4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 719
[населено място], 24,10,2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия , първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д.№ 3697 по описа за две хиляди и тринадесета година, съобрази следното :
Производството е по чл. 274 ал.3 т.1 ГПК .
Образувано е по частна жалба на [фирма] против определение № 505 / 24.07.2013 год. , постановено по ч.т.д.№ 407 / 2013 год. на Варненски апелативен съд, в частта ,с която е потвърдено определение № 1790/ 25.04.2013 год. , поправено в производство по чл. 247 ГПК с определение № 2596 / 2012 год., постановени по т.д.№ 2596 / 2012 год. на Варненски окръжен съд , с които е прекратено производството по предявени от жалбоподателя против [фирма] искове по п.1,2 и 3 от исковата молба , както следва : 1/ за установяване , че дружеството – ищец не е било абонат на ответника преди 02.03.2012 год., алтернативно преди 01.03.2012 год. / в частта относно установяване факта , че не е подавало заявление за сключване на договор с ответника, жалбоподателят не оспорва правилността на определението за прекратяване и на това основание – квалифицирането му като иск за установяване на факт – чл.124 ал.4 пр.2 ГПК / ; за установяване , че дружеството – ищец не дължи на ответника цена на потребена преди 02.03.2012 г., евентуално преди 01.03.2012 год. електрическа енергия и 3 / за установяване, че дружеството – ищец няма парично задължение към ответника ,в размер на 50 671,72 лева , цена на потребена електрическа енергия за периода 22.02.2012 – 21.03.2012 година . Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение, твърдейки нарушение на съдопроизводствените правила – неизлагането на конкретни мотиви досежно извода, че така предявените искове са недопустими, като искове за факти, чието предявяване не е изрично предвидено в закона, съгласно чл. 124 ал.4 пр. второ ГПК . Оспорва и по същество правната квалификация на исковете, като искове за факти, вместо такива за установяване на правоотношение по договор за доставка на електрическа енергия между страните по спора – чл. 124 ал.1 ГПК / досежно иска по п.1 / . Мотивира допустимост на иск за установяване на задължение , реципрочно на допустимостта на иск за установяване на право , предвид двустранният характер на сделката – пораждане както на права, така и на задължения за всяка от страните / досежно исковете по п.2 и п.3 от исковата молба / . Моли за отмяна на въззивното определение в атакуваната му част, като обосновава допускане на касационното обжалване с въпроси, в хипотезата на чл. 280 ал.1 т. 1 и т.2 ГПК , както следва : 1 / Иск за установяване , че дружеството – ищец не е било абонат, респ. потребител по смисъла на пар.1 т.41б от Закона за енергетиката , на ответника – доставчик на електрическа енергия , следва ли да се квалифицира като иск за факт или е иск за установяване на правоотношение ? и 2 / Може ли да се води иск за съществуването или несъществуването на задължение по сключен между страните договор или такъв иск , на основание чл.124 ал.1 пр.2 ГПК е допустим само за установяване на права ? . Всеки от въпросите е обоснован с три определения на ВКС – опр. № 103 / 21.02.2011 г. по т.д. № 630 / 2010 год. ІІ т.о.; опр.№ 236 / 03.04.2012 год. по т.д.№ 102 / 2011 год. на ІІ т.о. и опр. № 275 / 25.05.2009 год. по т.д.№ 103 / 2009 год. на ІІ т.о. ВКС.
Ответната страна – [фирма] – не са взели становище по частната жалба .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване ,като преграждащ развитието на производството , съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяване на производството по преждепосочените три иска , квалифицирайки ги като искове за факти – недопустими , предвид липсата на изрична законова норма за тяхната допустимост, на основание чл.124 ал.4 пр.2 ГПК . Същевременно , обаче, е приел , че същите по необходимост подлежат на изследване в производството по предявения четвърти установителен иск, приет за допустим , по който прекратителното определение на първоинстанционния съд е отменено и в която част въззивното определение е влязло в сила, предвид необжалването му . Този четвърти иск е с петитум установяване несъществуването на изискуемо задължение на ищеца към ответника , в размера от 50 671,72 лв. – идентичен с този на иска по п.3 – или в друг размер , за периода от 02.03.2012 , алтернативно 01.03.2012 год. и до 26.10.2012 год. , както и до 18.10.2012 година . В този смисъл, очевидно съдът е приел и паралелна липса на правен интерес от самостоятелното предявяване на исковете, наред с предявения по п .4 от исковата молба , произнасянето на съда по който по необходимост предпоставя изследване съществуването на правоотношение между страните , периода на съществуването му и възникнали на основание същото изискуеми вземания на ответника към ищеца .
При така установеното , настоящият състав намира, че от една страна формулираните правни въпроси са частично относими към предмета на спора и не са обусловили изцяло решаващите изводи на въззивния съд за недопустимост на производството по тези три установителни иска , доколкото / несъвместими при кумулативност / съдът е изложил алтернативни изводи – за квалифицирането им като искове за факти и от друга страна – за липса на правен интерес от самостоятелното им предявяване. Поради това и отговор на въпроса за правната квалификация на исковете сам по себе си не би обусловил различен правен резултат , доколкото не е наведен и правен въпрос, относим към правният интерес от предявяването им, на което основание първоинстанционният съд е приел недопустимост . Дори да се приеме, че като релевантни , с оглед един от решаващите алтернативни изводи на въззивния съд , поставените въпроси покриват общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК вр. т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС , страната не е обосновала допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 или т.2 ГПК , тъй като приложените определения на състави на ІІ т.о. на ВКС са постановени в производство по чл. 288 ГПК , актовете в което не формират нито задължителна , по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, нито казуална , по смисъла на т.2 на същата разпоредба , съдебна практика . Същите не разрешават конкретен правен спор ,нямат сила на пресъдено нещо , а предпоставят или изключват , като допускат или не касационно обжалване по релевантен за решаването му правен въпрос , в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.1,2 и 3 ГПК . Съгласно мотиви към т.3 на ТР № 2 / 28.09.2011 год. по т.д.№ 2 / 2010 год. , определенията на ВКС по чл.288 ГПК са „ само едно правно мнение, което не е в състояние да разреши по окончателен, обвързващ страните по делото начин този въпрос „ . С оглед това и същите не са сред актовете , преценими относно наличието на „противоречиво разрешавани въпроси „, по смисъла на чл. 292 ГПК .
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 505 / 24.07.2013 год. , постановено по ч.т.д.№ 407 / 2013 год. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :