ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 718
София, 26.06.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. д. № 4555 по описа за 2016г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат К. М. като процесуален представител на [фирма] София срещу въззивното решение на СГС от 14.VІ.2016г. по в.гр.д. № 9503/2015г.
Ответникът по касационната жалба Т. Д. Д. от София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат П. Т. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 14.VІ.2016г. СГС е потвърдил решението на СРС от 19.V.2015г. по гр.д. № 26506/2014г., с което е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу Т. Д. иск за обявяване за окончателен на предварителен договор от 28.ХІІ.2010г., инкорпориран в чл.1 т.”И” раздел VІ от договор за учредяване на безсрочно право на строеж срещу задължение за изграждане на самостоятелни имоти, предмет на нот.акт № 113/28.ХІІ.2010г., за прехвърляне от ответника на ищеца или на посочени от него собственици на самостоятелни обекти в жилищната сграда на съответстващите се идеални части от правото на собственост върху УПИ, съответно индивидуализиран, в който е построена сградата, равняващи се на 23.919% ид.части.
Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е правилно като краен резултат, но не е споделил водещите мотиви на първоинстанционния – ответникът е оспорил съдържанието на таблиците за площообразуване поради некореспондирането им с действително построеното; необходимо е изчисляване на идеалните части от общите части на сградата, полагащи се на обектите на ответника и на другите съсобственици на земята, след приспадане на които да бъдат определени полагащите се на ищеца ид.части съобразно чл.40 ЗС; ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е ангажирал такива доказателства. Въззивният съд е приел, че преобразуващото право на ищеца да иска изпълнение на клаузата по чл.1 т.”И” от посочения договор вече е погасено. Тълкувайки клаузата, съдът е приел, че смисълът й се отнася до права на собственици на обекти в сградата, а ищецът вече не е такъв, като в потвърждение на твърдението си за прехвърляне на обектите в сградата на трети лица той е представил множество нотариални актове и справки от имотния регистър. Уговорено е между страните, че дворното място трябва задължително да придобие статут на обща част на ЕС, като за целта собствениците на УПИ запазват идеалните си части и следва да прехвърлят на ищеца – приемател на правото на строеж и първоначален собственик на обектите в сградата /без т.н. „обезщетение” на собствениците на терена/ или на посочено от и придобило от него обект в сградата лице „съответстващите се” части от правото на собственост. Подобни клаузи не са нови за практиката /сочейки решение по гр.д. № 7607/2013г. на ВКС ІV ГО/. За разлика от тази практика в настоящия случай ищецът вече не е собственик на обект в сграда. Той прави опит превратно да приложи клаузата и не крие интереса си да осуети превръщането на дворното място в обща част на ЕС. Ако искът бъде уважен, едно външно за ЕС лице ще придобие идеална част от дворното място. Липсва какъвто и да е механизъм, по който ответникът и другите собственици на обекти в сградата да станат или да останат /за учредителите на правото на строеж/ собственици на ид.част от дворното място. Това външно за ЕС лице би могло да реализира право на делба /основавайки се на решение на ВКС І ГО по гр.д. № 979/2009г./ и по този начин би могло да се стигне дори до придобиване на целия имот от ищеца или от трето лице, вкл. и на ид.части на ответника за собствените му обекти, които той е уговорил да запази, каквито най-вероятно са тактическите съображения на ищеца да насочи иска си само срещу един от собствениците. Ще се реализира друг вариант на съществуване и функциониране на ЕС, противно на уговореното в нотариалния акт, без собствениците на обекти в нея да имат права върху дворното място /решение на ВКС І ГО по гр.д. № 1437/2009г./. Това е допустимо, но противоречи на уговорките между страните. Няма данни ищецът да е съдействал на бившите си клиенти да придобият ид.части от мястото или че ще съдейства за това в бъдеще. С настоящото дело ищецът продължава противодоговорното си поведение и създава предпоставки за бъдещи конфликти в ЕС относно ползването на УПИ.
В изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е заявено искане за допускане на касационно обжалване в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и 3 ГПК, като изрично са формулирани един процесуалноправен и един материалноправен въпрос.
Касаторът счита, че въззивното решение противоречи на дадените в решенията на ВКС по гр.д. № 1437/2009г. І ГО и по гр.д. № 979/2009г. І ГО разрешения.
По първото решение – че „дворното място е обща част към ЕС само когато всички етажни собственици са съсобственици и на него и са изразили изрично воля то да бъде обща част; те могат да уговорят дворното място да остане съсобствено, което произтича от предвидената в чл.63 ЗС възможност”, като се сочи от касатора, че в настоящия случай не било налице съвпадение между етажните собственици и собствениците на земята, респективно, че дворът не бил обща част и нямало пречка идеални части от него да се прехвърлят на лице, което не е етажен собственик. ВКС намира, че с оглед тази обосновка се иска произнасяне по въпрос за възможността за прехвърлянето на идеални части от дворно място, което не представлява обща част по смисъла на чл.38 ЗС, на лице, което не е етажен собственик. Този въпрос, обаче, е неотносим към решаващо изхода на спора по делото произнасяне от въззивния съд. Изводът, във връзка с който съдът се е основал на решението на ВКС по гр.д. № 1437/2009г., е, че ако искът бъде уважен, с придобиването от ищеца, който не е етажен собственик, на идеална част от дворното място ще се реализира друг вариант на съществуване и функциониране на етажната собственост, без собствениците на обекти в нея да имат права върху дворното място, което не е недопустимо, но е в противоречие на уговореното между страните по делото. Произнасяне по въпрос, обусловил този извод, касаторът не сочи като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да го изведе служебно с оглед диспозитивното начало и правото на защита на насрещната страна в гражданския процес.
По даденото с второто сочено от касатора решение разрешение – „съгласно чл.38 ал.1 ЗС общи части на сградата, в която е създадена етажна собственост, са земята, върху която е построена сградата, дворът и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване; земята, върху която е построена сградата, винаги е обща част, тъй като без нея сградата не може да съществува, за разлика от двора, чийто статут може да бъде различен; когато има пълно съвпадение между етажните собственици и собствениците на дворното място, дворът е обща част, но когато дворното място, в което е построена сградата, не принадлежи на всички етажни собственици, той няма да бъде обща част на сградата”. Сочи се в тази връзка, че ищецът следвало да придобие правото на собственост върху паркоместата, описани в архитектурния проект и таблицата за площообразуване, а единственият правен способ за това бил придобиването на идеални части от правото на собственост върху земята. Редактирано по този начин, изложението не съдържа релевиран от касатора правен въпрос, имащ отношение към решаващ извод на въззивния съд. С оглед на това не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване. Следва да се посочи за пълнота, че изводът, във връзка с който съдът се е основал на решението на ВКС по гр.д. № 979/2009г. и който не е в противоречие, а е в съответствие с него, е, че ако искът бъде уважен, ищецът, който е външно за етажната собственост лице, ще придобие идеална част от дворното място, и тъй като то при това положение няма да е обща част по смисъла на чл.38 ЗС, а ще е съсобствено, той би могъл да иска делбата му, би могло да се стигне до придобиване на целия имот от него или от трето лице, вкл. и на идеалните части на ответника, които той е уговорил с ищеца да запази.
Не е основание за допускане на касационно обжалване поставеният от касатора процесуалноправен въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото гласни и писмени доказателства. Това е така, тъй като въззивният съд в съответствие със сочената в изложението практика /т.7 от ППВС № 16/1963г., решения на ВКС по т.д. № 1106/2010г. ІІ ТО, по т.д. № 799/2015г. ІІ ТО и по гр.д. № 2584/2015г. І ГО/ е взел предвид при произнасянето си представените от ищеца нотариални актове в подкрепа на твърдението му, че е продал на трети лица всички притежавани от него въз основа на учреденото му право на строеж обекти в сградата. А що се касае до твърдението за необсъждане на „несъвпадение между етажни собственици и собственици на земята, че има изградени паркоместа, чиито единствени собственици са собствениците на земята към настоящия момент, въпреки че те следва да бъдат прехвърлени на ищеца по силата на уговорките в нотариалния акт”, следва да се посочи, че такива доводи касаторът не е въвеждал нито в исковата си молба, нито във въззивната си жалба, нито в течение на въззивното производство с представените от него няколко на брой уточнения, при което обсъждане и произнасяне по тях съдът не е дължал.
И поставеният в изложението материалноправен въпрос „съществува ли легална забрана, респ. има ли правна възможност лице, което не е етажен собственик в сграда, построена в поземлен имот, да придобие идеални части от правото на собственост върху земята” не е относим към решаващо изхода на спора произнасяне от въззивния съд. В атакуваното решение липсва преценка и не е формиран извод в тази насока. Съдът е приел, че принципно е допустимо собственици на обекти в етажна собственост да нямат права на собственост върху дворното място. Произнасяне и по въпрос, обусловил основният решаващ извод, че искът е неоснователен поради погасяване правото на ищеца да иска изпълнение на сключения предварителен договор, тъй като той вече не е собственик на самостоятелни обекти в сградата и придобиването от него при това положение на идеални части от дворното място ще осуети превръщането му в обща част по смисъла на чл.38 ЗС, което ще е в противоречие с уговорения с ответника такъв задължителен статут на мястото, касаторът не сочи като основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното ВКС на РБ намира, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 600лв. разноски за касационната инстанция – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 17.Х.2016г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІІІ „Б” състав, № 4922 от 14.VІ.2016г. по в.гр.д № 9503/2015г.
ОСЪЖДА [фирма] София да заплати на Т. Д. Д. от София 600лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: