2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 716
София, 23.08.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на първи юни две хиляди и шестнадесета година в състав :
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д. №3520/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място] срещу решение №1324 от 22.06.2015г., постановено по т.д.№2537/2013г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно и недостатъчно мотивирано. Сочи се, че неправилно въззивният съд е приел, че сумата от 12 500 лв., дадена като гаранция по договора за наем, не е била извънсъдебно прихваната от „Солид Стар” ООДь доколкото ответното дружество не е оспорило в производството по делото фактите около дадената по договора гаранция, нито факта на извършеното прихващане. Излагат се съображения, че в противоречие с материалния закон, въззивният съд е приел редовно връчване на предизвестието за прекратяването на наемния договор, който неправилен извод от своя страна е обусловил незаконосъобразното отхвърляне на иска за наем за разликата до претендирания размер от 9 766.84 лв. Оспорват се изводите на въззивния състав относно вида, обема и стойността на вредите, дължими от наемателя по реда на чл.233 ал.1 изр.2 ЗЗД. На последно място се твърди необоснованост и незаконосъобразност на решението в частта му, с която е отхвърлена претенцията за сумата 30 000 лв. – обезщетение в размер на средствата, необходими за възстановяване и демонтиране на отоплителната и на климатичната инсталация, изградена от наемателя. В тази връзка се сочи, че демонтираното на системата е довело до намаляване стойността на имота, който е станал частично негоден за използването му за търговска дейност. С касационната жалба се претендира отмяна на обжалваното решение и уважаване на исковете в пълния размер от 42 480.50 лв., с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, без да е формулиран конкретен правен въпрос, се твърди, че извършеното от съда съдебно прихващане, е направено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Определение №247/24.04.2015г. по гр.д.№1428/2015г., на ВКС, І г.о., Определение №542/21.04.2015г. по гр.д.№1620/2015г., на ВКС, ІV г.о., Решение №25/9.03.2015г. по т.д.№2567/2014г., на ВКС, ІІ т.о., Решение №109/22.07.2014г. по т.д.№2496/2013г., на ВКС, І т.о. Същевременно се сочи, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280 ал.1 т.1 –т.3 ГПК относно приложението на чл.302 ТЗ, свързано с обема на дължимата грижа на търговеца, относно приложението на чл.233 ал.2 изр.2 ЗЗД, свързано с дължимото обезщетение за вредите, причинени по време на ползването на наетата вещ, както и относно приложението на чл.233 ал.2 т.3 ЗЗД, свързано с презумпцията, че вещта е приета в добро състояние.
Ответното дружество [фирма] – [населено място], не е депозирало писмен отговор на касационната жалба в срока по чл.287 ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, ТК, ІІ отделение, след преценка на данните по делото и на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение №1324/22.06.2015г. по т.д.№2537/2013г. на САС, е отменено решение № 562/18.03.2013 г. по т.д.№ 3071/2011 г. на СГС, т.о,VI- 6 състав, и вместо него е постановено отхвърляне на предявените от [фирма] срещу [фирма] обективно съединени искове, както следва: с правно основание чл.232, ал.2, предл. първо от ЗЗД, до размер на сумата от 2 169.84 лв., представляваща наемна цена по договор за наем от 12.08.2005г. и анекс от 26.11.2007г.,; по иска с правно основание чл.232, ал.2, предл. второ от ЗЗД, до размер на сумата от 1 348.50 лв., представляваща незаплатена такса смет.; по исковете с правно основание чл.233 изр. второ от ЗЗД за сумите за претендираните обезщетения съответно от 1 440 лв. , 317.52 лв., 204.48 лв.,1 278 лв. и 2 299.20 лв. с ДДС, или общо 9 057.54 лв., поради погасяване чрез прихващане с насрещното вземане на [фирма] за сумата от 12 500 лв., заплатена като гаранционно- обезпечителен депозит, в изпълнение на чл.3, т.4 от наемния договор. С решението са отхвърлени исковете на [фирма] за разликата над признатите в полза на ищеца суми, които са прихванати със съдебното решение, до пълния размер на претендираните суми за наем, за разходи за ползването на вещта и за обезщетения за вреди.
Въззивният съд е приел за установено, че между страните по делото са съществували отношения по сключен на 12.08.2005г. договор за наем на недвижим имот, чието ползване от наемателя [фирма], е продължило и след изтичане на 5-годишния срок, за който е бил сключен, със знанието и без противопоставянето на наемодателя [фирма], поради което и съобразно чл. 236, ал.1 от ЗЗД договорът е продължен за неопределен срок и в полза на всяка от страните е възникнало правото да го прекрати с едномесечно предизвестие, съобразно чл.238 от ЗЗД. Съдът е посочил, че с писмо от 9.02.2011г., изпратено чрез нотариус, наемателят е уведомил наемодателя, че до 10.03.2011г. ще напусне наетите помещения, като изрично е посочил, че това уведомление следва да се счита като предизвестие за прекратяване на наемното отношение. Дружеството-наемодател [фирма] не е било намерено на нито един от двата адреса, на които нотариусът е направил опит да му връчи писменото изявление на наемателя за прекратяване на договора.
Съдът е приел фингирано връчване на предизвестието за прекратяване на договора по чл.50 ал.2 ГПК . Направил е извода, че наемният договор следва да се счита прекратен на 16.03.2011г. с изтичането на едномесечния срок по чл.238 ЗЗД, който е започнал да тече на 16.02.2011г. В тази връзка въззивният състав е приел, че искът по чл.232 ал.1 ГПК е основателен само за периода от 12.03.2011г. до 16.03.2011г. в размер на 2 169.84 лв. с ДДС като за разликата до пълния предявен размер от 9 766.84 лв., съответно за периода от 16.03.2011г. до 28.03.2011г. съдът е отхвърлил иска като неоснователен.
В обжалваното решение са приети за основателни претенциите за вредите /неоспорени от ответника/, причинени на имота през време на ползването му от наемателя, в размер на средствата, необходими за тяхното поправяне по отношение на сумата от 1440 лв., претендирана за 160 бр. луминесцентни осветителни пури, за сумата от 317,52 лв.- за сваляне на кабели, захранващи топловъздушни апарати – 126 л.м. и за сумата от 204,48 лв.- обезщетение в размер на средствата за възстановяване на шапка от поцинкована ламарина на стена при товарна рампа – 6 л.м. След анализ на доказателствата по делото е направен извод, че за обезщетяване на вредите от повреждане на подовата настилка ответното дружество дължи на осн. чл.233 ал.1 изр.2 ЗЗД сумата от 2 299.20 лв. с ДДС, а за възстановяване на повреди по мазилката – обезщетение в размер на 1 278 лв. с ДДС.
Въззивният съд е приел за неоснователен иска по чл.233 ал.1 от ГПК за сумата от 30 000 лв., претендирана като обезщетение за възстановяване на отоплителна и вентилационна система. Посочил е, [фирма] не дължи обезщетение в размер на средствата, необходими за възстановяване на съществувалата към датата на сключване на наемния договор инсталация, защото нейният демонтаж е извършен със съгласието на самия наемодател, при което старата инсталация по необходимост е следвало да бъде демонтирана и между страните не е уговорено задължение на наемателя за нейното възстановяване в предишното състояние след прекратяване на наемния договор, както и че наемодателят не е установил при условията на пълно и главно доказване действителното състояние на съществувалата към датата на сключване на наемния договор система по вид, обем и технически характеристики.
Съдът е приел за основателно направеното от ответника възражение за прихващане на претендираните от ищеца суми с насрещното вземане на ответника за сумата от 12 500 лв., която той е заплатил като депозит, съгласно чл.3, т.4 от договора. Посочил е, че от доказателствата по делото не се установява твърдението на ищеца [фирма], че същият вече е извършил извънсъдебно прихващане на сбора от сумите по исковете по чл.232, ал.2 и чл.233 от ЗЗД, които счита, че наемателят му дължи, със сумата по депозираната гаранция. Отразявайки в решението, че е допустимо прихващане на задълженията на наемателя по чл.232 и чл.233 ЗЗД със задължението на наемодателя да върне предоставения му депозит, въззивният съд е приел, че с оглед заявеното от ответното дружество възражение за прихващане до размера на 9 057.54 лв., исковете по чл.232, ал.2 от ЗЗД и чл.233, изр.2 от ЗЗД следва да бъдат отхвърлени поради погасяване на претендираните по тях вземания чрез прихващане с насрещното вземане на [фирма], а за разликата до пълния предявен размер общо от 42 480.50 лв. предявените искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК / и в самата касационна жалба/ касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос като предпоставка за допускане на касация. Твърдението, че извършеното от въззивния съд прихващане, е направено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посочените в изложението съдебни актове, не представлява въпрос, а становище на касатора за незаконосъобразност на обжалваното решение. Аналогично, не представляват въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК аргументите на касатора за необходимост от създаването на непротиворечива съдебна практика относно приложението на чл.302 ТЗ, свързано с обема на дължимата грижа на търговеца, относно приложението на чл.233 ал.2 изр.2 ЗЗД, свързано с дължимото обезщетение за вредите, причинени по време на ползването на наетата вещ, както и относно приложението на чл.233 ал.2 т.3 ЗЗД, свързано с презумпцията, че вещта е приета в добро състояние.
Както е посочено в разясненията, дадени към т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, „непосочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това”.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1324 от 22.06.2015г., постановено по т.д.№2537/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: