О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 72
София, 19,01,2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четиринадесети януари през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 830 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 6250/27. Х.2009 г. на „Ц” ЕООД-гр. Казанлък, подадена против отнасящата се до паричната гаранция по чл. 391, ал. 3 ГПК част от определение № 1* на Пловдивския апелативен съд, ГК, постановено по ч. гр. д. № 923/09 г., с което е била оставена без уважение частната жалба на това д-во срещу първоинстанционното определение № 436 на Старозагорския ОС от 25.VІ.2009 г. по ч. т. дело № 332/09 г. по чл. 390 ГПК: за допускане обезпечение на бъдещ иск с правно основание по чл. 19, ал. 3 ЗЗД с цена от 120 000 лв., който А. А. М. от София следвало да предяви в месечен срок от този съдебен акт, посредством налагането на възбрана върху два терена на търговеца, представляващи хвостохранилища с обща площ от 1178.374 дка и при наличие на внесена от молителя по реда на чл. 391, ал. 3 ГПК парична гаранция в размер на 4 000 лв.
Оплакванията на дружеството-частен касатор срещу атакуваната от него част от въззивното определение са за необоснованост и за незаконосъобразност, като се инвокират доводи, че при бъдещ конститутивен иск, чиято цена е 120 000 лв., преценката на първостепенния съд за евентуалните преки и непосредствени вреди на ответното д-во в размер на сумата 4 000 лв. от наложената върху двата негови терена /хвостохранилища/ обезпечителна мярка, била крайно занижена. Поради това се претендира касирането на определението само досежно размера на определената парична гаранция, като ищецът бъде задължен допълнително още 8 000 лв. – на основание съдебна практика, според която размерът на паричната гаранция за вреди не можел да е по-нисък от 10% от цената на иска.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК търговецът-частен касатор поддържа, че при определяне размера на паричната гаранция по чл. 391, ал. 3 ГПК, въззивната инстанция се е произнесла по материалноправен въпрос, решавайки го в противоречие с практиката на ВКС, изразена в три определения на отделни негови състави от търговската и гражданската му колегии, датиращи от началото на 2009 г., както следва:
1/ Опр. № 56/23.І.2009 г. на ІІ-ро т.о. по т.д. № 3/09 г.;
2/ Опр. № 61/26.І.2009 г. на ІІ-ро т.о. по ч.т.д. № 15/09 г. и
3/ Опр. № 108/9.ІІІ.2009 г. на ІІІ-то г.о. по ч.гр.д. № 105/09г.
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната касационна жалба А. Ал. М. от София писмено е възразил както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията, изложени от „Ц” ЕООД-гр. Казанлък, претендирайки потвърждаване на въззивното определение в атакуваната му част, вкл. и с довод, че вече бил предявил иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД срещу търговеца-настоящ частен касатор.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че макар да е постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и да е подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Пловдивския апелативен съд, частната касационна жалба на „Ц” ЕООД-гр. Казанлък ще следва да се преценява като процесуално недопустима.
Съображенията за оставянето й без разглеждане – без въобще да се обсъжда наличието на приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
С атакуваното определение на въззивната инстанция не се дава разрешение по същество на друго производство, защото естеството на така допуснатото от първостепенния съд по реда на чл. 390 ГПК обезпечение, е такова на привременна мярка, чието съществуване е винаги вторично, т.е. обусловено единствено от висящността на процеса по конститутивния иск на А. Ал. М. от София с правно основание по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, понастоящем вече предявен срещу търговеца-настоящ частен касатор. Следователно предмет на подадената от последния частна касационна жалба се оказва съдебен акт, подлежащ само на двуинстационно разглеждане – вкл. и в частта му досежно определената от първостепенния съд парична гаранция по реда на чл. 391, ал. 3 ГПК в размер на 4 000 лв.. Това означава, че по отношение възможността за неговото атакуване пред ВКС в пълна степен важат задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 6 на ТР № 1/17.VІІ.2001 г. на ОСГК на ВКС, според които последният се произнася по жалби срещу такива определения само в случаите когато те са постановени за първи път от въззивен съд. В случая обаче, Пловдивският апелативен съд се е произнесъл като второинстанционен по отношение допуснатото от Старозагорския ОС обезпечение на бъдещ иск с внасяне на парична гаранция от страна на молителя. Ето защо наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, отнасящи се до приложно поле на касационното обжалване, в настоящата хипотеза въобще не следва да се обсъжда.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната касационна жалба на „Ц” ЕООД-гр. Казанлък, подадена против определение № 1* на Пловдивския апелативен съд, ГК, постановено по гр. д. № 923/09 г.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2