О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 719
гр. София, 13.12.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 756 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ГОЛДЕН ТУР-РЕТУР” ООД, [населено място], и Т. Г. Г. против решение № 209 от 30.10.2017г. по в.т.д. № 413 / 2017 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 248 от 05.04.2017 г., постановено по т.д. № 1140 / 2016г. на Окръжен съд – Варна, с което е признато по реда на чл.422 ГПК съществуването на вземане на „Д.М.” ЕООД, [населено място], спрямо „ГОЛДЕН ТУР-РЕТУР” ООД и Т. Г. Г. при условията на солидарност за наем в размер на 7500 евро с падеж 31.07.2013г. и за такса за инфраструктура с падеж 30.09.2013г. в размер на 4 500 евро, съгласно споразумение с нотариална заверка на подписите от 25.10.2013г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда – 04.05.2016г. до окончателното изплащане на вземането, за което вземане по ч.гр.д. № 4967/2016г. на Районен съд – Варна -12-ти състав, е издадена заповед № 2398/05.05.2016г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК, като са осъдени ответниците да заплатят на ищеца, на основание чл.78 ал.1 ГПК, сумата от 2212.47 лева – деловодни разноски за исковото производство, както и разноски в заповедното производство в размер на 2184.54 лева – държавна такса и адвокатско възнаграждение.
С жалбата ответниците по исковете правят оплакване, че въззивният състав не се е произнесъл по всички направени възражения. Твърдят, че решаващият съд не е обсъдил доказателство – писмо от нотариус М. Т. от 07.02.2017г. с вх. на В. № 3746/09.02.2017г. и становището им, че след като договора за наем е прекратен по взаимно съгласие, не се дължи наем за останалия период, т.е. 31.12.2013г. при прекратен предсрочно договор за наем на 25.10.2013г. Намират за неправилно позоваването на съда в мотивите на съдебния акт на разпоредбата на чл.88, ал.1 ЗЗД. Не споделят извода на съда, че подписът на Т. Г. е достатъчен за задължението на двете солидарно задължени лица. Считат, че освен в определените от закона случаи, солидарност между двама или повече длъжници възниква, само когато е уговорена. Заявяват, че физическото лице не е страна по договора за наем и следователно не може да прави изявление за неговото прекратяване по взаимно съгласие със споразумението от 25.10.2013г. С оглед на изложеното намират обжалваното решение за очевидно неправилно и необосновано. Касаторката Г. претендира заплащане на разноски в размер на 1230 лева, съобразно списък по чл.80 ГПК.
Ответната страна по жалбата и ищец по делото, „Д.М.” ЕООД, [населено място], в писмен отговор излага становище за липса на основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, съответно я намират за неоснователна. Претендира направените разноски в настоящото производство, в това число и адвокатско възнаграждение.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивната инстанция е приела за установено следното от фактическа страна: Ищецът „Д.М.” ЕООД и ответникът „ГОЛДЕН ТУР-РЕТУР” ООД са страни по сключен срочен договор за наем от 02.04.2012г., по който „ГОЛДЕН ТУР-РЕТУР” ООД е наемател. Между страните и трето за договора физическо лице – Т. Г., е подписано споразумение от 25.10.2013г. с нотариална заверка на подписите под рег.№ 3644/25.10.2013г. по описа на нотариус с рег. № 334 на НК, с район на действие РС – Варна и рег. № 11075/29.11.2013г. по описа на нотариус рег. № 200 на НК, с район на действие РС –София. Споразумението обективира изричната воля на страните за прекратяване по взаимно съгласие на срочния договор за наем, като страните са установили за безспорни следните задължения на наемателя, платими в срок до 25.10.2015г.: 13 000 евро, представляваща част от вноска за наем с падеж 31.07.2013г. и 4 500 евро –такса инфраструктура с падеж 30.09.2013г. Споразумението предвижда и начисляването на мораторна неустойка при забавено изпълнение след уговорения падеж и пасивна солидарност на дълга между „ГОЛДЕН ТУР-РЕТУР” ООД, [населено място], и неговия вписан управител Т. Г. Г.. Солидарното задължаване на двете лица е изрично предвидено в титулната част на споразумението и произвежда обвързващи правни последици по смисъла на чл.121 ЗЗД. Споразумението е с доказана в производството автентичност.
Решаващият състав е възприел извода на първоинстанционния съд, че при положен само един подпис от Т. Г. при пасивното задължаване на две лица, споразумението има обвързващо действие, както по отношение на ЮЛ, така и по отношение на физическото лице – негов управител. Волеизявлението е направено от физическото лице Г. и доколкото тя е действала едновременно в лично качество и в качеството си на законен представител на управляваното от нея търговско дружество, подписът й обвързва и двете солидарно задължени лица.
Апелативният съд е приел, че отношенията между страните се уреждат въз основа на представеното споразумение, което има правното значение на спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД, с която страните прекратяват по взаимно съгласие сключения договор и установяват за безспорен главния дълг и неговия размер. Кредиторът се съгласява с пролонгиране на вземането си, но с предоставянето на обезпечение – солидарна отговорност на трето за договорното правоотношение физическо лице. Съдът от своя страна е длъжен да зачете нейния материалноправен ефект, тъй като спогодбата е обвързващ страните договор, като преурежда отношенията на страните занапред. Доколкото спогодбата е самостоятелен юридически факт, който поражда права и задължения, предходните отношения на страните са ирелевантни и не следва да бъдат разглеждани по същество. Независимо от това, съдът е посочил, че установените в спогодбата задължения, съответстват на тези по договора за наем.
Решаващият съд е счел, че съгласно чл.88, ал.1, пр.1 ЗЗД прекратяването на договора за наем има действие за в бъдеще с оглед периодичния характер на правоотношението, а наемателят дължи изпълнение на всички задължения до датата на прекратяване. Обстоятелството, че в протокол за освобождаване на наетия обект от 25.10.2013г. задълженията на наемателя не са описани, не обуславя извод за неоснователност на претенциите, тъй като констативният протокол е съставен с цел да удостовери фактическото връщане на вещта и нейното състояние, вкл. изправността на наемателя във връзка с плащането на консумативните разноски. Той обаче не удостоверява волеизявления на страните относно задължения, уредени в друг акт – в спогодбата.
На последно място, е счетена за ирелевантна за спора липсата на двустранни счетоводни записвания относно процесните вземания и насрещните задължения, вкл. липсата на издадена фактура от ищеца, тъй като правопораждащ юридически факт за задълженията е споразумението. Липсата на издадена фактура има отношение към данъчната отговорност на кредитора, но не обуславя възникването на дълга и забавата на длъжника. Съгласно чл.303а, ал.3 ТЗ, издаването и получаването на фактурата е релевантно за момента на изпадане в забава само, ако не е уговорен срок за плащане.
В инкорпорираното в жалбата изложение на касационните основания по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси: „1/ Длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната жалба, като изложи свои собствени решаващи мотиви, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК? Касаторите твърдят, че въпросът е разрешен в противоречие с: решение № 187/07.07.2016г. по гр.д. № 1332/2015г. на 4 г.о. на ВКС, решение № 130/23.06.2016г. по т.д. № 748/2015г. на 1 т.о. на ВКС, решение № 157/08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на 2 т.о. на ВКС, решение № 134/30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на 2 т.о. на ВКС, решение № 237/24.06.2010г. по гр.д. № 826/2009г. на 4 г.о. на ВКС и решение № 283/1.11.20147г. по гр.д. № 1609/2014 на 4 г.о. на ВКС; 2/ Въпрос относно произнасяне на съда за възникване на пасивна солидарност между ответниците въз основа на споразумението от 25.10.2013г. Жалбоподателите поддържат, че този въпрос е разрешен в противоречие с: решение № 1035/26.01.2005г. по т.д. № 135/2004г. на 2 т.о. на ВКС, решение № 1131/2006г. на 2 т.о. на ВКС и решение № 71/28.02.2011г. по гр.д. № 1025/2010г. на 3 г.о. на ВКС”; Касаторите се позоват на наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 и на основанието по чл.280, ал. 2, предл. последно ГПК.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Първият формулиран от касаторите – ответници въпрос е процесуалноправен и е свързан със задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства, да обсъди доводите на страните и да изложи свои мотиви. Въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика по приложението на чл.236, ал.2 ГПК, съгласно която е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и възражения на страните, изложил е мотиви по съдържащите се във въззивната жалба оплаквания, вкл. относно факта, че с полагането на подпис (чиято автентичност е установена по делото) под споразумението от Г., по което тя е посочена като страна и съзадължено лице, наред с представляваното от нея дружеството, волеизявлението е направено в двойно качеството – лично като физическо лице и като управител на търговското дружество.
Спрямо втория въпрос също не е налице поддържаното от жалбоподателите противоречие с практиката на ВКС. Противно на твърденията на касаторите, въззивният съд е приел, че Г. е страна по спогодбата, като солидарното задължаване на двете лица – ответници по исковете, е изведено от изрично предвиденото в титулната част на споразумението, че страна по него е „и управителя, лично като солидарен длъжник” Следователно солидарността отговорност е установена въз основата на съдържанието на договора за спогодба, поради което отговорът на въпроса е предпоставен от установената по делото конкретната фактическа обстановка и сам по себе си не може да обуслови допускането на решението до касация.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, какъвто не е настоящият случай Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед на изложеното, касационното обжалване на атакуваното решение не следва да бъде допуснато, като с оглед изхода на спора, на ответника по касация следва да се присъди, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, адвокатско възнаграждение в размер на 2160 лева, заплатено по банков път.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 209 от 30.10.2017г. по в.т.д. № 413 / 2017 г. на Апелативен съд – Варна.
ОСЪЖДА „ГОЛДЕН ТУР-РЕТУР” ООД, ЕИК[ЕИК], и Т. Г. Г., ЕГН 5904210970, да заплатят на „Д.М.” ЕООД, ЕИК[ЕИК], общо сумата от 2160 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.