10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 711
[населено място] ,20,08,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение , в закрито заседание на дванадесети май , през две хиляди и четиринадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 4344 / 2013 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 96/18.06.2013 год. по т.д.№ 189/2013 год. на Варненски апелативен съд,с което е потвърдено решение № 67/18.01.2013 год. по т.д.№ 1396/2012 год. на Окръжен съд Варна.Със същото са уважени предявените от [фирма] пасивно субективно съединени искове с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД вр. с чл.187е ал.3 ТЗ, против [фирма] и [фирма],за прогласяване нищожност на сключения помежду им , материализиран в нот. акт вписан в Служба по вписванията – Варна под № 185 , нот.дело № 4486 / 2007 год. рег.№ 6327 / 16.03.2007 год. , договор в частта в която [фирма] е учредило в обезпечение на сключен между [фирма] и трето лице [фирма] договор за кредит , в полза на [фирма] , ипотека върху свой недвижим имот ,описан в раздел ІІ т.16 от нотариалния акт , в обезпечение на задължение от 55 494,80 евро, както и в частта в която е постановено заличаването на ипотеката.Касаторът счита въззивното решение недопустимо, като последица от недопустимостта на първоинстанционното решение, на три основания : 1/ по делото не е конституиран необходим и задължителен другар на ответниците – [фирма], страна по договора за кредит,чието задължение [фирма] е обезпечило в полза на [фирма]; 2/ [фирма] не разполага с правен интерес да предяви исковете за нищожност на сделката между трети лица, като касаторът изхожда от доводите си, че дори сключена в нарушение на чл.187е ал.3 ТЗ, сделката не е нищожна,а спрямо последиците й следва да намерят субсидиарно приложение други хипотези,уреждащи придобиване на собствени акции , като се съобрази че нормата защитава интересите на миноритарните акционери в разпореждащото се в нарушение на нормата акционерно дружество , както и в интерес на добросъвестните му кредитори, в който кръг не попада ищеца , придобил ипотекирания имот от [фирма] , последващо на сключената обезпечителна сделка и 3 / въпреки формулиран от ищеца петитум за отмяна на нотариалния акт за ипотеката, на основание чл.537 ал.2 ГПК , първоинстанционният съд служебно е подменил същия с петитум за заличаване на ипотеката , на основание чл. 179 ал.1 пр.2 ЗЗД , което обуславя недопустимост на произнасянето му, както и на това на въззивния съд потвърдил решението и в тази му част . Касаторът обосновава неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон – неправилно тълкуване и прилагане на чл.187е ал.3 ТЗ, тъй като съдът недопустимо е разширил хипотезиса на правната норма и я е приложил към фактически състав , неуреден в същата – сделка по „ обезпечаване на заем„ за придобиване от трето лице акции на дружеството, предоставящо обезпечението,както и по отношение на различна от предвидената от закона „сделка по придобиване на акции”, в конкретния случай,сключена между „ [фирма]- приобретател на акции от капитала на [фирма] и [фирма] – едноличен собственик на акциите на [фирма].Страната намира, че напълно необосновано спрямо фактическия състав , уреден в чл.187е ал.3 ТЗ, позовавайки се на недобросъвестност на банката – кредитодател и намеренията за инвестиционна злоупотреба на третото – неучастващо в сделката лице – [фирма],каквито субективни елементи фактическият състав на нормата не предвижда, съдилищата са възприели за обект на нарушението обезпечението на договора за банков кредит, вместо обезпечение на самата сделка по придобиване на акции.Същият порок се твърди и при произнасяне на съда по евентуалния спрямо довода за неприложимост на чл.187е ал.3 пр. първо ТЗ довод за приложимост на изключението по пр.второ на същата разпоредба,като се твърди че неправилно същото не е съобразено с участието на [фирма] в атакуваната сделка, тъй като въззивният съд е приел, че субект на допустимото от нормата ограничение е само банка или финансова институция, чиито акции са предмет на придобиване от третото лице. Във връзка с приложението на чл.187е ал.3 пр. второ ТЗ се твърди неправилно приложение и на чл.247а ал.1 и ал.2 ТЗ към които нормата препраща,вкл.при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – позоваване на въззивния съд на данни от търговския регистър за обстоятелства, които не са въведени състезателно от страните в процеса . Обосновава се и неправилност, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл.236 ал.2 вр. с чл. 272 ГПК – твърди,че въззивният съд не се е произнесъл по всички доводи в защитната теза на страната и е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, в противоречие със задължителна съдебна практика / решения постановени по реда на чл.290 ГПК/,според които и като съд по съществото на спора дължи самостоятелни мотиви по доводите и възраженията на страните,в обхвата на въззивните им жалби,както и самостоятелен анализ на доказателствата .
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба.Намира несъстоятелни доводите за недопустимост на съдебното решение, тъй като соченото трето лице – У. М. И. България „ Е. не е страна по обезпечителната сделка, предмет на исковете,но дори да би било страна с качеството на необходим задължителен другар, предвид претендираната нищожност на сделката , то само това трето лице може да се позовава на процесуалното нарушение в защита на собствения си интерес и по реда на чл.304 ГПК .Обосновава правен интерес на [фирма] предвид насоченото срещу ипотекирания имот,придобит от дружеството в собственост, принудително изпълнение в полза на Б. – ответник,на основание чл.173 ал.1 ЗЗД. Осуетяването му и запазването на имуществото в патримониума на [фирма] се явява достатъчно за процесуалната му легитимация, която не следва да изхожда от анализа на чл.187е ал.3 пр.1 ТЗ и това дали нормата урежда фактически състав на нищожна или не сделка. По тълкуването на чл.187е ал.3 ТЗ в цялост ответната страна счита, че касаторът не е обосновал сочения допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК,каквото не съставлява обстоятелството за липсваща задължителна и казуална практика, следствие на това,че нормата не е неясна,непълна или противоречива.При липса на съдебна практика,според ответната страна, е необходимо обосноваване ,че разрешението дадено от въззивния съд в тълкуване на разпоредбата конфронтира с даденото разрешение на други въпроси ,относими към произнасянето в цялост, за които има установена практика.По поставените процесуалноправни въпроси се твърди липса на допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а служебното позоваване на данни от търговския регистър по партидата на [фирма] не е обусловило решаващите изводи на въззивния съд, по начало изключили приложението на чл.187е ал.3 пр. второ ТЗ в настоящата хипотеза .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира,че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищецът е приобретател на недвижим имот – собственост на [фирма], ипотекиран от продавача в обезпечаване задължение на трето лице – [фирма], възникнало по договор за кредит , сключен с [фирма] – обезпечен кредитор. Кредитът е отпуснат целево – за закупуване от [фирма] 100 % акции от капитала на [фирма], притежание на едноличния собственик и акционер [фирма].Сделката по закупуването на акциите е осъществена чрез джиро на акции № 1 / 23.03.2007 година.В удовлетворяване на обезпеченото вземане по договора за кредит [фирма] е пристъпило към принудително изпълнение върху ипотекирания имот, на основание чл.173 ал.1 ЗЗД,което е обусловило и правния интерес на [фирма] да се позове на нищожността на обезпечителната сделка,с цел запазване на придобития имот в собствения си патримониум.
Въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционното решение, че разпоредбата на чл.187е ал.3 пр.първо ТЗ намира приложение спрямо сключената между [фирма] и „Б. П. България„ обезпечителна сделка,независимо че не тя е сделката по закупуване акциите на дружеството и не е налице конкретната хипотеза на предоставен по същата тази сделка по придобиване на акции заем или обезпечаване в полза на акционера – прехвърлител на акциите. Въззивният съд е отчел идентичните правни последици от действително сключената сделка по обезпечаване на заема,чрез който третото лице е придобило акциите на [фирма].В този смисъл е посочил, че осъществената поредица от сделки влиза в противоречие с чл.187е ал.3 пр.първо ТЗ,т.е. със забранения от същата резултат,очертан от първоинстанционния съд като поставяне акционерното дружество в положение на платец на цената на акции от капитала му, без да придобива същите,в полза на придобиващия акционерно участие субект,независимо дали задължаването е пряко спрямо праводателя / бивш акционер / или косвено – спрямо кредитор на приобретателя, предоставил авансово средства за заплащане цената на акциите. Въззивният съд е приел, че забраната на чл.187е ал.3 пр.първо ТЗ е категорична,в първоинстанционното решение, към което изрично препращат мотивите обосновано и с липсата на изрична или препращаща уредба на правните последици при сключване на сделка в нарушение на разпоредбата.Приел е,че изобщо не е налице приложение на чл.187е ал.3 пр.второ ТЗ,тъй като изключението е предвидено за банка или финансова институция,чиито акции са обект на придобиване,каквото не е положението на [фирма].Само като евентуален довод,съдът е изложил и съображения за неприложимост на изключението и поради недоказаност на условието при което е допустимо – в резултат на сделката чистата стойност на имуществото да продължава да отговаря на изискванията по чл. 247а ал.1 и ал.2 ТЗ , за какъвто именно извод въззивният съд се е позовал на данни от търговския регистър по партидата на [фирма] . За да потвърди първоинстанционното решение в частта в която е допуснато заличаване на ипотеката, съдът е изложил съображението, че не се касае за самостоятелен иск, а за последица от уважаването на установителния иск, поради което не се засяга допустимостта на първоинстанционния акт .
В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК касаторът подновява доводите си за недопустимост на решението и формулира следните материалноправни въпроси : 1/ Обезпечение във вид на договорна ипотека, учредена от акционерно дружество върху негов имот в полза на банка , за обезпечаване на банков кредит,който се отпуска на трето лице / приобретател на акциите на дружеството /,за заплащане цената на акциите, дължима от третото лице на акционера – прехвърлител по сключената между тях сделка за придобиване на акциите : а/ попада ли в приложното поле на ограничението по чл.187е ал.3 изр. първо ТЗ,т.е. съставлява ли сделка с която дружеството „ обезпечава придобиването на негови акции от трето лице „ ; б/ за такава договорна ипотека , учредена в полза на банка, приложимо ли е изключението на чл.187е ал.3 изр. второ пр.1 ТЗ, т.е. „представлява ли тя сделка,сключена от банка при обичайната й дейност „ по смисъла на разпоредбата; в/ предвид обстоятелството,че такава договорна ипотека обезпечава чуждо задължение,приложимо ли е изискването на чл.187е изр. 2 пр. второ ТЗ в резултат на това „ чистата стойност на имуществото да продължава да отговаря на изискванията на чл.247а ал.1 и ал.2 ТЗ ?; 2 / Легитимиран ли е да се позовава на последиците от неспазване на чл.187е ал.3 пр. първо ТЗ и на това основание да оспорва действителността на обезпечителната сделка,приобретателят на имота,служещ за обезпечение,който го е придобил обременен с ипотеката ?. Въпросите са обосновани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,с твърдението за липса на казуална и задължителна съдебна практика по приложението на чл.187е ал.3 ТЗ, която пък норма, според касатора,не дава достатъчно ясна и пълна регламентация на ограничителния режим за акционерните дружества в предоставянето на заеми и обезпечаване придобиването на техни акции от трети лица, съобразно изискванията на европейското законодателство – Втора директива на Съвета от 13.12.1976год./77/91 ЕИО/ относно учредяването на акционерни дружества и поддържането и промяната на техния капитал.По отношение втория процесуалноправен въпрос касаторът акцентира на неуредените от разпоредбата последици на нарушението , които и доколко се касае за нищожност на сделката следва да се изведат по тълкувателен път.Касаторът е формулирал и процесуалноправни въпроси : 1/ Следва ли въззивната инстанция,когато мотивира решението си,препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, на основание чл.272 ГПК, да обсъди направените във въззивната жалба доводи и изложи мотиви към решението си, в които да даде отговор на направените пред нея оплаквания,както и да изложи съображенията,поради които възприема направените от първата инстанция правни изводи,към които препраща? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК ,с цитирани решения на ВКС , постановени по реда на чл. 290 ГПК ; 2/ При действието на ГПК от 2007 год. , съдът има ли правомощието да попълва делото по свой почин с факти и доказателства към тях и да основе решението си на обстоятелства, които не са посочени от страните и в частност разпоредбата на чл. 23 ал.4 ЗТР оправомощава ли съда да основе своето решение върху служебно въведен, включен и съобразен факт,който никоя от страните не е сочила по делото, не е бил предмет на доказване , ако този факт може да бъде доказан чрез обявени актове по партидата на страната в търговския регистър ? – обосноваван в хипотезите на чл. 280 ал.1 ГПК / решения постановени по реда на чл. 290 ГПК / и по т.3 ГПК – с довода , че въведеният от чл.23 ал.4 ЗТР е сравнително нов / в сила от 30.05.2008 год./и няма аналог в завареното законодателство.
По основанията за недопустимост на въззивното решение : Действително и при иск за установяване нищожност на сделка, задължителната за въззивния съд съдебна практика, постановена по реда на чл.290 ГПК и чл.274 ал.3 ГПК / реш.544 / 06.01.2011 год. по гр.д.№ 1053 / 2010 год. на ІІ гр отд.,опр.№ 632 / 20.12.2013 год. по ч.гр.д.№ 5812 / 2013 год. на І гр. отд. ВКС и др./ възприема фигурата на задължителното необходимо другарство на страните по сделката, като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на исковия процес . В случая , обаче,са конституирани всички страни по установяваната за нищожна сделка по чл.187е ал.3 ТЗ – договорна ипотека – ипотекарния кредитор [фирма] и ипотекарния длъжник – [фирма]. [фирма] не е страна , нито е поставена изрично от закона в идентично на страните по сделката правно положение спрямо последиците й , което да обуславя процесуалната й легитимация на страна.
Както правилно е посочила ответната страна , правният интерес на ищеца от предявяването на иска, както и надлежната му процесуална легитимация се основават на твърденията му, в случая достатъчни да обосноват и двете процесуални предпоставки, за насочено принудително изпълнение върху придобития от него недвижим имот, на основание сочената като нищожна правна сделка и желаните от същия правни последици от уважаването на иска – запазване на имота в патримониума му.Правният интерес и процесуалната легитимация не следва да се обосновават с предварителни изводи относно това дали сделката е нищожна или не.Изводът относно това обосновава материалноправната легитимация на страните, съответно отричайки или потвърждавайки я с произнасянето на съда по същество.В съдебната практика не е отречена процесуалната легитимация на трето лице да претендира установяване нищожност на сделка , сключена между други страни,в случай че обосновава правен интерес от това .
Несъстоятелен е и довода за недопустимост,поради служебно изменение на петитума на искането по чл.537 ал.2 ГПК от такова за отмяна на нотариалния акт / съгласно ТР № 3 от 29.11.2012 год. по т.д.№ 3/2012 год.на ОСГК на ВКС нормата приложима спрямо констативните нотариални актове / в заличаване на ипотеката, съгласно чл.179 ал.1 пр. второ ЗЗД,като последица на уважения установителен иск,изключващ ипотекарното право на кредитора.Действително се касае за различни форми на защита.Обстоятелствената част на исковата молба не предполага петитум за отмяна на нотариален акт по чл.537 ал.2 ГПК,което е обуславяло оставянето й без движение до уточняване претенцията на страната.Действително първоинстанционният съд служебно е подменил петитума с такъв за заличаване на ипотеката, но в случая следва да се съобрази,че процесуалното задължение на съда – както първоинстанционния,така и на въззивния,при пропуск на първоинстанционния, би било да остави исковата молба без движение за отстраняване нередовността, състояща се в некореспондираща на обстоятелствената част на исковата молба и петитума на предявения установителен иск последица , в който случай направеното уточнение, независимо че би било във въззивна инстанция,би санирало нередовността.Този краен резултат е постигнал с потвърдения от ищеца предмет на искането, последица от уважаване на предявения установителен иск,в писмената му защита – за заличаване на ипотеката. Само необходимостта от конституиране на нова страна,в резултат на отстраняване нередовност на исковата молба предпоставя обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото в първа инстанция / т.5 ТР № 1 / 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС / .В останалите хипотези на нередовност се запазват постановките на т.4 на ТР № 1/17.07.2001 год. по т.д.№ 1/2001 год. на ОСГК на ВКС,още повече в случая не се касае и за нередовност на иск .Доколкото съдействието на съда в изясняване кореспондиращо на интереса на страната искане / определение 5494 / 23.11.2012 г. по т.д. № 1396 / 2012 г.на Варненски окръжен съд / би съставлявало нарушение на принципа за равенство на страните в процеса / чл.9 пр.второ ГПК /,то се касае за процесуално нарушение,неотносимо към допустимостта на съдебния акт.Не се касае , обаче, за произнасяне по непредявено и до приключване на устните състезания във въззивна инстанция искане по приложима с оглед изхода на делото законна последица,при изначално несъответствие на направеното с исковата молба,спрямо предмета на предявения установителен иск.
По формулираните материалноправни въпроси : Първият от тях, в подточки „а и „б”, с оглед решаващите изводите на въззивния съд, покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК вр. с т.1 на ТР № 1/2010 год. по т.д.№ 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с твърдението за непълнота или неяснота на нормата и липса на съдебна практика по тълкуване на приложението й.Процесната сделка, чиято нищожност е прогласена не съставлява пряко заем от акционерното дружество ,предоставен на третото лице, закупуващо негови акции , нито пряко обезпечаване на тази именно сделка от акционерното дружество, чиито акции са предмет на изкупуване,но съдилищата са съобразили последиците на процесната ипотека,наслагвайки ги към тези на предходно сключения, в полза на третото лице закупуващо акциите , заем, с което се постига същия, забранен от закона,в защита на интересите на миноритарните акционери / независимо от липсата на такива в случая/,но и на кредиторите на дружеството,резултат.Настоящият състав споделя възражението на ответната страна,че нормата на чл.187е ал.3 ТЗ е ясна,пълна и непротиворечива, изхождайки както от буквалното й съдържание, така и от целите й,в съответствие с европейското законодателство, създадено в защита на интересите на съдружниците и третите лица по отношение учредяването на акционерни дружества и поддържането и изменението на техния капитал и конкретно Втора директива на Съвета от 13.12.1976 год., чийто текст на чл.23 чл.187е от ТЗ транспонира. Не съществува и противоречие между националната норма и изменението на Директивата – с Директива 92/101 на Съвета от 23.11.1992 год. и 2006/1968 от 06.09.2006 год. на Европейския парламент и Съвета за изменение на Втората директива 77 / 91 ЕИО , както и спрямо Директива 2012 / 30 на Европейския парламент и Съвета от 25.10.2012 год. за съгласуване на гаранциите, които се изискват от държавите членки за дружествата по смисъла на чл. 54 ал.2 от Договора за функционирането на ЕС , за защита интересите както на съдружниците, така и на трети лица по отношение учредяването на акционерни дружества и поддържането и изменението на техния капитал с цел тези гаранции да станат равностойни – доколкото държавата ни е упражнила предоставения й от европейското законодателство избор „ да не разреши на дружество , пряко или косвено , да дава авансови средства, да отпуска заеми или да предоставя гаранции,с цел придобиване на негови акции от трети лица „ / нов чл.23 пар.1 въведен с Директива 2006 / 68 /.В този смисъл и прилагайки нормата на Директивата,в съответствие с чл.4 ал.2 от Конституцията на Република България, правилно въззивният съд е квалифицирал порока на сделката като нищожност поради противоречие със закона.Дори чл.23 пар.1 на Директива 77 / 91 да не допускаше изрично санкциониране на „косвеното предоставяне на средства„, с оглед постигане чрез сделките на идентичен правен резултат, непозволен от закона,би се касаело за заобикаляне на закона,също предпоставящо нищожност.Не намира опора в съдържанието на нормата, неуреждаща изрично приложими при нарушението й правни последици , извод за въведена от законодателя забрана, чието нарушение не предполага нищожност на сделката – нарушител. В тази връзка основателен е довода на ответната страна,че обосноваване необходимост от тълкуване на чл.187е ал.3 ТЗ,вкл. досежно действително въведения от законодателя порок на сделката,касаторът следва да мотивира не с хипотетични аспекти на възможно уреждане / впрочем в духа на изричните гаранции, въведени от европейското законодателство,но приложими само в хипотезата на разрешено на акционерните дружества от държавата – членка пряко или косвено предоставяне на авансови средства ,отпускане на заеми или предоставяне на гаранции – чл.23 пар.1 77 / 91 ЕИО /,а да изведе мотивирано на основание закона и безспорни положения в приложението му , съгласно съдебната практика,разрешение , каквото настоящият състав не намира,че е сторено. Именно изрично въведените от европейското законодателство гаранции,неприобщени в националното ни право ,с оглед упражнения от държавата ни избор,са в подкрепа на извода за въведена от законодателя императивна забрана. Ясно,пълно и непротиворечиво, изводимо от целите на въведената с нормата защита е и съдържанието на приложение второ на чл.187е ал.3 ТЗ.
Третият подвъпрос на въпрос първи не покрива и общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК .Формулирането му изхожда от отговор на втори подвъпрос в смисъл, различен от дадения от въззивния съд, според който в настоящата хипотеза изключението на чл.187е ал.3 пр. второ ТЗ не намира приложение, тъй като качеството „ банка „ или „ финансова институция „ следва да притежава именно дружеството, чиито акции са обект на закупуване,респ. което финансира пряко или косвено сделката по придобиването им. Изключението въвежда условие за допустимо субсидиране,принципно забранено, и логично същото е относимо към субекта, който субсидира в противоречие с принципната забрана .
Вторият от поставените материалноправни въпроси би покрил общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК в случай,че не би била обоснована нищожност на ипотечната сделка или обоснована относителна недействителност на същата – противопоставима само на страните,увредени от сключването й,каквато страна безспорно настоящият ищец не е.За прилагането на такава относителна недействителност, обаче, предпоставки следва да съдържа самият закон,поради което и немотивираните с приложение на закона доводи на касатора ,в аспект на относителна недействителност , не обосновават основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК и по този въпрос.
В обобщение, не всяка норма по чието приложение липсва съдебна практика, предпоставя тълкуване,основание за допускане на касационното обжалване , в който смисъл и т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС изисква наличие на противоречива съдебна практика по приложението на нормата,манифестираща затруднението в тълкуването и прилагането на закона.
Формулираните процесуално-правни въпроси не покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК , тъй като процесуалните нарушения – непроизнасяне на въззивния съд по част от доводите на касатора относно тълкуване чл.187е ал.3 ТЗ в различен от възприетия от въззивния съд смисъл, не биха обусловили различен правен резултат и в този смисъл не се касае за съществени процесуални нарушения ,доколкото в аспект и на преждеизложеното не се касае за неясна, непълна или противоречива сама по себе си правна норма . Отговор на втория от поставените процесуалноправни въпроси – по приложението на чл.23 ал.4 ЗТР въззивният съд не е давал и по начало нормата е неотносима към твърдяното процесуално нарушение на съда – служебно събиране на доказателства за факти, невъведени състезателно в процеса.Служебното позоваване на данни от търговския регистър по партидата на [фирма] не е обусловило и решаващите изводи на въззивния съд, по начало изключили приложението на чл.187е ал.3 пр. второ ТЗ в настоящата хипотеза.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 96/18.06.2013 год. по т.д.№ 189/2013 год. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :