4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 715
София, 23.08.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на първи юни две хиляди и шестнадесета година в състав :
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№3525/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] –гр.София, срещу решение №1600 от 16.07.2015г., постановено по т.д.№267/2013г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в., с което е потвърдено решение №1826/12.10.2012г. по т.д.№701/2010г. на СГС, ТО, VІ-15 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е незаконосъобразно и следва да бъде отменено. Твърди се, че неправилно въззивният състав, разглеждайки иска по чл.517 ал.3 ГПК, не е изследвал отношенията между ищеца – взискател и ограничено отговорния съдружник. Сочи се, че спогодбата между тях е нищожна, което обуславя неоснователност на исковата претенция с оглед приложението на разпоредбата на чл.517 ал.3 изр.4 от ГПК. Претендира се постановяване на ново решение, с което да бъде отхвърлен иска с присъждане на разноски в полза на касатора.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК за допускане на обжалваното решение до касация като е формулирал два въпроса, за които твърди, че са свързани с тълкуването и приложението на чл.517 ал.3 изр.4 ГПК, а именно:
1. „Има ли формирана постоянна съдебна практика по сходни въпроси?” и
2. „Длъжен ли е съдът да преценява и други факти, имащи значение за разрешаването на спора, извън тези, посочени в изречение 3 от ал.3 на чл.517 ГПК?”.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника по касация [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване, поради липсата на предпоставките за това по чл.280 ал.1 ГПК. Сочи се, че по поставения от касатора втори въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в решение №77/16.06.2012г. по т.д.№573/2011г. на ВКС, ІІ т.о, както и че въпросът е решен от въззивния съд в съответствие с посочената практика. Същевременно в отговора на касационната жалба се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №1826/12.10.2012г. постановено по т.д.№701/2010г. по описа на СГС, ТО, VІ-15 с-в., на основание чл.517 ал.3 ГПК е прекратено ответното дружество [фирма] по предявения иск от взискателя [фирма]. С обжалваното решение №1600 от 16.07.2015г., постановено по т.д.№267/2013г., въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение.
В обжалваното решение съставът на САС е приел, че П. С. И. е съдружник в [фирма] и притежава дял от капитала на дружеството на стойност 2 548 лв. Съдът е посочил, че с договор за спогодба с нотариална заверка на подписите, сключен на 9.01.2008г., ищецът [фирма] и П. И. са констатирали, че последният не е изпълнил задълженията си за връщане на главницата в размер на 118 000 евро и заплащане на лихва от 7.50 % , възлизаща на 8 850 евро по сключен между тях на 8.10.2007г. договор за заем на парична сума, като с оглед прекратяване на съществуващия между тях спор са уговорили длъжникът да заплати сумата от 124 500 евро , от които първата погасителна вноска от 29 500 евро- в срок до 16.01.2008 г., а остатъка от 95 000 евро- до 31.01.2008г. В решението е отразено, че по делото е представен изпълнителен лист, издаден от СРС на 12.02.2008 г. по гр.д.№ 1464/2008г. за осъждането на длъжника П. И. да заплати на [фирма] сумата 57 696.98 лв., левова равностойност на 29 500 евро, представляваща първата погасителна вноска по горното споразумение от 09.01.2008г., ведно с лихви и разноски, както и че е представен втори изпълнителен лист, издаден от друг състав на същия съд на 15.07.2008г. по гр.д.№ 17332/2008 г., за осъждането на П. И. да заплати на [фирма] сумата 66 803.02 евро, дължима по същата спогодба, ведно с лихви и разноски.
Въззивният състав е посочил, че въз основа на две запорни съобщения Частен съдебен изпълнител с рег. № 779 е наложил запор върху 49 дружествени дяла от капитала на ответното дружество [фирма], вписан в търговския регистър на 25.03.2008г. и на 29.09.2008г. На 5.10.2009 г. с писмо изх. № 00809/29.09.2009 г. съдебният изпълнител е връчил на Т. Е.” О. изявлението с вх.№ 00826/10.06.2009г. на взискателя [фирма] за прекратяване участието на съдружника и длъжник по изпълнителното дело П. И. в дружеството, съдържащо и покана към дружеството да заплати на взискателя припадащата се на този съдружник част от имуществото на дружеството. В решението е посочено, че с постановление изх.№ 00102 от 4.02.2010 г. съдебният изпълнител е овластил взискателя [фирма] да предяви иск по чл.517, ал.3 от ГПК за прекратяване на ответното дружество [фирма] .
Въззвиният състав е посочил, че от събраните по делото доказателства се установява кумулативното наличие на елементите от фактическия състав на потестативното право, което взискателят [фирма] упражнява с предявения конститутивен иск по чл.517, ал.3 от ГПК, а именно: съдебният изпълнител е наложил запор върху дружествените дялове на съдружника-длъжник, който е вписан по партидата на дружеството в търговския регистър ; връчил е на [фирма] писменото волеизявление на взискателя за прекратяване участието на съдружника- длъжник в дружеството и е овластил взискателя да предяви иска за прекратяване на дружеството. Съдът е приел за установено, че вземанията на ищеца по изпълнителните листове не са погасени чрез плащане, тъй като по делото липсват доказателства в този смисъл, както и че липсват доказателства за изплащането на припадащата се на съдружника-длъжник част от имуществото, определена съгласно чл.125 ал.3 ТЗ.
Според въззивния съд нормата на чл.517, ал.3 от ГПК съдържа изчерпателно изброяване (numerus clausus) на основанията за отхвърляне на иска, а именно, ако се установи, че дружеството е изплатило на взискателя припадащата се на съдружника-длъжник част от имуществото, определена съгласно чл. 125, ал. 3 от Търговския закон, или че вземането на взискателя е удовлетворено. Лимитативното посочване на тези основания изключва допустимостта на възраженията, свързани с оспорване съществуването на вземането на взискателя, като защитно средство на ответника срещу иска. Разширителното тълкуване на нормата на чл.517, ал.3 от ГПК не може да бъде обосновано и с четвъртото изречение на същата алинея, доколкото относно преценката за основателност на иска, това изречение мълчаливо препраща към предпоставките, посочени в първото и второто изречение на ал.3, обуславящи успешното провеждане на иска, респ. към липсата на правопогасяващите факти, визирани в третото изречение. В тази връзка съдът е аргументирал извода, че възражението на ответното дружество за липса на задължение на ограничено отговорния съдружник към взискателя, не следва да бъде разглеждано по същество в производството по чл.517 ал.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставеният от касатора в изложението въпрос №1: „Има ли формирана постоянна съдебна практика по сходни въпроси /свързани с тълкуването и приложението на чл.517 ал.3 изр.4 ГПК/?”, не представлява материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Наличието или липсата на практика по приложението и тълкуването на определена правна разпоредба, е обстоятелство, което би имало значение за допускане на касационно обжалване единствено в контекста за обосноваване наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, но само по себе си това обстоятелство е ирелевантно за производството по чл.288 ГПК.
Не може да обуслови допускане на касационно обжалване и въпрос №2 от изложението: „Длъжен ли е съдът да преценява и други факти, имащи значение за разрешаването на спора, извън тези, посочени в изречение 3 от ал.3 на чл.517 ГПК?”. Въпреки, че този въпрос е значим за конкретния спор по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, по отношение на него не е налице твърдяната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В практика на ВКС, обективирана в решение №77/16.06.2012г. по т.д.№573/2011г. на ВКС, ІІ т.о, постановено по реда на чл.290 ГПК, се приема, че предпоставките за прекратяване на търговското дружество в хипотезата на чл.517 ал.3 ГПК са уредени точно и изчерпателно в разпоредбите на чл.517 ал.1 и ал.3 ГПК. В цитираното решение е посочено, че при кумулативно наличие на посочените в чл.517 ал.1 и ал.3 ГПК предпоставки, сезираният съд може да отхвърли иска само ако в хода на разглеждането му се установи, че дружеството е изплатило на взискателя припадащата се на съдружника част от имуществото, определена по правилото на чл.125 ал.3 ТЗ, или че вземането на взискателя е погасено чрез плащане. Прието е, че „разпоредбата на чл.517 ал.3 ГПК не може да се прилага разширително и е недопустимо съдът да обуславя прекратяването на дружеството от предпоставки, невключени в нейния фактически състав.
Наличието на задължителна практика на ВКС по поставения въпрос обуславя липсата на предпоставката по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касация. В случая не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй поставеният въпрос е решен от въззивния състав изцяло в съответствие с посочената по-горе практика на ВКС.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1600 от 16.07.2015г., постановено по т.д.№267/2013г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: