О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 710
гр. София, 11.12.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1006/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Г Д.” Е. (н.) – [населено място], против решение № 377 от 20.12.2018 г., постановено по в. т. д. № 616/2018 г. на Апелативен съд – П.. С посоченото решение е потвърдено решение № 217 от 05.06.2018 г. по т. д. № 31/2016 г. на Окръжен съд – Смолян, с което е отхвърлен предявеният от „Г Д.” Е. (н.) срещу „А. А.” АД (н.) отрицателен установителен иск по чл.694 ТЗ за недължимост на вземане за сумите 18 719 699.29 евро с левова равностойност 36 612 549.46 лв. – главница, 327 594.74 евро с левова равностойност 634 852.13 лв. – комисионна, и 3 032 029.70 евро с левова равностойност 5 930 134.65 лв. – изчислена към 18.09.2015 г. договорна лихва, прието в производството по несъстоятелност по т. д. № 108/2014 г. на Окръжен съд – Смолян и произтичащо от договор за консолидиране (обединяване) на заеми и дялове на съдружници в „Г Д.” Е. (н.) от 01.01.2010 г.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно и за разрешаване на спора по същество с уважаване на предявения иск по чл.694 ТЗ. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд е отхвърлил иска за несъществуване на вземането, въпреки липсата на представени от ответника доказателства за превод на заемни суми по банковите сметки на дружеството – касатор, и не е взел предвид върнатите суми, които е следвало да бъдат приспаднати от размера на дълга, както и факта на счетоводното заличаване на задълженията от синдика. Касаторът поддържа, че въззивният съд е определил неправилно правната квалификация на иска като е приел, че отношенията между страните са възникнали от договор за консолидиране (обединяване) на заеми и дялове на съдружници, който е недействителен поради привидност, липса на воля за сключването му и на документи за потвърждаването му. Позовава се на незаконосъобразност и необоснованост на изводите на съда, че договорът има белезите на спогодба по смисъла на чл.365, ал.1 ЗЗД и че с подписването му длъжникът е признал задълженията си към ответника – кредитор за получени заеми в размер на 18 718 699.29 евро. Излага доводи, че използвайки термина „признание на дълга”, въззивният съд вероятно е приел осъществяването на фактическия състав на новацията, каквато не е целена и уговаряна от страните; че поради недоказаност на заемното правоотношение от страна на ответника съдът е следвало да направи доказателствен извод, че претендираните като дължими суми са получени при начална липса на основание; че доколкото не е доказано сключването на „надлежен договор за заем” с конкретен падеж на задължението за връщане на заети суми, претенцията на ответника за лихви е неоснователна; че вземането за главница и лихви е погасено по давност.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което е възпроизведено съдържанието на касационната жалба и като основание за допускане на касационно обжалване е посочена очевидна неправилност на въззивното решение – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „А. А.” АД (н.) – търговско дружество, регистрирано по законите на Кралство Испания, чрез процесуалните му представители в Република България. В отговора е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба и е направено искане за присъждане на разноски.
Синдикът на „Г Д.” Е. (н.) – К. И. П., не е заявил становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да потвърди решението на Окръжен съд – Смолян, с което е отхвърлен предявеният от „Г 56 Д.” Е. (н.) против „А. А.” АД (н.) при участие на синдика на „Г Д.” Е. (н.) отрицателен установителен иск с правно основание чл.694, ал.1, т.2 ТЗ, Апелативен съд – П. е приел, че искът е неоснователен, тъй като оспорваното с него вземане на „А. А.” АД (н.), предявено в производството по несъстоятелност на „Г Д.” Е. (н.) и включено по реда на чл.692, ал.4 ТЗ с определение от 28.06.2016 г. по т. д. № 108/2014 г. на Окръжен съд – Смолян като необезпечено вземане в първия допълнителен списък на приетите вземания по чл.688, ал.1 ТЗ, е възникнало валидно от сключен на 01.01.2010 г. договор за консолидиране (обединяване) на заеми и дялове на съдружници в „Г Д.” О. и съществува в размера, отразен в списъка по чл.688, ал.1 ТЗ и в диспозитива на първоинстанционното решение.
От фактическа страна по делото не е имало спор, че през 2008 г. е учредено „Г Д.” О. със съдружници „Г. Г. България” О. и „А. А.” АД. На 13.06.2013 г. „А. А.” АД е заличено като съдружник и „Г Д.” О. е продължило дейността си под формата на Е.. Преди освобождаването на „А. А.” АД като съдружник е сключен договор от 01.01.2010 г. за консолидиране (обединяване) на заеми и дялове на съдружници в „Г 56 Д.” О. между „А. А.” АД, „Г Д.” О., „Г. Г 56 Холдинг” О. – Б. и „Г. 56 България” О.. Според т.ІІІ от договора, същият е сключен с цел облекчаване положението на „Г Д.” О. и придобиване на яснота относно задълженията му към двамата съдружниците и другите две дружества – заемодатели по договори за заем и споразумения за подновяване от 2007 г. и 2008 г., посочени в т.ІV, с които на „Г 56 Д.” О. са предоставени парични суми срещу задължения за връщането им на заемодателите. С договора е постигнато съгласие за обединяване на задълженията на „Г Д.” О. към „Г. Г6 България” О., произтичащи от дялово участие и от предоставен заем, и обединяване на задълженията към „А. А.” АД с общ размер 21 695 442.07 евро, произтичащи от участие в капитала на „Г Д.” О. и от сключени договори за заем. В т.3 на договора е обективирано изявление на страните, че посочените в договора съдружници и кредитори обявяват задълженията си към всеки от тях, произтичащи от кредити, заеми и лихви, за обединени в един единствен заем към всеки кредитор, без включване на капиталовото участие в „Г Д.” О., като длъжникът признава за свои задълженията от заеми (ликвидни и изискуеми към датата на подписване на договора) в размер на 18 719 699.29 евро към „А. А.” АД и в размер на 2 328 663.44 евро към „Г. Г 56 България” АД. Страните са уговорили начин на уреждане на задълженията и са приели, че признанието на задълженията, обединени в нови заеми, е валидно за срок от 5 години и че задълженията следва да бъдат изпълнени до 01.01.2015 г. чрез плащане в полза на кредиторите. В т.6 на договора е уговорена комисионна за подновяване с посочен начин за изчисляване и е предвидено комисионната, заедно с дължимите договорни лихви, да се плати на 31.12.2010 г., а считано от 01.01.2011 г. лихвите да се заплащат на тримесечна база и в случай на забава да се начислява мораторна лихва.
В производството пред Окръжен съд – Смолян е прието заключение на съдебносчетоводна експертиза, от което въззивният съд е приел за установено, че : Към 31.12.2014 г. ищецът е осчетоводи задължения към „А. А.” АД с общ размер 42 227 052.72 лв., в т. ч. 36 612 224.72 лв. – главница за задължения по заеми, и 5 614 827.98 лв. – договорни лихви по заеми. Задълженията са отразени в годишните финансови отчети на „Г Д.” О. за периода 2007 г. – 2014 г. Размерът на задълженията, отразени в търговските книги на ищеца, кореспондира с размера на задълженията за главница и лихви, установени с договора от 01.01.2010 г. (с изключение на главницата, която според счетоводните записвания е с 324.74 лв. по-малко от тази в договора). Изчислени на база клаузите в договора от 01.01.2010 г., задълженията на ищеца към ответника възлизат на 18 719 699.29 евро с левова равностойност 36 612 549.46 лв. – главница, 327 594.74 евро с левова равностойност 634 852.13 лв. – комисионна, и 4 346 287.77 евро с левова равностойност 8 500 600.01 лв. – договорна лихва. Единственото извършено от ищеца плащане е от 2010 г., когато са погасени лихви в размер на 185 482.82 евро, след което до датата на изготвяне на заключението не са правени други плащания за погасяване на задълженията, предмет на договора от 01.01.2010 г.
След съвкупна преценка на фактите и на доказателствата по делото въззивният съд е достигнал до извод, че към 01.01.2010 г. между ищеца и ответника са съществували заемни правоотношения по сключени по-рано договори за заем, от които за ищеца са възникнали задължения към ответника за връщане на получени в заем парични суми в размер, установен с договора от 01.01.2010 г. Съдът е приел, че договорът от 01.01.2010 г. има декларативно и регулиращо действие в отношенията между страните, тъй като установява действителното правно положение по повод на предхождащите го облигационни и в частност заемни отношения, които са признати от ищеца – заемател, но няма преобразуващ ефект за самите материални правоотношения. В зависимост от преценката, че договорът не предвижда промяна в субективните и/или обективните елементи от съдържанието на заемните правоотношения, въззивният съд е направил извод, че договорът не носи белезите на новация по смисъла на чл.107 ЗЗД.
Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че договорът от 01.01.2010 г. представлява спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД и че не е нищожен на твърдените от ищеца основания – невъзможен предмет, привидност и липса на воля за сключването му с оглед отсъствието на предходни действителни заемни правоотношения и на предадени въз основа на тях парични суми. В мотивите към решението си въззивният съд е изложил съображения, че договорът има за предмет уреждане на отношения между страните по договори за заем, чието сключване е несъмнено установено в хода на делото, и че предвид постигнатите уговорки за начин и срок на изпълнение на задълженията на заемателя не е лишен от предмет, нито липсва воля на страните за неговото сключване и за постигане на заложените в съдържанието му цели. Съобразявайки уговорката на страните установените с договора задължения да бъдат платени в срок до 01.01.2015 г., въззивният съд е преценил като неоснователен довода на ищеца за погасяване на вземането на ответника, прието в производството по несъстоятелност, по давност. За неоснователен е счетен и доводът, че вземането е погасено като последица от обезценката му, извършена на основание Стандарт за регистрация и оценка № 9 „Финансови инструменти” от Общия счетоводен план, утвърден с Кралски указ от 16.11.2007 г. Съдът е посочил, че обезценката представлява счетоводна операция, свързана с преценката за събираемост на конкретно вземане, и не може да доведе до погасяване на вземането.
Пред въззивната инстанция ищецът е поддържал и доводи, че договорът от 01.01.2010 г. е нищожен, тъй като при сключването му той и ответникът не са представлявани надлежно. По отношение на представителството на ищеца въззивният съд е направил извод, че договорът не урежда вътрешни отношения на съдружниците в дружеството, а отношения с трети лица – заемодатели, поради което при сключването му не е нарушен чл.141, ал.1 вр. ал.6 ТЗ. Относно представителството на ответника съдът е изразил становище, че на порок в представителната власт може да се позовава само ненадлежно представляваната страна по договора, не и ищецът като насрещна страна, но наред с това е констатирал, че ответникът не оспорва пораждането на действието на договора спрямо него.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено единственото поддържано основание за достъп до касационно обжалване – очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения е въведена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г. В процесуалния закон не са уредени критерии за разграничаване на очевидната неправилност от неправилността, произтичаща от касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Независимо от липсата на разграничителни критерии фактът, че очевидната неправилност е изведена от законодателя като основание за допускане на касационно обжалване, означава, че тя е налице тогава, когато решението на въззивния съд страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” – въз основа на мотивите към решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия.
Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” – във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” – въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на спора, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и не покрива съдържанието на понятието „очевидна неправилност” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради което подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
В представеното с касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е възпроизвел съдържанието на касационната жалба и е обосновал очевидната неправилност с основания, идентични на релевираните в жалбата основания по чл.281, т.3 ГПК. Формулираната в уводната част на изложението теза, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като не са представени документи за превод на сумите по банковите сметки на дружеството – длъжник, не е установено по делото процесните суми да са преведени на длъжника, не са отчетени върнатите суми и не е взето предвид заличаването на задълженията от страна на синдика, не насочва към очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. От мотивите към въззивното решение касационната инстанция не може да прецени дали при установяване на релевантните за спора факти и при формиране на решаващите си изводи по съществото на правния спор въззивният съд е допуснал твърдените от касатора нарушения на закона и на логическите правила. Констатирането на пороците, с които е обоснована очевидната неправилност, е възможно само след извършване на проверка по реда на чл.290, ал.2 ГПК на обосноваността и законосъобразността на въззивното решение, а необходимостта от такава проверка е несъвместима с очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и намира, че няма основание същото да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 616/2018 г. на Апелативен съд – П..
В отговора на касационната жалба ответникът е направил искане за разноски, но поради непредставяне на доказателства за извършени разноски в производството по чл.288 ГПК, разноски не следва да му бъдат присъждани.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 377 от 20.12.2018 г., постановено по в. т. д. № 616/2018 г. на Апелативен съд – П..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :