирана последователна и непротиворечива практика на ВКС със задължителен и незадължителен характер, според която въззивната инстанция, при разрешаване по същество на материалноправния спор, е длъжна да разгледа и обсъди посочените във въззивната жалба основания за неправилност на първоинстанционното решение и, съобразно оплакванията в жалбата и възраженията в отговора, да обсъди релевантните за спора доказателства и доводите на страните (напр. решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 85 от 30. 03. 2015 г. по гр. д. № 4750/2014 г., 4 г.о., решение № 178 от 20. 04. 2017 г. по т.д. № 1340/2015 г., 1 т.о., решение № 192 от 29. 01. 2018 г. по т.д. № 44/2017 г., 1 т.о., решение № 157 от 8. 11. 2011 г. по т.д. № 823/2010 г., 2 г.о. и др., както и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Липсва необходимост от промяна на така формираната практика като неправилна, нито от осъвременяването й заради настъпили след формирането й промени в законодателството или обществените условия. Не е налице и неяснота или непълнота на правната уредба, налагаща произнасяне по поставените въпроси.
Поради изложеното, обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице.
Действията на въззивния съд напълно съответстват на така формираната практика. Изясняването на действителните отношения между страните по повод ползването на процесната стая /хол/ след 1995 г. е било необходимо с оглед заявеното от въззивника-ответник по иска възражение за съществуване на сключен между страните неформален договор за заем за послужване, като основание за упражняване на фактическа власт върху вещта. В този смисъл, не е налице и основание по 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по поставените въпроси.
Не е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Посочените в изложението пороци на съдебния акт във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, дори и да съществуват, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта, изводима от съдържанието му. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, на правото на участие на страните, на равнопоставеност и безпристрастен съд, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината.
С оглед изхода на делото в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство в размер на 400 лева за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4803 от 28.06.2019г. по в.гр.д.№ 13425/2018г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Г въззивен състав.
ОСЪЖДА Б. П. Т., ЕГН [ЕГН], да заплати на С. П. Т., ЕГН [ЕГН], П. П. Т., ЕГН [ЕГН], и С. Б. Т., ЕГН [ЕГН], общо сумата 400 лв. разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: