О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 711
София, 30. 07. 2010 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на 20 април две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от председателя Ж. С. гражданско дело N 1870/2009 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от храм “В” с. С., софийска обл. срещу решение от 10.07.2009 г. по гр. д. № 26/2009 г. на Софийски окржен съд, с което е оставено в сила решение по гр. д. № 417/2007 г. на П. районен съд. С това решение е отхвърлен предявения от касатора срещу държавата иск по чл. 97, ал.1 ГПК (отм.) за установяване, че касаторът е собственик на основание реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ на имот № 6* по кадастралната карта на с. С., целия с площ от 18.433 дка. С решението е отхвърлен и иска предявен от касатора срещу община М. за признаване, че е собственик и на имот № 6* по кадастралната карта на с. М., с площ от 688.60 кв. м.
Касационният довод е за необоснованост и незаконосъобразност на решението. Относно предпоставките за допускане касационна проверка на въззивното решение е направено позоваване на чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК. Изложен е доводи , че въпросът се решава противоречиво от съдилищата.
Ответниците по касация не са взели становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което е допустима.
След проверка на решението относно приетата за установена фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи, съдът в настоящия си тричленен състав намира, че не е налице въведеното основание за допускане касационно обжалване.
Касаторът е поддържал, че се легитимира като собственик на имота на основание реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСНОИ, тъй като имотът му е бил отнет без законово основание.
От фактическа страна е установено, че касаторът е предявил иск по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ и с решение по гр. д. № 344/95 г. на П. районен съд искът е уважен като е признато право на възстановяване на овощна градина с площ от около 25 кв. м. индивидуализирана със съседи. Въз основа на това решение, ОСЗ при община М. с решение по протокол № 18/2С от 09.09.1997 г. е отказала да:”признае право на възстановяване на имота с план за земеразделяне” по съображения, че част от него е усвоена за пътища, а друга е включена в регулацията на селото. Няма данни отказът да е обжалван по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, поради което следва, че решението е влязло в сила.
През 2004 г. касаторът е направил искане пред областния управител на софийска област за деактуване на имота, както и искане за обезщетяване на основание чл. 2, ал.1 ЗОСОИ, тъй като имотът й е бил отнет без законово основание. Мълчаливият отказ на Областния управител на Софийска област е бил обжалван през СОС, който с решение от 17.03.2006 г. по гр. д. № 57/04 г. го е оставил сила по съображения, че е започната процедура за реституция по ЗСПЗЗ завършила с постановен отказ на ОСЗ, който е влязъл в сила, поради което не е налице основание за деактуване на имота или за определяне обезщетение за него по реда на ЗОСОИ.
В хода на процеса касаторът е заявил, че ТКЗС през 1954 г. е взело решение да ползва имота под наем със срок от 10 години, за което писмено е уведомило касатора. През 1968 г. имотът е актуван като държавен на основание ПМС 404 от 28.10.1968 г. като в акта е отразено, че е бивш имот на АПК. С приета техническа експертиза е установено, че част от имота по действащия регулационен план е включен в парцел **** в кв. 58 по плана на селото, който парцел **** отреден за стадион и физическа култура и спорт. Останалата част от имота не е била включена в регулация, има площ от 688.60 кв. м. и е част от имот 67636.208.468 по кадастралната карта от 2007 г. и е записан като общински имот.
Въз основа на така установените факти съдът е приел, че с влизане в сила на чл. 2, ал. 2 ЗВСНОИ през 1997 г. е възникнало основание за реституиране на имота, който е бил отнет не по установения в закона ред с включването му в терен отреден за обществени нужди – физическа култура и спорт и без да е проведена процедура по отчуждаването му. Реституция на имота не е настъпила в резултат на непосредственото действие на закона, тъй като касаторът не е установил да е бил собственик на имота към момента на отнемането му.
В изложението към касационната жалба се твърди, че съдът се е прозинесъл по въпроса с какъв документ следва да се установи правото на собственост върху имота и неговото отнемане. Твърдението е основано на представено писмо от ТКЗС адресирано до касатора, с което той е бил уведомен, че ТКЗС е взело решение да ползва имота под наем за срок от 10 години. Тъй като касаторът не е изразил съгласие с това предложение и наем не е заплащан, то това е доказателство за отнемане на имота без основание.
Този въпрос не е от значение за изхода на установителния вещен иск.
Изводът за неоснователност е мотивиран с това, че касаторът не доказва да е бил собственик на имота към 1954 г., когато твърди че му е отнет.
На следващо място посочените решения на тричленни състави на ВКС са неотносими към разрешеният правен спор тъй като не е налице сходство на разрешените в тях правни въпроси и правопораждащите ги факти, с тези в настоящия казус. С решение от 31.05.02 г. по гр. д. № 978/01 г. е решен въпросът за това запазвали се правото на собственост върху имот, придаден към съседен с дворищно регулационен план, когато не е заплатен. Решението по гр. д. № 3188/81 г. и по гр. д. № 2074/2004 г. имат за предмет иск по чл. 32, ал.1, т. 2 ЗТСУ, наред с това тези решения не са представени в препис, а е направено само извлечение на части от тях. Некоректно е позоваването и на другите решения по гр. д. № 185/2002г. на ІV г. о., по гр. д. № 2712/2003 г. на ІV г. о. и по гр. д. № 74/1999 г. на V г. о. в които се разискват предпоставките за уважаване на иск по чл. 32, ал.1 ЗТСУ.
Касаторът твърди в исковата молба, че имотите в кадастралния лист са записани като имоти на ответниците, но в петитума на исковата молба той не поддържа да е налице грешка в кадастралния план, а иска да се установи, че е собственик на имотите на основание реституция по ЗВСОНИ.
Позоваването на тези решения е некоректно поради липса на идентичност между решените спорове.
Предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК е налице, когато разрешеният от съда правен въпрос от значение за изхода на спора се решава противоречиво от съдилищата. Противоречиво ще се решава когато са разглеждани идентични искове при сходна фактическа обстановка, пред каквато хипотеза не сме изправени в случая.
Разрешеният от съда съществен въпрос е за това кой е приложимият реституционен закон. След като имотът е бил отнет от ТКЗС, то на основание чл. 10, ал. 4 ЗСПЗЗ имотът е подлежал на реституция по този закон. Правилно касаторът е започнал процедура по него, но с неупражняване на правото си на жалба срещу решението, с което е отказано да се възстанови имота в съществуващи граници или с план за земеразделяне, този ред е изчерпан. Решението на ОСЗ – М. е влязло в сила и касаторът не се легитимира като собственик на имота. За него остава открит пътя да иска поправка на решението на ОСЗ ако се установят нови факти, а такива биха били доказателства, че той е бил носител на правото на собственост върху имота към момента на отнемането му от ТКЗС.
Решението на въззивния съд като краен резултат е законосъобразно. Тъй като не се установи да е налице релевираната предпоставка за допускане касационна проверка на решението, такава не следва да се допуска.
По изложените съображения ВКС на РБ, ГК, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 10.07.2009 г. по гр. д. № 26/2009 г. на Софийски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.