О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 711
гр.София, 25.10.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на седемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 2454 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 21/ 06.02.2018 г. по гр.д. № 188/ 2017 г., с което Шуменски окръжен съд, потвърждавайки решение № 285/ 15.05.2017 г. по гр.д. № 1925/ 2016 г. по иска, предвиден в чл. 422 ГПК, е признал за установено, че П. Ж. Н. е длъжник на военно формирование 26 910 – Р. Д. за сумите 62 694.02 лв. – обезщетение за вреди от липси при получаване, разходване и отчитане на имущество, установени с акт за начет № 30-17-121/ 20.06.2014 г., съставен от инспектор в звено „Финансов контрол и материални проверки“ в Министерство на отбраната на Република България, ведно със законната лихва от 05.04.2016 г. и 697.99 лв. – законни лихви върху главницата в периода 12.05.2014 г. – 20.06.2014 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК № 426/ 06.04.2016 г. по ч.гр.д. № 783/ 2016 г. на Шуменски районен съд.
Решението се обжалва от П. Ж. Н. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните въпроси (процесуалноправен и материалноправен): 1. Ползва ли се с доказателствената сила по чл. 22, ал. 5 ЗДФИ актът за начет (АН), който финансовият инспектор е съставил, без да мери, тегли и брои повереното имуществото на лицето по чл. 31 ЗДФИ (МОЛ), а констатациите в акта е изградил въз основа на инвентаризационни описи? и 2. Следва ли да се ангажира пълната имуществена отговорност на същото лице, ако то не е причинило вредата умишлено? Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи обжалваното решение, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извежда с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие с решение № 267/ 09.12.2014 г. по гр.д. № 7254/ 2013 г. на ВКС, IV-то ГО, решение № 69/ 21.05.2012 г. по гр.д. № 516/ 2011 г. на ВКС, IV-то ГО, решение № 256/ 26.09.2013 г. по гр.д. № 1338/ 2012 г. на ВКС, IV-то ГО и определение № 189/ 10.02.2012 г. по гр.д. № 1694/ 2009 г. ВКС, IV-то ГО. Позовава се и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в съществено нарушение на процесуалния закон (чл. 22, ал. 2 и 5 ЗДФИ и чл. 154 ГПК) и в противоречие с чл. 21, ал. 1 ЗДФИ. Претендира разноски.
Ответникът по касация възразява, че поставените въпроси нямат претендираното значение, а обжалваното решение е правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Обжалваното решение е въззивно, по гражданско дело с цена на иска за главница над 5 000 лв. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ответникът по уважените искове. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за неоснователно оплакването във въззивната жалба от ответника срещу първоинстанционното решение, с което исковете по чл. 422 ГПК са били уважени, че АН (документът, въз основа на който е била издадена заповедта за изпълнение по чл. 417, т. 8 ГПК) не се ползва с доказателствената сила по чл. 22, ал. 5 ЗДФИ. Въззивникът се е оплакал, че преди да го състави финансовият инспектор не е мерил, теглил и броил имуществото в склада на военното формирование, а констатациите в акта е изградил въз основа на инвентаризационни описи. Въззивният съд е съобразил, че спорът за нарушаване на законния ред за съставяне на АН, а с това – и за приложението на чл. 22, ал. 5 ЗДФИ, се концентрира върху това, дали фактическите констатации на финансовият инспектор в АН са подкрепени с доказателства. Въззивният съд е приел, че нарушение на чл. 22, ал. 2 ЗДФИ няма, доколкото: 1) финансовият инспектор е извършил необходимите проверки, а резултатите от тях е отразил в протоколи (общо 5) и 2) инвентаризационните описи, ползвани при съставяне на протоколите, доказват наличието на липсите, описани по вид, количество и стойност на материалите, вкл. тяхната единична и обща цена. Въззивният съд е заключил, че са били спазени всички изисквания на ЗДФИ за ред и форма, включително това по чл. 22, ал. 5 ЗДФИ, а АН се ползва с доказателствената сила по чл. 22, ал. 5 ЗДФИ (фактическите констатации в него се смятат за истински до доказване на противното).
След това въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, но не е намерил, че ответникът е успял да докаже липсата на връзка между неговите действия/ бездействия и причинените вреди под формата на липси, за да изключи основанието (материално-правните предпоставки) за ангажиране на неговата пълна имуществена отговорност по чл. 21, ал. 1, т. 2 ЗДФИ за сумата 62 694.02 лв. – главница, равна на стойността на установените при извършената проверка липси на кабели и проводници, строително имущество, полева и продоволствена техника (П.) и автомобилна и тракторна техника (А.), определена след компенсация на липсите с излишъците. Добавил е, че основанието по чл. 21, ал. 1, т. 2 ЗДФИ не изисква липсата да е причинена умишлено. Липсата е вреда с неустановен произход, а пълната имуществена отговорност на ответника като лице по чл. 23, т. 1 ЗДФИ произтича от неизпълнението на неговото задължение да пази, съхранява и отчита повереното му имущество. В проверявания период той е заемал длъжността „завеждащ склад за вещество-хранително имущество, той и шофьор“ и „завеждащ склад строителни материали, кабели и проводници, А. и П.“, а в това качество е бил длъжен да получава, събира, съхранява, разходва и отчита имуществото на военното формирование.
При тези мотиви на въззивния съд повдигнатият процесуално-правен въпрос обуславя обжалваното решение, но разрешението, което въззивният съд е дал, не противоречи, а съответства на решение № 267/ 09.12.2014 г. по гр.д. № 7254/ 2013 г. на ВКС, IV-то ГО и на решение № 317/ 15.11.2011 г. по гр.д. № 1803/ 2010 г. на ВКС, III-то ГО, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК. В първото решение се приема, че за да се ползва АН с доказателствената сила по чл. 22, ал. 5 ЗДФИ, е необходимо той да е съставен по надлежния ред, а редът включва проверката на провереното имущество да е извършена от финансовия инспектор въз основа на надлежни доказателства. С второто решение се приема че неизвършването на годишна инвентаризация не е пречка финансовият инспектор да установи действителното състояние на повереното имущество, но ако инвентаризационни описи са съставени, те са надлежни доказателства по смисъла на чл. 22, ал. 2 ЗДФИ в подкрепа на констатациите в АН.
Повдигнатият материално-правен въпрос също обосновава въззивното решение, но няма противоречие между обжалваното решение с решение № 69/ 21.05.2012 г. по гр.д. № 516/ 2011 г. и с решение № 256/ 26.09.2013 г. по гр.д. № 1338/ 2012 г. на ВКС, IV-то ГО. За да приеме, че вземането за главница по издадената заповед за изпълнение по чл. 417, т. 8 ГПК съществува, въззивният съд е установил основанието (материално-правните предпоставки) на състава, предвиден в чл. 21, ал. 1, т. 2 ЗДФИ. В двете решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, е прието, че това основание не изисква вредата да е причинена умишлено. Умисълът при причиняването на вредата е условие (материално-правна предпоставка), за да бъде ангажирана пълната имуществена отговорност на МОЛ по различния фактически състав на чл. 21, ал. 1, т. 1 ЗДФИ. Върху неговото приложение въззивният съд не е разсъждавал.
Определението, на което касаторът се позовава, е постановено по реда на чл. 288 ГПК. Такъв съдебен акт на ВКС е негоден да осъществи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивното решение съответства на решенията на ВКС, посочени от настоящия състав на ВКС, а приетото с тях се споделя.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати възнаграждение за представителството на ответника по касация пред ВКС от юрисконсулт за сумата 100.00 лв. Настоящият състав определи размера според предвиденото в чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, сравнително ниската степен на сложност на настоящото производство и труда, положен от юрисконсулта.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 21/ 06.02.2018 г. по гр.д. № 188/ 2017 г. на Шуменски окръжен съд.
ОСЪЖДА П. Ж. Н. да заплати на военно формирование № 26910 – [населено място] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 100. 00 лв. – юрисконсултско възнаграждение за представителството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.