О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№71
гр. София, 06.04.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева ч.гр.д.№ 912 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал.3,т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Д. П. В. и Б. П. В. против определение № 2632 от 21.11.2016г. на Пловдивски окръжен съд по ч. гр.д. № 2541/2016г., с което е потвърдено определение № 4519 от 20.05.2016г. по гр.д. № 16520/2015г. на Пловдивски районен съд за прекратяване на производството по делото на основание чл. 299, ал.1 ГПК.
Жалбоподателите намират определението за неправилно. Считат, че силата на пресъдено нещо на постановеното влязло в сила решение по гр.д. № 1092/2008г. на Пловдивски районен съд не обхваща правните последици от юридически факти, настъпили по-рано, но зачетени с по-късно постановен съдебен акт. Според тях съдът не е преценил правилно фактическата обстановка и е направил прибързан извод по допустимостта на иска. Развити са съображения, че отмяната на осиновяването е извършена през 1948г., но правните последици от нея във връзка с наследствените права са признати за първи път с въззивното решение по второто дело – решение от 17.04.2014г. Затова създаденото с този съдебен акт ново правно положение представлява обстоятелство, което рефлектира с обратна сила върху породените права и създава възможност за преразглеждане на въпроса за тяхното пораждане.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставя правния въпрос: признаването по съдебен ред на определени факти с правно значение, отнасящи се до права на страните, с които се изменят вече признати права, съставлява ли ново основание за водене на друг иск за собственост. Извършено е позоваване на Решение № 537 от 12.10.1995г. по гр.д. № 469/1994г. на І г.о , на Решение № 513 от 26.01.2012г. по гр.д. № 890/2010 г. на ІVг.о., Решение № 109 от 25.05.2015г. по гр.д. № 7420/2014г. на І г.о. и Решение № 124 от 11.07.2016г. по гр.д. № 6220/2015г. на І г.о.
Ответниците Г. А. В., А. Ф. В., К. Г. Д. и М. Г. Д. вземат мотивирано становище, чрез пълномощника си адв. Б., за недопускане на касационно обжалване.
Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
При преценка на допустимостта на касационното обжалване с оглед предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, приема следното:
В предявената пред Пловдивски районен съд искова молба ищците Д. В. и Б. В. претендират против ответниците Г. А. В., А. Ф. В., К. Г. Д. и М. Г. Д. установяване, че като наследници по заместване на своя баща П. А. В. са придобили по силата на договор за доброволна делба от 28.04.2006г. дял ІІІ от имотите, посочени в договора, както и 1/3 ид.ч. от дял ІV, както и осъждане на ответниците да предадат владението върху посочените имоти. Искът е основан на твърдението, че баща им П. А. В. е бил осиновен през 1946г. от Д. П. В. и съпругата му Б. Д. В. при условията на действащото към онзи момент непълно осиновяване. Баща им наследява своя рожден баща А. П. В., починал 1977г., а ответниците са останалите наследници на този общ наследодатетел. През 2006г. е сключен договор за доброволна делба между наследниците на възстановените земеделски земи, като ищците получили дял ІІІ и в съсобственост дял ІV – 1/3 част от него. С влязло в сила решение, по иск на ответниците, предявен по гр.д. № 1092/2008г. на Пловдивски районен съд, е признато за установено, че ищците не са придобили собствеността върху имотите, получени при делбата, и са осъдени да предадат владението върху тях. Съображенията са, че осиновяването на наследодателя им е заварено от приетия през 1961г. ЗЛС и е трансформирано в пълно осиновяване, поради което наследодателят им не наследява своя рожден баща. След това, с влязло в сила решение по гр.д. № 8972/2009г. на Пловдивски районен съд е прието, че наследодателят на ищците не наследява осиновителите си Д. и Б. В., тъй като осиновяването е било отменено въз основа на резолюция № 295 от 17.05.1948г. по гр.д. № 1489/1947г. Искът е предявен от наследниците на осиновителите, сред които попадат ищците по предходния иск и ответници по настоящия. Подадената от ищците молба за отмяна по реда на чл. 303 ГПК на двете влезли в сила решения е оставена без уважение, тъй като липсва идентичност на страните по делата.
С определение от 20.05.2016г. първоинстанционният съд е прекратил производството по делото като е установил, че спорът е разрешен със сила на пресъдено нещо, тъй като между страните е налице влязло в сила решение, с което ответниците са признати за собственици на имотите. В това производство настоящите ищци са били ответници и са имали задължение да изчерпят всички свои възражения срещу иска, а непредявените такива са преклудирани. Затова, позоваването на новооткритото обстоятелство, че осиновяването е отменено, не може да бъде релевирано в нов процес, а евентуално съставлява основание за отмяна по чл. 303, ал.1,т.1 ГПК.
Пловдивски окръжен съд с обжалваното определение е потвърдил преграждащия акт. Споделил е констатацията, че е налице обективно и субективно тъждество между делата – гр.д. №1092/2008г. на Пловдивски районен съд, приключило с влязъл в сила съдебен акт и сега заведеното гр.д. № 16520/2015г. на същия съд. Изтъкнал е наред с това, че прекратяването на осиновяването като правнозначим факт е настъпило с влизането в сила на съдебното решение за това – решение № 295 от 17.05.1948г., с оглед на което са несъстоятелни доводите на ищците, че претенцията им се основава на новонастъпил факт, а именно признаване правните последици на отмяната на осиновяването, осъществен с решението по гр.д. № 1869/2013г. на Пловдивски окръжен съд. С това решение е зачетено действието на вече осъществилите се правни последици от отмяната на осиновяването. Доколкото отмяната на осиновяването е факт, настъпил през 1951г., той е обхванат от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Ищците се позовават не на нововъзникнал, а на новоузнат факт, който вече е преклудиран. Поради това второто заведено дело подлежи на прекратяване.
При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав счита, че такива не са налице.
Правният въпрос, който се извежда от изложението на жалбоподателите, е свързан с преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо спрямо възраженията, основани на факти обстоятелства, които са съществували към момента на разглеждане на делото, но не са били предявени. Конкретно те питат дали признаването по съдебен ред на определени факти с правно значение, отнасящи се до права на страните, с които се изменят вече признати права, съставлява ново основание за водене на друг иск за собственост. Въпросът е поставен предвид застъпваната от ищците теза, че те не са знаели за отмяната на осиновяването и този факт е признат за първи път със съдебното решение по предявения срещу тях иск по гр.д. № 1869/2013г. Извършено е позоваване на Решение № 537 от 12.10.1995г. по гр.д. № 469/1994г. на І г.о , на Решение № 513 от 26.01.2012г. по гр.д. № 890/2010 г. на ІVг.о., Решение № 109 от 25.05.2015г. по гр.д. № 7420/2014г. на І г.о. и Решение № 124 от 11.07.2016г. по гр.д. № 6220/2015г. на І г.о.
От една страна, този въпрос не е разрешен в обжалвания акт, тъй като Пловдивски окръжен съд е изложил подробни съображения, че в случая с решението по гр.д. № 1869/2013г. на Пловдивски окръжен съд не се признава факт, обуславящ правата на ищците, а са зачетени правните последици на този факт, настъпил преди много години – през 1951г.
Практиката, посочена от касаторите, се основава на безспорното в правоприлагането правило, че непредявени от ищеца основания на иска /в частност основания за собственост/, могат да бъдат предявявани в нов спор, но възражения на ответника, които са били пропуснати /не са били предявени/, са преклудирани, независимо дали фактите са му били известни. При преценка допустимостта на предявения иск Пловдивски окръжен съд е изходил именно от горното разбиране, поради което липсва противоречие с визираната практика.
При тези изводи следва да се откаже допускане на касационно обжалване на акта на Пловдивски окръжен съд.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2632 от 21.11.2016г. на Пловдивски окръжен съд по ч. гр.д. № 2541/2016г. по частната касационна жалба на Д. П. В. и Б. П. В., двамата от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: