О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 716
Гр.София, 28.10.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.1757 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Т. М. срещу решение №.13/7.01.19 по г.д.№.496/18 на ОС Велико Търново-с което е потвърдено решение №.213/8.05.18 по г.д.№.504/18 на РС Горна Оряховица за предоставяне на родителските права спрямо детето П. П. М. на майката С. Д. К. /при която да бъде и местоживеенето му/, определяне на режим на лични контакти с бащата /всяка първа и трета събота и неделя от месеца, считано от 10.00ч. в съботния ден до 18.00ч. в неделния с преспиване в дома на бащата, тридесет дни през лятото, когато майката не е в платен годишен отпуск, три дни през Коледните празници на всяка четна календарна година, три дни за Новогодишните празници на всяка нечетна календарна година/, присъждане на издръжка от същия /130лв. месечно от датата на завеждане на молбата 6.03.18 до настъпване на законова причина за изменение или прекратяване/, отхвърляне на предявените от бащата искове за предоставяне на родителски права, определяне на местоживеене при него и определяне на дължима издръжка от майката-ведно със съответно произнасяне по разноските.
Ответната страна С. Д. К. оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е изследвал релевантните факти във връзка с отношенията между родителите и детето, техния родителски капацитет и условията на живот при всеки, в това число обсъждайки предоставения социален доклад и заключението на изслушаната съдебно-психологична експертиза. Посочил е, че детето П. е на 13години, страните са живели на семейни начала без брак повече от 15г. в [населено място] до 2017 – когато, след настъпило /през 2016г./ влошаване на отношенията им, са се разделили, а синът им останал да живее при баща си. За времето след раздялата родителите не поддържали никаква комуникация; майката не предоставяла средства за издръжка, но закупувала дрехи и давала джобни пари на детето при срещите им; бащата, въпреки, че не общувал с майката, не препятствал детето да осъществява контакт с нея, но толерирал първоначалното му нежелание за среща с нея, което е наложило Д“СП“ Г.О. да работи с детето и родителите за предотвратяване на риска от родителско отчуждение. С влязло в сила решение по г.д.№.51/18 на РС Горна Оряховица спрямо майката е допусната мярка за защита от домашно насилие по реда на ЗЗДН за извършен над нея от бащата на детето на 1.01.18 акт на домашно насилие /побой/. Съдът е отразил, че между детето и двамата родители съществува силна емоционална привързаност, всеки от тях разполага с възможности и необходими условия да полага грижи за отглеждането и възпитанието му и има родителски капацитет-който, обаче, е накърнен от неспособността и нежеланието им да преодолеят огорчението си и да поставят нуждите на детето на първо място. Акцентирал е /съобразявайки и заключението на психологичната експертиза/ на обстоятелството, че то се намира на възраст, която изисква поставяне на ясни и гъвкави граници за поведението му и отстояването им като условие за една спокойна и стабилна среда на развитие. Посочил е, че за времето, когато е било отглеждано от бащата, такива граници не са били поставяни – напротив, той е проявявал крайно либерално отношение, насочено към пълно удовлетворяване на всички желания и прищевки на детето, вкл. го е поощрявал да счита, че то има право да вземе само решение при кого да живее. Съдът се е позовал на преценката на експерта, изготвил психологичната експертиза, че подобно овластяване е пагубно за бъдещето на детето, доколкото решения могат да вземат само дееспособни лица, които разбират свойството и значението на действията си и могат да преценят последствията от тях – а П. е малолетен, няма възрастово-психологическа и социална зрялост, която да му позволи подобна преценка, овластяването му на практика означава да му се вмени отговорността за собствения избор, какъвто той не е в състояние да направи съзнателно, а само емоционално-още повече, че в случая изборът трябва да е между двамата най-значими за него хора и неминуемо го поставя в конфликт на лоялност. Коментирал е основното оплакване във въззивната жалба – че не е зачетено желанието на детето да остане да живее с баща си, и е посочил, че на задължението за изслушване не кореспондира такова на съда да постанови решение, което съвпада с мнението на детето. В случая то е тийнейджър, чувства се много добре при баща си, който с либералното си отношение отговаря на представата му за добър родител, доколкото му предоставя повече свобода, не изисква повече, отколкото детето желае да даде, задоволява прищевките му – и затова желанието му да остане да живее при него е напълно обяснимо, а и допълнително обосновано от създадения приятелски кръг. Съдът е намерил, обаче, че това ясно и последователно заявено желание на детето не съответства на обективния му интерес да расте в сигурна и спокойна среда, която да гарантира развиването на неговата индивидуалност и способности и изграждането му като пълноценна личност. Позовал се е на заключението на вещото лице, според което майката притежава способност да поема родителска отговорност, да е системна, да наставлява и изисква-което налага извод, че тя е в състояние да постави необходимите граници и да ги удържа. Затова и детето я възприема като строга и взискателна и е нормално да изпитва известен страх, че ако живее с нея контролът върху поведението му ще е по-сериозен. Освен това именно майката е чувствителна към вътрешния мир на детето, разбира неговите емоционални нужди и потребности, съпричастна е с преживяванията му, породени от раздялата на родителите, зачита значимостта на бащата за правилното развитие на детето /което предполага, че тя в по-голяма степен би действала за запазване на силната емоционална връзка между детето и другия родител/ – докато бащата проявява занижена чувствителност към естествената потребност на сина си да общува интензивно и пълноценно с майка си и омаловажава ролята и приноса й като родител за отглеждането му. При тези обстоятелства съдът е намерил, че най-добрия интерес на детето обосновава предоставянето на родителските права на майката. Посочил е, че макар промяната несъмнено да е от естество да предизвика у него стрес, това не може да обоснове запазване на досегашното фактическо положение, а от друга страна тя няма да засяга обичайната училищна среда на детето /тъй като то ще продължи да се обучава в същото училище/ и няма да се отрази на приятелския му кръг /с оглед близкото отстояние на [населено място] от [населено място], както и предвидения режим на лични контакти с бащата/.
Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/очевидна неправилност/. В изложението на касационните основания се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в отклонението от практиката на ВКС и „не е съобразил съвкупните критерии пол-момче, възраст-13г., силната емоционална връзка баща-син, както и установеното трайно фактическо пребиваване на детето при бащата след раздялата на родителите, осъзнатото желание на детето да живее при баща си и да посещава майка си, без да му е оказвано въздействие от страна на бащата за това или да е налице отчуждение от майката“ /ППВС 1/74, реш. по г.д. №.6884/14 на ВКС/. Формулирани са и въпроси при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК: 1.“При установено от съда наличие на сходен и за двамата родители капацитет, социално обкръжение и възможности за отглеждане на дете, следва ли да се вземе предвид желанието на детето при кой от родителите да живее, след като не се установява въздействие върху мнението на детето?“; 2.“При установено от съда наличие на сходен и за двамата родители капацитет, социално обкръжение и възможности за отглеждане на дете, следва ли да се вземе предвид установеното трайно фактическо положение, при което детето пребивава по собствено осъзнато желание при единия родител /в случая за период повече от година/, след като не е установено наличие на въздействие за това от съответния родител, нито насилствено пречене на реализирането на правата на другия родител?“; 3. „При преценка на съвкупността от всички обстоятелства от значение за определяне на мерките за упражняване на родителските права, следва ли възрастта /13г./, полът /момче/, желанието на детето и установеното фактическо положение /живеене при единия родител-баща по собствено желание на детето/ да се считат като превес и в интерес на детето, при наличие на сходен и за двамата родители капацитет, социално обкръжение и възможности за отглеждане на дете?“; 4.“При какви обстоятелства водещо и в интерес на детето може да е трайно установеното фактическо пребиваване на детето при единия родител, без да е налице въздействие за това или пречене на другия родител да реализира правата си?“; 5. „Следва ли да се присъди поисканата с насрещния иск издръжка по чл.149 СК при положение, че е доказано, че детето се отглежда от бащата без участие в издръжката от страна на майката за претендирания период до постановяване на привременните мерки?“.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Позоваването на чл.280 ал.1 т.1 ГПК е направено общо, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, като преповтаря дословно съдържащите се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. Предвид изложеното, поради липса на годно общо основание, не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Касационно обжалване не би могло да се допусне и при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Първите пет въпроса, във връзка с които е налице позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, са свързани с обстоятелствата, които следва да се вземат предвид от съда при преценката на кого от родители със сходен капацитет, социално обкръжение и възможности, да се предоставят родителските права и по специално за тежестта на желанието на детето да живее при някой от родителите и на трайно установеното фактическо положение във връзка с местоживеенето му. По въпроса за критериите, които следва да бъдат приложени при извършване на преценката кой от родителите да упражнява родителските права, е налице ясна и безпротиворечива уредба и задължителна практика на ВКС, в това число по чл.290 ГПК /ППВС 1/12.11.74г., реш.№.91/19.03.14 по г.д.№.6859/13, ІV ГО на ВКС, реш. №.159/19.06.15 по г.д.N.6884/14, реш.№.26/02.03.10 по г.д.№.598/09, ІV ГО, реш.№.8/15.02.19 по г.д.№.1953/18, ІІІ ГО, реш.№217/27.05.15 по г.д. №.6851/14, IV ГО и др./. Дадените с Постановление на Пленума на Върховния съд №.1/12.11.1974 задължителни указания на съдилищата относно това кои са критериите, от които се ръководи съдът при решаване на въпроса на кой от родителите да се предостави упражняването на родителските права при спор между тях, са релевантни и при действието на действащия СК от 2009г. /който закрепва и нормативно някои от посочените в Постановлението критерии в чл.59 ал.4 СК/, и са възпроизведени в редица решения по реда на чл.290 ГПК. От значение за определяне на мерките за упражняване на родителските права е съвкупността на обстоятелствата на всеки отделен случай, като водещ принцип е предоставяне на най-пълна защита на интересите на детето. При спор относно упражняването на родителски права съдът трябва да съобрази всички факти, относими към възпитателските качества и моралния облик на родителите, полаганите от тях грижи и желанието да отглеждат и възпитават децата, привързаността на децата към тях, полът и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица, социалното обкръжение и жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага. От значение обаче са не отделните, а съвкупността от релевантните за случая обстоятелства, което задължава съдът да извърши комплексна преценка на установените конкретни факти, давайки самостоятелна оценка на значимостта на всеки един от тях и извеждайки правният си извод съобразно приетите за съществени в случая обстоятелства. Желанието на родителите и това на децата както по въпроса за упражняването на родителските права, така и за мерките за лични отношения, не са задължителни за съда. Техните становища и искания са само част от релевантните обстоятелства, обсъждат се на общо основание и се вземат предвид при оценката на събраните доказателства, като основният критерий за решението на съда е интересът на децата. Желание на децата, продиктувано от съображения за угаждане, разглезване, удовлетворяване на капризи или изоставяне на надзора върху тях, не е в техен интерес, като майката е по-пригодна от бащата да отглежда и възпитава деца от женски пол и наравно пригодна с него да отглежда момчета. В случая въззивната инстанция не се е отклонила от така цитираната практика. Съдът е изследвал подробно взаимоотношенията на детето с родителите и желанието му да остане да живее при бащата. Именно, обаче, преценявайки това желание с оглед данните по делото, е приел, че то обективно не съответства на интереса му. Изложени са подробни съображения, в това число на база експертно заключение на психолог, защо желанието на детето не следва да бъде удовлетворено. За целта съдът е отчел както че то е в тинейджърска възраст и обяснимо се чувства по-добре с баща си – който е по-либерален родител, предоставя му повече свобода и не изисква повече отколкото то желае да даде, като същевременно задоволява прищевките му – така и кое е по-необходимото за него поведение с оглед особеностите на възрастта му. Съобразил е, че тя изисква поставяне на ясни и гъвкави граници за поведение, които да се отстояват – като условие за спокойна и стабилна среда на развитие, че при бащата до настоящия момент такива граници не са били поставяни /напротив-той е проявявал крайна либерално отношение, насочено към пълно удовлетворяване на всички желания, вкл. го е поощрил да смята, че то има право да взема решение при кого да живее-което е пагубно за едно малолетно дете и го поставя в конфликт на лоялност/, че майката, за разлика от него, е в състояние да поставя необходимите граници и ги удържа /притежава способност да поема родителска отговорност, да е системна, да настоява, да изисква-поради което и е възприемана като по-строгия и взискателен родител/, че тя е по-чувствителна към вътрешния мир на детето и разбира по-добре неговите емоционални нужди и потребности, както и зачита /за разлика от бащата/ значимостта на другия родител за правилното развитие на детето. Съдът е обсъдил и неминуемия стрес, до който би довело решение за промяна на местоживеенето, но, като е изходил от факта, че то няма да се отрази на обичайната училищна среда и приятелски кръг, е намерил, че тази промяна следва да бъде предприета с оглед най-добрия интерес на детето. Видно от изложеното, именно при съвкупната преценка на всички относими обстоятелства и особеностите на случая, въззивната инстанция е приела, че в разглежданата хипотеза досегашното фактическо положение и желанието на детето не са фактори, които могат да се тълкуват като даващи превес на решение упражняването на родителските права да бъде предоставено на бащата. С оглед задължението на съда да следи и служебно за интересите на ненавършилите пълнолетие деца, следва да се има предвид, че по делото липсват данни, които да водят до извод, че, при отчитането на комплекса от интереси, не е намерен разумния баланс и е накърнен най-добрия интерес на детето. При промяна на обстоятелствата страните биха могли да искат изменение на мерките при условията на чл.59 ал.9 СК. При това положение и доколкото формираната във връзка с критериите за предоставяне упражняването на родителски права практика не се нуждае от промяна или осъвременяване и е била съобразена, основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е налице.
Шестият въпрос, формулиран в контекста на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и т.1 ТР 1/10 ОСГТК на ВКС. Същият не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви по него. Предвид изложеното той е неотносим към решаващата й воля и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Само за пълнота следва да се посочи, че въззивният съд не е и имал задължение да разглежда претенция за издръжка за минал период /подобно произнасяне би било и plus petitum/-доколкото първата инстанция не се е произнесла по предявения с насрещната искова молба иск по чл.149 СК, а ищецът по него не е искал допълване на решението и не е повдигал във въззивната си жалба оплаквания във връзка с липса на произнасяне по целия спорен предмет.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.
С оглед на всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.13/7.01.19 по г.д.№.496/18 на ОС Велико Търново.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: