O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 72
гр. София, 13.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание от седми февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 453 /2018 г., и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 12174/07.11.2017 г., поправена с жалба вх. № 1576/29.01.2018 г., на Е. Д. М., приподписана от адв. И. В. – П., срещу определение № 3541 от 31.10.2017 г. на Софийски апелативен съд по ч.гр.д. № 5274/2017 г. за потвърждаване на определение от 01.02.2017 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 15369/2016 г., с което исковата молба е върната при условията на чл. 130 ГПК и производството по нея прекратено.
С жалбата се иска отмяна на атакувания съдебен акт като неправилен. Поддържа се довод, че апелативният състав е правораздавал тайно и злоупотребил с правата на жалбоподателя като гражданин. Умишлено въззивният съд нарушил правата му по чл. 5, ал. 4 КРБ, чл.6, ал. 1 и чл. 13 КЗПЧОС, както и чл. 47 Х. на основните права на ЕС. Като порок се сочи и неприлагането на международния закон като по-висш по степен нормативен акт при противоречие на чл. 132 КРБ с него. В отделно представеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се навежда специалното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК във връзка с общо три формулирани правни въпроса, за които касаторът счита , че са обуславящи изхода на делото.
Жалбата е подадена в срок, от активно легитимирано лице с правен интерес от обжалването, срещу подлежащ на обжалване, като преграждащ и постановен в производство по иск с цена над 5000 лв. предвид чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, съдебен акт на въззивен съд, така допустима.
По въпроса за наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, IV –г.о., съобразява и намира следното:
Производството по гр.д. № 15369/2016 г по описа на Софийски градски съд, е образувано по исковата молба на Е. Д. М., (наименувана тъжба) срещу С. С. Ц. като Г.п. на РБ за осъждане на последния да заплати на ищеца сумата от 200000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени от оставянето „ без движение“ на негова жалба с изх. № 3260/2016 г. срещу незаконното му задържане в затвора от 24.05.2015 г.
С определение от 01.02.2017 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 15369/2016 г г. исковата молба е върната заради недопустимост на предявения иск , което за да потвърди на свой ред като законосъобразно, апелативният състав е приел, че изнесените от ищеца правопораждащи правото му на обезщетение факти се свързват с вреди причинени от ответника във връзка със заеманата от него длъжност на Г.п. и при изпълнение на служебните му задължения в това му качество, като предвид чл. 132 КРБ, са обхванати от функционалния му имунитет на магистрат. От нормата на чл. 132 КРБ и основанието на предявения иск следвало заключение за липса на пасивна процесуална легитимация на ответника, който извод апелативният съд е подкрепил с позоваване и цитиране на практика на ВКС по реда на чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. По доводите на страната за нарушаване на КЗПЧОС е прието, че от разпоредбите на чл. 6 и чл. 13 от Конвенцията не следвал различен извод за допустимостта на така предявения иск, като обезщетение за вреди следвало да се търси по реда на ЗОДОВ или ЗЗД срещу съответния държавен орган, а не срещу магистрата.
При този предмет на делото и тези мотиви на въззивния съд, първият от изведените в изложението въпроси, съответно уточнен за това дали нормите на международното право, ратифицирани от РБ, дерогират чисто вътрешните норми от националното законодателство и длъжен ли е българският съд да ги прилага с предимство пред вторите, не е обуславяш изхода на делото пред апелативен съд по см на т.1 ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС ( актуална и след изм. със ЗИДГПК – ДВ 86/2017 г.). Въпросът е зададен абстрактно, без посочване на конкретните норми и на връзката с делото, така е с чисто теоретично значение, поради което общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване не е налице. Това на свой ред прави безпредметно изследването за наведената специална предпоставка по чл. 280,ал.1, т. 3 ГПК, тъй единствено наличието на двете в кумулативна даденост може да обоснове допускане на обжалвания акт до касация.
Вторият въпрос дали е законосъобразно инстанциите по съществото на спора да освобождават ответника от гражданска отговорност без делото да е разгледано и без да са събрани доказателства за наличието на функционален имунитет, в настоящия случай изцяло се явява въпрос по правилността на обжалвания съдебен акт, с който ВКС не следва да се занимава преди да е допуснал касационно обжалване. Въпреки това за яснота на касатора следва да се посочи, че пасивната процесуалноправна легитимация, като част от предпоставките за допустимост на иска, се преценява по твърденията на самия ищец изложени в исковата молба, без да е небходимо събиране на доказателства в тази насока, тогава когато искът е изначално недопустим, както е в настоящия случай ( в този смисъл: определение № 447 от 24.09.2010 г. на ВКС ІІІ – то г.о. по ч.гр.д. № 416/2010 г., определение № 146 от 17. 03. 2011 г. на ВКС, ІV г.о. по ч. гр. д. № 40/2011 г., определение № 348 от 6.06.2011г. на ВКС, ІV г.о. по ч.гр.д.№ 433/2010г.). Отделно от това, качеството на сочения за ответник С. Ц. като Главен прокурор е общоизвестен факт, който не подлежи на доказване съгл. чл. 155 ГПК.
Третият въпрос законосъобразно ли е с мотива за наличие на функционален имунитет да се нарушават чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС и чл. 47 Х. на основните права на ЕС, така да се лишава ищецът от правото му на публичен съдебен процес и на ефективно средство за защита пред съд, също не е обусляващ, защото е по правилността. Въззивният съд е взел отношение по него дотолкова доколкото касаторът е излагал довод за такова нарушаване във въззивната си жалба, но не това е основният , главен и непреодолим мотив на апелативния състав за потвърждване на обжалваното пред него определение. Главният мотив е именно наличието на функционалния имунитет, установен в чл. 132 КРБ, съгласно който магистратите при осъшествяване на своята дейност не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Неизменно в съдебната практика на касационния съд функционалният имунитет се възприема като абсолютна процесуална пречка за допустимост на иск за вреди насочен срещу магистрат в това му качество, освен ако извършеното не съставлява умишлено престъпление, установено по предвидения в закона ред и начин ( в т.см. – определение № 502 от 01.10.2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., по ч.гр.д. № 414/2009 г., определение № 271 от 10. 04. 2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. по ч. гр. д. № 176/2012 г. , определение № 146 от 17. 03. 2011 г. на ВКС, ІV г.о. по ч. гр. д. № 40/2011 г., определение № 348 от 6.06.2011г. на ВКС, ІV г.о. по ч.гр.д.№ 433/2010г.). Следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 132 КРБ не установява привилегия на магистрата. Прогласеният функционален имунитет, противно на възприетото от касатора, е насочен да обезпечи независимостта на магистрата, който без въпросния имунитет би бил лесно уязвим откъм неправомерни въздействия от страна на участниците в процеса, а оттук да гарантира правото на справедлив и безпристрастен съд.
В обобщение не са налице наведените от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. Не са налице за допускане на касационното обжалване и предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК, за които ВКС следи сам – обжалваното определение не е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV- то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3541 от 31.10.2017 г. на Софийски апелативен съд по ч.гр.д. № 5274/2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: