1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 72
гр.София, 23.01.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 6511 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. М. С., чрез адв. Н. А., срещу въззивно решение №3367/14.05.2014г., постановено по възз.гр.д.№ 2177/2012г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 26.10.2011г. по гр.д. №48907/2009г. на Софийски районен съд, като са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове с правно основание чл.22 ал.3 СК /отм./, чл.23 СК /отм./ и чл.26 ал.1 ЗЗД. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното решение е незаконосъобразно и необосновано, поради което се иска неговата отмяна.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК допускането на касационното обжалване се търси в приложното поле на чл.280 ал.1 т.2 ГПК по въпроса за понятието „семейно жилище”, респ. за правните последици от разпореждането с такъв имот, без съгласие на единия съпруг. Твърди се, че този проблем е разрешаван противоречиво от съдилищата, а като пример за такава съдебна практика са представени копия от решения на състави на ВКС по ГПК /отм./, ППВС №20/1963г. и ППВС №12/1971г.
От ответните страни, в срока по чл.287 ГПК, писмен отговор са представили М. Д. и В. Д., в който се изразява становище за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице условия за допускане на касационния контрол.
В. съд е приел, че заявените за разглеждане обективно съединени претенции са неоснователни, предвид следното: 1/ Жилището, с което съпругата на касатора А. С. се е разпоредила, сключвайки договор за продажба на 28.11.2008г. с ответниците М. Д. и В. Д. /съпрузи/, е представлявало нейна лична собственост по смисъла на чл.20 ал.1 СК /отм./ – придобито е по наследство от починалите й родители, поради което имотът не е със статут на съпружеска имуществена общност и за извършване на сделката не е било необходимо съгласието на жалбоподателя по чл.22 ал.3 СК /отм./; 2/Процесното жилище не е с характер на „семейно жилище”, тъй като макар и за известен период от време съпрузите да са го обитавали, още преди момента на сключване на оспорената сделка, същите не са живеели вече в него, били са адресно регистрирани в друго населено място /гр.Б./ и в друго жилище, а апартаментът е бил отдаден под наем и в него е живяло трето лице. С оглед на така установените факти е прието, че искът с правно основание чл.23 СК /отм./ също е неоснователен. 3/Последващата продажба на жилището през 2009г. от приобретателите Д. на ответника А. Т. И., е действителна сделка, като съдът е посочил, че поначало продажбата на чужда вещ от несобственик не е основание за нищожност на договора; а отделно – в случая не е установено Д. да не са били собственици на вещта към момента на разпореждането с нея.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, предпоставките за допускане на касационния контрол в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК не се установяват. Даденото от въззивния съд, разрешение на материалноправния въпрос относно понятието „семейно жилище” по смисъла на чл. 23 СК от 1985 г. /отм./, не е в противоречие, а в съответствие с константната съдебна практика на ВС и ВКС – напр. решение № 404/10.01.2012 г. по гр. дело № 1720/2010 г. на III г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, ППВС № 20/1963 г. и ППВС № 12/1971г., които са задължителни за всички съдилища. Съгласно тази практика „семейно жилище”, по смисъла на отменените СК от 1968 г., СК от 1985г. и на действащия СК от 2009 г., е това жилище /съвкупността от жилищни и сервизни помещения предназначени да задоволяват битовите нужди на цялото семейство /, което е ползвано от двамата съпрузи /респ. и от непълнолетните им деца/ до прекратяване на брака, а при фактическа раздяла – до деня на раздялата. В съответствие с цитираната практика е и приетото от въззивната инстанция, че след като прехвърленият имот не е бил ползван от ищеца и съпругата му още преди сключване през 2008г. на оспорената сделка, то жилището няма характер на „семейно”, поради което за извършване на разпореждане с него в случаите, когато то е лична собственост на единия съпруг, съгласие на съпруга-несобственик, респ. разрешение от РС, не се изисква. Обстоятелството, че в предишен период от време процесното жилище е било обитавано от съпрузите, не дава основание да се приеме, че жилището е семейно.
По изложените съображения, касационното обжалване не следва да се допуска по поставения от касатора материалноправен въпрос, касаещ понятието „семейно жилище”, по смисъла на чл. 23 СК от 1985 г. /отм./. Отделно от това, наличието на създадена задължителна за съобразяване от съдилищата съдебна практика, изключва приложното поле на поддържаното основание за касационен контрол по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Останалите доводи в изложението представляват оплаквания за неправилност и необоснованост на въззивното решение, които не могат да се проверяват в производството по чл.288 ГПК. Оспорването на преценката на доказателствата от страна на съда и обосноваността на изводите му, без касаторът да е формулирал значим за изхода на спора правен въпрос, обусловил правната воля на въззивната инстанция, не са основания по чл.280 ал.1 ГПК за селектиране на жалбата.
Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Недопустимо е съдът да извлича правните въпроси, които страната евентуално би имала предвид. Ето защо, в случая не е налице общото основание по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, в какъвто смисъл е и задължителното тълкуване на закона, дадено в т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №3367/14.05.2014г., постановено по възз.гр.д. № 2177/2012г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.