2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 711
гр. София, 03.10.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2324 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Община Пловдив против решение №43/18.03.2019 г., постановено по гр.д.№ 10/2019 г. от състав на АС – Пловдив.
Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, в подлежащата на обжалване част, съдът е приел, че на основание чл.49 ЗЗД, Община Пловдив следва да заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди на ищцата по делото в размер на 45 000 лева.
Съдът е приел, че изпълнителното деяние, в настоящия случай е бездействие от страна на служителите, отговорни да поддържат чисти общински пътища и прилежащи тротоари. Прието е за безспорно, че е задължение за снегопочистване има именно ответника по делото, като собственик на пътя и тротоарната площ, съставляваща подход към процесното кръстовище. Прието е, че Община Пловдив отговаря за настъпилия инцидент с ищцата, т.к. причината за настъпването му е недоброто снегопочистване на мястото, на което е станало събитието. Горното съдът е приел за установено от свидетелските показания, събрани по делото, както и от сигнала до телефон 112, в който случайния минувач, който го е подал, казва, че подпира пострадалата жена, за да не падне на снега. Обсъдени са показанията на свидетелите на ответника, но е прието, че този извод не се опровергава от тях, т.к. дадените от тях сведения са за това как е разписано да се извършва почистването, а за конкретната дата не установяват категорично с изявление , че си я спомнят, както и какво е било извършено за почистване на тази зона. По отношение на представените писмени доказателства, съдът е приел, че също не удостоверяват реалното снегопочистване, а само разписаните дейности които би следвало да бъдат извършени в случай на снеговалеж или заледяване. Обсъждайки всички събрани по делото доказателства, съдът е приел, че по делото се установява, че на 30.01.2017г. на кръстовището е имало непочистени от стар сняг и лед участъци, които са затруднявали преминаването на пешеходци, като е налице неизпълнение или лошо изпълнение на задълженията на служителите, на които това е възложено.
Съдът е посочил, че от приетата по делото и неоспорена комплексна СМЕ се установява категорично, че в резултат на падането ищцата е получила счупване на долен десен крайник. До момента е претърпяла четири операции, като й предстоят още поне две – за отстраняване на импланта и за кожна пластика, като понастоящем не могат да се дадат прогнози за пълно възстановяване. Установява се още, че пострадалата се придвижва с патерици, като в първите няколко месеца е ползвала и инвалидна количка. Ползва и ботушна ортеза, като са ограничени и движенията на засегнатия долен крайник. И към момента има открита продуктивна рана. Получила е хипотрофия на мускулите на дясната подбедрица и бедро. Според вещото лице ортопед-травматолог усложненията – забавено срастване, псевдоартроза, некроза на надлежащите меки тъкани, локална остеопороза, са настъпили поради вида на счупването, топографското положение, типа на хранене на тъканите в тази област.
Съдът е приел, че не се установява съпричиняване от страна на ищцата на вредоносния резултат, т.к. същият не се дължи нито на поведението й / вредни навици, както твърди общината/, нито на отказът й за сваляне на металната плака, за който от една страна не са събрани категорични доказателства, а от друга СМЕ твърди, че подобно решение не може да бъде взето без комплексна оценка на състоянието, т.к. и към момента костите на са сраснали и плаката е необходима за придържането им. При съобразяване на всички факти, имащи значение за делото и за определяне на обезщетението за неимуществени вреди /посочени подробно от въззивния съд/ е прието, че дължимото от ответника обезщетение следва да бъде определено на 45 000 лева.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК – произнасяне по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и поради очевидна неправилност на решението.
Първите два въпроса, поставени от касатора, касаят задължението на съда да изложи собствени мотиви относно размера на обезщетението при неимуществени вреди в случаите, в които увеличава размера на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение. В тази насока се поставя и въпросът за определянето на размера на обезщетение за неимуществени вреди, при условията на чл.52 ЗЗД.
Следва да се отбележи, че въззивният съд излага собствени мотиви по размера на обезщетението, като действувайки като въззивна инстанция, доколкото е сезиран с въззивна жалба и от ищеца по делото, той определя размера въз основа на събраните по делото доказателства, независимо от размера, присъден от първоинстанционния съд, задължение, което в случая съдът е спазил, като в тази насока липсва соченото противоречие.
В различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Сочат се правни въпроси, свързани с доказването в процеса на механизма на произшествието и липсата на очевидци, от чиито показания да се установи същия. В тази насока се поставят въпроси, свързани със задължението на съда да изложи мотиви в тази насока, предвид липсата на доказателства за механизма на произшествието и задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните и на кои доказателства следва да основе своите изводи съда.
Съдът е приел от фактическа страна механизма на произшествието така, както го е посочил в решението си, като е посочил и въз основа на кои доказателства възприема тази фактическа обстановка, в т.ч. и по отношение на механизма на настъпване на произшествието. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, като възприетото от него от фактическа страна не подлежи на проверка в производството по допустимост на касационното обжалване, доколкото касае обосноваността на съдебното решение, а необосноваността не е сред касационните основания по чл.280 ГПК, като евентуалното й наличие следва да се преценява едва след като са налице основания за допускане до касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл.281 ГПК.
Възражението за съпричиняване е разгледано от въззивния съд по отношение на обстоятелствата, въведени от ответника своевременно, като по отношение на въведените обстоятелства от ответника с писмената защита пред първоинстанционния съд за него не е съществувало процесуално задължение за произнасяне, доколкото тези факти и обстоятелства не са въведени своевременно.
Сочи се и очевидна неправилност, като основания за допускане до касационно обжалване на решението на въззивния съд. Обосновката на това касационно основание е свързана с поставените правни въпроси, което не води до наличието на очевидна неправилност, доколкото касае обосноваността на съдебното решение, предвид възприетото от съда, че решенията на експертните комисии са влезли в сила.
Предвид изложеното, не са налице касационните основания, сочени от касатора като основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на спора, в полза на пълномощника на ответника по касационната жалба следва да се присъди на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА възнаграждение в размер на 300 лева, за изготвения отговор на касационната жалба.
Водим от горното, състав на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №43/18.03.2019 г., постановено по гр.д.№ 10/2019 г. от състав на АС – Пловдив.
ОСЪЖДА Община Пловдив да заплати на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА на адв. Н. Х. Г. от ПАК сумата 300 /триста/ лева.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.