– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 715
гр. София, 02.08.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 21.03.2018 (двадесет и първи март две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4737 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8830/28.09.2017 година, подадена от Ф. Д. П., срещу решение № 334/17.08.2017 година на Окръжен съд Пазарджик, гражданска колегия, първи въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 513/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Пазарджик е потвърдил първоинстанционното решение № 452/16.06.2017 година на Районен съд Пазарджик, ХІІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 686/2017 година, с което са отхвърлени предявените от Ф. Д. П. срещу НУ „О. П.“ [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението й от длъжността „директор“, извършено със заповед № РД 05-29/28.12.2016 година на Началник Р. П., на основание чл. 330, ал. 2, т. 1 и т. 10 от КТ, във връзка с чл. 215, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 3 и чл. 217, ал. 2 от ЗПУО и за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност.
В подадената от Ф. Д. П. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от нея срещу НУ „О. П.“ [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пазарджик по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба НУ „О. П.“ [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 10 444/17.11.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 334/17.08.2017 година на Окръжен съд Пазарджик, гражданска колегия, първи въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 513/2017 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Ф. Д. П. е била уведомена за обжалваното решение на 05.09.2017 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 8830/28.09.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Окръжен съд Пазарджик е приел, че трудовото правоотношение на Ф. Д. П. за длъжността „директор“ на НУ „О. П.“ [населено място] е било прекратено със заповед № РД 05-29/28.12.2016 година на Началник Р. П., на основание чл. 330, ал. 2, т. 1 и т. 10 от КТ, във връзка с чл. 215, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 3 и чл. 217, ал. 2 от ЗПУО. Като основание за това е послужила присъда № 142/07.07.2016 година на Районен съд Пазарджик, постановена по н. о. х. д. № 574/2015 година, с която Ф. Д. П. е призната за виновна за престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 201, т. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 316, във връзка с чл. 309, ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, като й е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година и е лишена от правото да заема длъжност „директор на учебно заведение“ за срок от три години, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК изтърпяването на първото наказание е отложено с изпитателен срок от четири години. Тази присъда е влязла в сила на 22.12.2016 година, когато е изменена с решение 202/22.12.2016 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по в. н. о. х. д. №658/2016 година, с която П. е била призната за невиновна и е оправдана по обвинението, че е извършила посоченото престъпление при условията на чл. 26, ал. 1 от НК, а наложеното и наказание „лишаване от свобода“ на шест месеца, а лишаването от правото да заема длъжността „директор на учебно заведение“ е определено за срок от две години, а срокът по чл. 66, ал. 1 от НК е сведен до три години. Заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е била връчена на Ф. Д. П. на 28.12.2016 година.
По искане на П. с вх. № 2874/31.01.2017 година е било постановено решение № 96/09.05.2017 година на Апелативен съд П., по н. о. х. д. № 63/2017 година, с което на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 от НК е възобновено производството по в. н. о. х. д. № 658/2016 година по описа на Окръжен съд Пазарджик, като е отменено постановеното по него решение № 202/22.12.2016 година и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
С решение № 117/07.08.2017 година на Окръжен съд Пазарджик, постановеното по в. н. о. х. д. № 360/2017 година присъда № 142/07.07.2016 година на Районен съд Пазарджик, постановена по н. о. х. д. № 574/2015 година, е потвърдена с частта й, с която Ф. Д. П. е призната за виновна за престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 201, т. 1, във връзка с чл. 316, във връзка с чл. 309, ал. 1 от НК, като е наказанието „лишаване от свобода“ е намалено на шест месеца, при изпитателен срок по чл. 66, ал. 1 от НК от три години, а лишаването от правото да заема длъжността „директор“ на учебно заведение е определено за срок от една година и шест месеца.
С оглед на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че към момента на издаване и на връчването на заповедта за уволнение по отношение на Ф. Д. П. е била налице влязла в сила осъдителна присъда на Окръжен съд Пазарджик, според която тя в качеството й на директор на учебно заведение е извършила умишлено престъпление от общ характер за което й е било наложено наказание „лишаване от свобода“ и е била лишена от право да заема длъжността „директор на учебно заведение“.
Основният спорен въпрос бил за това как следва да се третира трудовоправното положение на уволнен работник или служител в случаите, когато по време на висящността на предявени обективно съединени искове по чл. 344 ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ за отмяна на уволнението постановено на основание чл. 330 ал. 2 т. 1 и т. 10 от КТ, е налице постановено възобновяване на наказателното производство, въззивното решение, по което потвърждаващо осъдителната присъда на първата инстанция е само отменено и делото е върнато за ново разглеждане, но без да е отменена с окончателен акт от съда по възобновяването постановената първоначално осъдителна присъда, станала след влизането си в сила основание за прекратяване на трудовоправната връзка с осъдения работник на посоченото основание и доколко възстановяването на висящността на наказателното производство има за последица автоматично трансформиране на уволнението в незаконно, доколкото основанието за налагането му е отпаднало с обратна сила. Във връзка с този въпрос въззивният съд е посочил, че основанията за прекратяване на трудовото правоотношение посочени в чл. 330 ал. 2 от КТ са от материалноправен порядък и ако същите (влезли в сила актове на съответните институции) са съществували към момента на издаването и на връчването на заповедта за уволнение, всяко уволнение, което се основава на тях, следва да се счита за законно като всяка последваща промяна или отпадането им не може да доведе до отмяна и на самото уволнение като незаконно. В тези случаи страната има право да претендира евентуално обезщетение, но не може да иска да се промени трудовоправното й положение, доколкото същото съответства на това, което е било налице към момента на уволнението, постановено на основание обективно настъпили факти, породили съответните правни последици на влязлата в сила в резултат на приключилия редовен инстанционен контрол осъдителната присъда. .Към момента на прекратяване на трудовото правоотношение Ф. Д. П. имала качеството на осъдено като педагогически специалист лице на лишаване от свобода за извършено умишлено престъпление от общ характер и на лишаване от право да заема длъжността директор на учебно заведение, тоест и двете основания за прекратяване на трудовото правоотношение посочени в уволнителната заповед са били налице. Фактът на отмяната на въззивното решение по реда на възобновяването и възстановяване висящността на въззивното наказателното производство относно окончателното решаване на въпроса за виновността респективно невинността на П. нямал отношение към законността на вече постановеното уволнение, доколкото то е било напълно съобразено с влязлата в сила осъдителна присъда срещу касаторката. Законността на уволнението следвало да се преценява само и единствено на база фактите и обстоятелствата такива, каквито са се осъществили към един минал момент, а именно момента на прекратяване на трудовото правоотношение. Дори да се приемело обратното, че след отмяната на осъдителната присъда чрез извънредните способи и връщане на делото за ново разглеждане за проверка на постановената присъда от първоинстанционния съд, какъвто е този по реда на глава Тридесет и трета от НПК, това производство би имало отношение към законността на уволнението, то в най-добрия случай това би било основание да бъде евентуално спряно исковото производство до приключване на възобновеното наказателно производство с окончателен съдебен акт, доколкото би се касаело за висящ преюдициален спор имащ значение за законността на уволнението. В случая, исковото производство не е било спирано, като към датата на приключване на устните състезания пред въззивния съд бил налице постановен нов окончателен съдебен акт, с който първоначалната присъда се потвърждавала по отношение на вида на наложените на П. наказания. Дори да се вземел под внимание постановения окончателен съдебен акт след възобновяване на наказателното производство, то безусловно се налагало извода, че както към момента на издаване на заповедта за уволнение на посочените в закона основания по чл. 330 ал. 2 т. 1 и т. 10 от КТ, така и към момента на приключване на въззивното производство Ф. Д. П. продължавала да бъде и да се счита осъдена за същото извършено умишлено престъпление от общ характер с налагането на наказания „лишаване от свобода“ и „лишаване от право да заема длъжността „директор на учебно заведение“, каквато длъжност в същност П. заемала към датата на прекратяване на трудовото й правоотношение -28.12.2016г.
Според въззивният съд разпоредбата на чл. 330 ал. 2 от КТ била ясна и не се нуждаела от тълкуване, респективно прилагане по аналогия на разпоредбата на чл. 345 ал. 2 от КТ спрямо нея. Правните норми били несъпоставими тъй като уреждали различни правни институти приложими при коренно различна фактическа обстановка. Чл. 330 ал. 2 от КТ сочел хипотезите на императивно прекратяване на трудовия договор от работодателя без предизвестие, които са налице в резултат на настъпил определен обективен факт Разпоредбата на чл. 345 ал. 2 от КТ предвиждаща възможността за работник или служител, уволнен по чл.330 ал.1 от КТ (когато бъде задържан за изпълнение на присъда) да бъде възстановен автоматично на работа въз основа на влязла в сила оправдателна присъда, нямала универсален характер, за да можела да се прилага по аналогия на правото или на закона и в случаите на чл. 330 ал. 2 от КТ. Същата имала ограничен предметен и времеви обхват и се прилагала само и единствено в хипотезата на постановено уволнение по чл. 330 ал. 1 от КТ даваща възможност на работодателя прекрати трудовото правоотношение с работник или служител, когато бъде задържан за изпълнение на присъда, като в случаите, когато последва оправдателна присъда, той се възстановявал на работа като се яви в двуседмичен срок, за да заеме длъжността, без да се води какъвто и да било състезателен исков процес. Касаело се за изрично предвидено по закон изключение от общото правило и процедура по отмяна на уволнението и възстановяване на работника или служителя на заеманата преди уволнението длъжност, което се прилагало в много ограничени рамки и при наличието на осъществил се точно определен юридически факт и основание за уволнение В настоящия случай, уволнението не било поради задържане на работника или служителя за изпълнение на присъда, а поради осъждането му с влязла в сила присъда, с която бил лишен от право да упражнява професия или да заема длъжността, на която е назначен както и за това, че бил осъден с влязла в сила присъда като педагогически специалист за извършено умишлено престъпление от общ характер. Хипотезата на чл. 345 ал. 2 от КТ предполагала безусловно влязла в сила оправдателна присъда, докато в случая макар и по реда на възобновяването нямало постановена с окончателен съдебен акт такава оправдателна присъда по отношение на Ф. Д. П.. В посочените разпоредби изобщо не се коментирали и изрично не се сочели извънредните способи за отмяна на влезли в сила осъдителни присъди като основание да бъде ревизирано едно трудово уволнение, тоест законодателят не бил допуснал разширително тълкуване на нормите по чл. 330 ал. 2 от КТ в посока на неприложимостта им при отмяна по реда на извънредните способи на съответния акт, станал основание за уволнението на съответния работник или служител. Законодателят бил предвидил стабилитет на законността на извършеното уволнение по чл. 330 ал. 2 т. 1 и т. 10 от КТ с факта на установяването, че към момента на прекратяване на трудовия договор фактите и обстоятелствата са се осъществили така както са посочени от работодателя в уволнителната заповед, в случая налична влязла в сила осъдителна присъда по отношение на работника или служителя, с която той е осъден за извършено престъпление от общ характер в качеството си на педагогически специалист и е лишен от право да заема длъжността „директор на учебното заведение“, както и факта, че след влизането на присъдата в сила Ф. Д. П. продължава да изпълнява до датата на уволнението си длъжността от заемането, на която е лишена по съдебен ред с посочената присъда. По друг начин стояли нещата, ако примерно към момента на уволнението лицето вече не заемало тази длъжност, в който случай уволнение на посоченото основание не би се постановило или ако е постановено, то щяло да е незаконно. Презумпцията по чл. 16 от НПК, че обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда била универсална, но тя била относима преимуществено към наказателно-правното положение на подсъдимия и важала за всички етапи от развитието на наказателния процес-редовни способи за обжалване или извънредни такива предвид на наказателно-правните последици на същата. В трудово правен аспект законодателят имал в предвид единствено влязла в сила осъдителна присъда, като достатъчно основание да се прекрати трудовото правоотношение по реда на чл. 330 ал. 2 т. 1 и т. 10 от КТ. Статусът никога не можел да бъде еднакъв и единен предвид и на различните правни последици на осъждането за извършено престъпление от общ характер и лишаването от право осъденият да заема определена длъжност с последиците от прекратяването на трудовото му правоотношение и промяната, настъпила в резултат на възобновяване на наказателното производство нямало как да повлияе върху законността на уволнението. В най-добрия случая уволненият работник или служител на основанията по чл. 330 ал. 2 т. 1 и т. 10 от КТ би могъл да претендира присъждане на обезщетение за вреди като резултат не от незаконно уволнение, а като следствие от отпадането на осъдителната присъда и на последствията от същата поради постановяване на окончателна оправдателна присъда. Възстановяването на работа в този случай не можело да стане по правилата на чл. 345 ал. 2 във връзка с ал. 1 от КТ, доколкото този извънреден и облекчен ред за възстановяване на трудовото правоотношение бил предвиден в точно определена хипотеза, посочена по-горе. В случая, при настоящото прекратяване на трудовото правоотношение такава хипотеза не била налице, поради което прилагането по аналогия на чл. 345 ал. 2 от КТ и към хипотезите на императивното прекратяване на трудовия договор по чл. 330 ал. 2 т. 1 и т. 10 от КТ била несъответно, доколкото изобщо не се касаело за сходни случаи с тези по чл. 330 ал. 1 от КТ, при които уволнението се извършвало по преценка на работодателя и нито се касаело за подобни случаи, нито това отговаряло на целите на акта.
Въз основа на изложените от състава на Окръжен съд Пазарджик мотиви към решението му, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ф. Д. П. е формулирала следните правни въпроси:
1.) при уволнение по реда на чл. 330, ал. 2, т. 1 и/или т. 10 от КТ фактите възникнали през време на висящия съдебен процес по оспорване на законността на уволнението, касаещи последващо отпадане на основанието за уволнение по чл. 330, ал. 1, т. 1 и/или т. 10 от КТ следва ли да бъдат взети предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК и обуславят ли те незаконност на уволнението;
2.) при уволнение на основание чл. 330, ал. 2, т. 1 и/или т. 10 от КТ следва ли съдът разглеждащ исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ да вземе предвид на основание чл. 235, ал. 3 от КТ решението на наказателния съд, постановено по реда на Глава 33-та от НПК „Възобновяване на наказателното производство“, през време на висящото трудово дело, с което се отменя решението на въззивния наказателен съд и наказателното дело е възобновено и е върнато за ново разглеждане и обуславя ли това решение за възобновяване уважаване на предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ и
3.) презумпцията за невиновност по чл. 16, ал. 1 от НПК, която започва да действа с обратна сила по отношение на подсъдимия след постановяване на решението за възобновяване на наказателното дело и връщане за ново разглеждане или ли действие и по отношение на прекратеното на основание чл. 330, ал. 2, т. 1 и/или т. 10 от КТ трудово правоотношение и води ли до отпадане на уволнителното основание с обратна сила.
Така поставените въпроси са свързани с поддържаното от Ф. Д. П. становище, че с извършеното с решение № 96/09.05.2017 година на Апелативен съд П., по н. о. х. д. № 63/2017 година възобновяване на наказателното производство с обратна сила са отпаднали последиците на присъда № 142/07.07.2016 година на Районен съд Пазарджик, постановена по н. о. х. д. № 574/2015 година, поради което към датата на издаване и връчване на заповед № РД 05-29/28.12.2016 година на Началник Р. П. не са били налице посочените в нея основания за прекратяване на трудовия договор, което прави уволнението й незаконно.
Третият от посочените по-горе въпроси не обосновава допускането на обжалваното решение до касационен контрол. Съгласно чл. 330, ал. 2, т. 1 от КТ трудовото правоотношение се прекратява, когато работникът или служителят бъде лишен с присъда или по административен ред от право да упражнява професия или да заема длъжността, на която е назначен, а съгласно чл. 330, ал. 2, т. 10 от КТ то се прекратява, когато педагогически специалист по смисъла на ЗПУО е осъден за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията. И двете основания за уволнение предполагат, че въпросът за виновността на работника или служителят е бил разрешен в наказателното или административното производство, в което са били постановени актовете, служещи като основание за прекратяването на трудовото правоотношение. При извършване на прекратяването работодателят е обвързан от установените в тези актове изводи за виновността на работника или служителя и не може да ги пререшава. Това важи и в случаите, когато някое от тези производства бъде възобновено, след приключването му с влязъл в сила съдебен акт, чрез установените за това специални способи. При това възстановяване въпросът за виновността или не на работника или служителя отново ще се преценява в наказателното или административното производство, а не от работодателя или от гражданския съд, в производството по оспорване на уволнението. В тази връзка правото на работодателя да прекрати едностранно трудовия договор е потестативно право, което се упражнява с едностранно изявление и поражда действие от момента на достигането му до работника или служителя. Законосъобразното упражняване на това право изисква всички предпоставки за възвиването му да са се упражнили към посочения момент. Затова именно момента на упражняването на потестативното право от страна на работодателя и достигането му до работника или служителя е момента, към който се преценява законосъобразността на уволнението при спор по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, като последващото възникване или отпадане на предпоставките занапред не може да доведе до извода, че уволнението е незаконно. Основанията за уволнение по чл. 330, ал. 2, т. 1 от КТ предвиждат не само право, но едновременно с това създават и задължение за прекратяване на трудовия договор с работника или служителя, при наличието на предвидените в тях основания. Работодателят не разполага с възможността да избира дали да прекратили или не трудовото правоотношение на работника или служителя, а трябва да го направи, тъй като в противен случай ще наруши установени със закон забрани за заемане на длъжността от определени лица. Затова от момента, в който съдебния акт по административното или наказателното производство, материализиращ основанието по чл. 330, ал. 2, т. 1 и/или т. 10 от КТ влезе в сила, работодателят трябва да прекрати трудовото правоотношение с посочения в тях работник или служител, без да се съобразява с възможността за евентуално възобновяване на наказателното или административното производство, по реда на някой от извънредните и специални способи за това. Самото възобновяване ще доведе до възстановяване на висящността на наказателното или административното производство, но няма да се отрази пряко на вече упражненото и породило действие потестативно право на работодателя да прекрати едностранно трудовото правоотношение на работника или служителя. Затова неговите последици не могат да отпаднат само въз основа на възобновяването на наказателното или административното производство по някой от установените за това извънредни и специални способи. Тези последици биха отпаднали само ако с постановения във възобновеното производство акт с обратна сила отпаднат последиците от лишаването от право да се заема длъжността или от осъждането, т. е. ако лицето бъде признато за невиновно и оправдано по повдиганото му обвинение, или не му бъде наказание, с което да бъде лишено от право да заема съответната длъжност, което в конкретния случай не е налице. Затова и първите два от поставените от Ф. Д. П. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не обосновават допускането на обжалваното решение до касационен контрол.
С оглед на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 334/17.08.2017 година на Окръжен съд Пазарджик, гражданска колегия, първи въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 513/2017 година по подадената срещу него от Ф. Д. П., касационна жалба с вх. № 8830/28.09.2017 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото Ф. Д. П. ще трябва да бъде осъден да заплати на НУ „О. П.“ [населено място] сумата от 500.00 лева разноски по делото за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 334/17.08.2017 година на Окръжен съд Пазарджик, гражданска колегия, първи въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 513/2017 година.
ОСЪЖДА Ф. Д. П. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Продан П. да заплати на НУ „О. П.“ [населено място], [улица] сумата от 500.00 лева разноски по делото за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.