8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 72
[населено място], 05.02.2020г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември, през две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 654/2019 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. П. К. против решение № 2184/14.08.2018 г. по т.д.№ 1071/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 7540/10.11.2017 г. по гр.д.№ 16059/ 2015 г. на Софийски градски съд . С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от същата против Фонда за гарантиране на влоговете в банки / ФГВБ / иск, с правно основание чл.23 ал.1 вр. с чл.4 от ЗГВБ / отм./ вр. с пар.5 от ПЗР на ЗГВБ – обн.ДВ бр.62/14.08.2015 г., в сила от 14.08.2015 г., за осъждане ФГВБ да заплати на ищцата сумата от 68 956,70 лева, равностойността на 35 257 евро, представляваща главница и лихви към датата на решението на БНБ по чл.23 ал.1 от ЗГВБ /отм./ , в качеството й на гарантиран за изплащане размер на притежавания от същата влог, към момента на отнемане лиценза за банкова дейност на „КТБ„АД, на посоченото по-горе основание. Касаторът оспорва правилността на въззивното определение, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че въззивният съд се е произнесъл въз основа на доводи, незаявени с въззивната жалба, нито изобщо въведени в спора, без да имат отношение към приложима императивна правна разпоредба, като относно това : Върху кои суми по влога се разпростира гаранцията по ЗГВБ ? ; Към кой момент се активира гаранцията ? ; Кои влогове на цедента са обезпечени със законова гаранция и кои негови влогове първи са достигнали максималния размер по чл.4 ал.1 ЗГВБ ? Какво се случва с гаранцията при цедиране на вземане по банков депозит? Страната намира, че въззивният съд дори е презумирал наличието на факти, незаявени от страна по спора и неустановени с доказателства по същия,като факта дали към датата на извършената цесия по влога на цедента е фигурирала сума, надхвърляща гарантирания , съгласно чл.4 ал.1 ЗГВБ / отм./, размер от 196 000 лева. Така съдът е нарушил принципите за равенство на страните в процеса и за правото на защита на ищцата, съобразявайки в нейн ущърб факти, без предоставена й възможност, вкл. с указване на доказателствена тежест, да ги установи или обори. По начало се твърди необоснованост на решението , досежно приетия за установен факт, че към датата на внасяне на цедираното вземане по сметката на цедента, общия размер на неговите депозити са надхвърляли сумата от 196 000 евро. Върху този факт почива генералният извод на съда, че разпореждайки се в полза на ищцата – цесионер, цедентът по същество се е разпоредил с необезпечена по реда на ЗГВБ / отм./ част от вземането си – тази , надхвърляща гарантирания размер от 196 000 лева. Решението се твърди постановено в противоречие с чл.23 ал.1 вр. с чл.4 ал.1 ЗГВБ / отм./ – редакция към ДВ бр.109/18.12.2001 г. , и на чл.1 т.1 и чл.7 пар. 2 от Директива 94/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30.05.1994 г. относно схемите на гарантиране на депозити. Според касатора, съдът си е позволил да тълкува предходните – напълно ясни и непротиворечиви, т.е. ненуждаещи се от тълкуване – разпоредби, влагайки в същите смисъл, какъвто не е имал законодателят. В противоречие със същите, въззивният съд е приел, че цедираното вземане няма качеството на гарантиран депозит, тъй като с цесията е прехвърлена необезпечена, съобразно ЗГВБ / отм./ , част от вземането на цедента спрямо банката. Този извод на съда, според касатора, въвежда непредвидено в чл.5 ал.1 ЗГВБ /отм./ и чл.7 приложение І от преждепосочената Директива изключение в предоставянето на гаранцията. Цитира решение на СЕС – от 02.09.2015 г. по дело С– 127/14 г. – по приложението на чл.7 на Директивата, с което въззивното решение конфронтира.
Ответните страни – Фонд за гарантиране на влоговете в банки и „ Корпоративна търговска банка„ АД / в несъстоятелност / , конституирана в качеството на трето лице – помагач на ответника – оспорват касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, по съображения, които настоящият състав ще съобрази при разглеждането на всеки от формулираните правни въпроси .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Ищцата М. К. се легитимира като притежател на влог в „КТБ„ АД / в несъстоятелност / , на основание рамков договор за платежни услуги за потребители и анекси към същия, както и на основание договор за цесия, сключен на 27.07.2014 г., с цедент сина на същата – П. К., за сума от 35 257 евро. Длъжникът – „КТБ„ АД / нес./ е уведомен за цесията на 06.11.2014 г., часове преди обявяването на решение № 138 / 06.11.2014 г. на УС на БНБ , с което е отнет лицензът на банката за извършване на банкова дейност. Общият размер на средствата по влоговете на М. К. е бил 91 972,70 лева, от които и на основание чл.4 ал.1 вр. с чл.23 ал.1 ЗГВБ / отм./ й е изплатена , като гарантирана единствено сумата от 23 016 лева . Размерът на цедираното вземане е отказан за изплащане, като е отречено за същия качеството й на вложител. Не се спори относно предпоставките за предявяване на иска по чл.23 ал.1 ЗГВБ / отм./ .
ФГВБ е оспорвал иска с твърдение за нищожност на сключения договор за цесия, като заобикалящ закона, доколкото с формално сключена в съответствие със закона сделка се постига забранен от закона правен резултат – изплащане в полза на ищцата на сума, като гарантирана съгласно ЗГВБ / отм./ , каквато – ако би останала в патримониума на цедента – не би подлежала на изплащане, като надхвърляща размера на максимално гарантираната сума от 196 000 лева. Оспорва достоверността на датата на цесията – 27.07.2014 г. и счита , че достоверна такава е установима единствено към датата на уведомяване длъжника за цесията – 06.11.2014 г., а би могла да е и по-късна. Ответникът поддържа нищожност на цесията и поради противоречие със закона и добрите нрави, но без надлежни твърдения в обосноваване на тези основания за нищожност. Както ответникът, така и третото лице – помагач оспорват качеството на „ вложител „ на ищцата .
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, приемайки за установена нищожност, поради заобикаляне на закона. Въззивният съд не е споделил този извод, но е потвърдил правният резултат, приемайки че не във всички случаи цесиите на влогове, извършени преди датата на решението за отнемане лиценза на банката, съобразно приложимата към спора редакция на чл.4 ал.3 ЗГВБ / отм./ – обн. ДВ бр.101/ 28.12.2010 г., дават право за получаване на законовата гаранция по ЗГВБ / отм./ Изхождайки от характеристиката й на вид обезпечение / своеобразна застраховка на отговорността на банката за изпълнение на задълженията й по договорите за банкови влогове , с определен лимит на покритие спрямо всеки отделен вложител – до 196 000 лева, независимо от броя на влоговете му / , съдът е посочил, че гаранцията се активира при отнемане на лиценза на банката, но съществува в латентно състояние предходно , като предвид ограничения й размер се разпростира само върху тези суми по влоговете, които първи по време са достигнали до този максимален размер. Сумите на вложителя над този размер не са покрити от гаранцията и разпореждайки се над законовия лимит следва да се приеме, че вложителят се разпорежда първо с необезпечена част от вземането си от влог – с оглед съхраняване на гарантираната му част, респ. законовата гаранция не съпътства така прехвърленото , надхвърлящо гарантираната част вземане. Ако към момента на придобиването на вземането , съобразно акцесорния характер на гаранцията, същото не е било обезпечено с нея, макар й в латентното й състояние, то гаранцията не би могла да се придобие от правоприемника, с прехвърляне на необезпеченото вземане , в съответствие с принципа , че никой не може да прехвърли повече права, отколкото притежава. Според съда, дали вземането е гарантирано се определя към момента на възникването му, а вземането се счита за възникнало от момента на фактическо внасяне на средствата по влога на праводателя, а не от момента на прехвърлянето им на правоприемника. Самото обстоятелство, че в полза на цедента е изплатена гарантирана сума от 196 000 лева означава, според съда, че същият се е разпоредил именно с необезпечената част от влога си. Съдът е приел, че чл.4 ал.3 ЗГВБ / отм./ , както в редакцията му обн. ДВ бр.98/2014 г., в сила от 28.11.2014 г., така и в предходната – обн. ДВ бр.101/28.12.2010 г., е неотносима към спора разпоредба, тъй като договорът за цесия предхожда влизането в сила на първата от посочените редакции, на която не е придадено изрично обратно действие, а спрямо втората – по-ранната – не удовлетворява хипотезиса й – разпоредителното действие да е извършено след отнемане лиценза за банкова дейност. Предвид това е отречено значението на довода за неправилно транспониране на Директива 94/14/ЕО, респ. възможността за позоваване на директния й ефект.
В изложението по чл.280 ГПК, касаторът формулира следните въпроси : 1/ Обвързан ли е въззивният съд от предмета на делото и от пределите на въззивната жалба или може сам да разглежда факти и да обсъжда доводи, които никоя от страните в процеса не е въвела , нито в първоинстанционното производство, нито във въззивната жалба ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по гр.д.№ 719/2016 г. на І г.о., по гр.д.№ 5017/ 2016 г. на І г.о., по гр.д.№ 3053/2017 г. на ІV г.о. на ВКС ;2/ Длъжен ли е съдът при постановяване на решението си да обсъди всички доводи на страните и да изложи мотиви по тях ? – въпросът обосноваван в идентична на горната хипотеза, поради противоречие с реш. № 27 по гр.д.№ 4625/2014 г. на ВКС; 3/ Длъжен ли е съдът, при постановяване на решението си , да посочи конкретно коя законова разпоредба прилага? – въпросът обосноваван отново в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – с решение № 18 по т.д.№ 1512/2017 г. на І т.о. на ВКС; 4/ Може ли съдът, по пътя на тълкуването, да изменя легалната дефиниция на термините „ гаранция „ , „депозит„ и „вложител„ и да правоприлага в нарушение на императивните разпоредби на чл.4 ал.3 / редакция обн. ДВ бр.109 от 18.12.2001 г. / и чл.5 от ЗГВБ /отм./ и на чл.1 т.1 и чл.7 пар.2 от Директива 94/14/ЕО , като счита, че цедираното вземане не представлява защитен депозит по смисъла на Директивата, тъй като върху него гаранцията не се прехвърля ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК – поради противоречие на изводите на съда с Решение на СЕС от 22.03.2018 г . по съединени дела С–688/15 и С–109/16, с предмет – преюдициални запитвания, отправени на основание чл.267 ДФЕС; 5/ Може ли съдът, в отклонение от чл.288 пар.3 от ДФЕС и произтичащия от него принцип на директния ефект на Директива 94/14/ЕО, да тълкува ЗГВБ /отм./, като въвежда самостоятелно изключение от гаранцията, в отклонение от пар.7 на Директивата, като изключва от защита вложителите на цедирани вземания преди датата на отнемане на лиценза ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК , поради противоречие с решение на СЕС от 02.09.2015 г. по дело С– 127/14, според което „държавите – членки не могат да предвиждат други категории вложители, които са изключени от режима на гарантиране на депозитите„, което, според касатора, с още по-голяма категоричност следва да се отнася до правоприлагащия национален съд, който не следва да въвежда нови изключения от императивните разпоредби на Директивата.
Касаторът поддържа и „очевидна неправилност„ на въззивното решение, като основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.2 пр.трето ГПК. Обосновава същата, позовавайки се на предходно изложените – във връзка с формулиране въпросите – обстоятелства за допуснати от съда процесуални нарушения и произнасяне в противоречие с материалноправни норми и практиката на ВКС и СЕС.
Първият от въпросите е формулиран като относим към процесуално нарушение на съда, свързано с възприемането на фактическата страна по спора и конкретно, съобразяване на факти и обстоятелства, относими към установимата от значение за спора обективна действителност, невъведени от никоя от страните в процеса. Обосноваване значимостта на въпроса за конкретното разрешение на правния спор, обаче, не е свързано с конкретен факт или обстоятелство, неправилно съобразено от въззивния съд, а с разсъжденията му относно характеристиката на предоставяната от ЗГВБ гаранция, върху коя част от вземането към банката в несъстоятелност логично, според състава, следва да се простира и съответно обезпечава. Самата страна квалифицира нарушението на съда като „ тълкуване на понятия , изяснени от законодателя„. Начина на тълкуване, ако изобщо би било необходимо и е извършено такова, както и начина на приложение на правните норми, предпоставящ единствено правни, не и фактически изводи, не са елементи от фактическата страна на спора, нито са ограничени от концепцията на всяка от страните, относно това приложение. В този смисъл, въпросът не удовлетворява изискването за правен, тъй като не е в съответствие с действително извършените от съда процесуални действия, при които не е възприет, невъведен в спора, конкретен факт, въз основа на който да е обоснован и решаващият извод на съда. Необосноваването на общия, изключва необходимостта от коментар на сочения допълнителен критерий, макар че, както основателно се противопоставя на този въпрос ответната страна, произнасянето на съда не конфронтира с цитираната съдебна практика.
Вторият от въпросите е свързан с непроизнасянето на съда по неправилното транспониране на Директива 94/19 / ЕО във връзка с чл.4 ал.3 от ЗГВБ / отм./ и досежно позоваването на директен ефект на същата. Въззивният съд, обаче, не е пропуснал да се произнесе, а е приел, че чл.4 ал.3 ЗГВБ /отм./ е неприложима към спора разпоредба, доколкото на последващата й редакция / обн. в ДВ бр. 98/28.11.2014 г. / не е придадено обратно действие, а в редакцията й към момента на цесията визира разпореждания, сключени след отнемането на лиценза на банката , какъвто не е настоящият случай. Следователно, въпросът отново е в несъответствие с действителното произнасяне на съда, поради което и отговор, относно правилното транспониране на преждепосочената Директива, чрез чл.4 ал.3 ЗГВБ / отм./ и за необходимост от позоваването на директния й ефект,е неотносим към решаващите мотиви на въззивния съд. Неудовлетворяването на общия критерий изключва произнасянето по допълнителния.
Третият от въпросите формално удовлетворява изискването за правен, тъй като действително съдът не е посочил правна норма, във връзка с приложението на която и без да отрича , че цесията не се явява в нарушение на чл.4 ал.3 ЗГВБ / отм. /, в редакцията му към момента на сключването и съобщаването й, обосновава извод, че „ не всички, извършени преди отнемането на лиценза, цесии по влогове, във всички случаи , дават право на получаване на законова гаранция по ЗГВБ /отм./. Не се явява обоснован, обаче, допълнителния селективен критерий с цитираното решение, относимо към процесуално нарушение от вида, визиран във втория формулиран въпрос. Нещо повече, независимо че не се е позовал на конкретна правна норма, съдът е приложил правен принцип – че никой не може да прехвърли повече права, отколкото има. По приложимостта на този принцип, обаче, не е формулиран и обоснован с допълнителен селективен критерий въпрос.
Четвърти и пети въпроси отново не удовлетворяват общия селективен критерий по чл.280 ГПК. Въззивният съд не е давал квалификации на понятията „вложител„, „гаранция„ и „депозит„, като последица от тълкуването на чл.4 ал.3 ЗГВБ / отм./ , нито е изключил априори всички цесионери от обхвата на предоставяната гаранция, въвеждайки изключение извън предвидените в чл.5 ЗГВБ /отм./ . Позовавайки се на общи черти между обезпеченията и гаранцията , като отнапред предвидено от закона обезпечение на вземането на вложител, до определен размер, в случай на несъстоятелност на банката и изхождайки от правния принцип, че никой не би могъл да прехвърли повече права отколкото има, въззивният съд е обосновал правен извод, че разпореждайки се с влога си вложителят не се разпорежда и с правото си върху гаранцията по ЗГВБ /отм./, ако и в негова собственост остава вземане към банката, формирано до размера на предвидената от закона гаранция, още повече, че правото на гаранция върху тази сума цедентът е претендирал и получил, от който факт съдът е извел допълнителен довод, че разпоредената с цесията сума е била необезпечена с гаранция. Спрямо този извод нямат никакво отношение чл.4 ал.3 и чл.5 ЗГВБ /отм./, в редакцията му към момента на сключването на и уведомяването за цесията, а косвено относимия чл.6 ал.1 от закона не е визиран във въпросите. Но дори да би бил, въпрос относно правилността на решението във връзка с приложими правни норми, е относим към основанията по чл.281 т.3 ГПК, приложими в друга фаза на касационното производство, не към основанията по чл.280 ГПК и във фазата по допускане на касационното обжалване – чл.288 ГПК. Поради неудовлетворяване на общия, излишен е коментар на посочения допълнителен селективен критерий.
Необоснована е и „ очевидна неправилност „ , като основание по чл.280 ал.2 пр. трето ГПК, за допускане на касационното обжалване . Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен от действително вложения / извън тълкуването на неясна , противоречива или непълна правна норма , което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност /. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма,когато приложението й е обосновано от възприетата в решението фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или нарушение на процесуално правило, когато от отказа или нарушението е предпоставен решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационното обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод относно правното значение на факт, в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281 т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281 т.3 ГПК, очевидната неправилност също предпоставя обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281 т.3 ГПК в касационната жалба.
В случая касаторът обосновава „очевидна неправилност„ с процесуални нарушения на въззивния съд / предмет на формулираните първи три въпроса / и произнасяне в противоречие с императивните правни норми, вкл. в противоречие с разпоредби на Директива 94/14/ЕО, предвид твърдението на касатора за позоваване на директния й ефект, визирани в следващите въпроси. Както вече се обоснова, твърдяните от касатора процесуални нарушения – на чл.269 пр. второ, чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК – не се констатират, още по-малко директно от мотивите на въззивното решение, нито цитираните от страната правни норми имат отношение към правните му изводи.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2184/14.08.2018 г. по т.д.№ 1071/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА М. К., на основание чл.81 в с чл. 78 ал.3 ГПК, да заплати на Фонда за гарантиране на влоговете в банки разноски за настоящата инстанция, в размер на 2338,80 лева – изплатено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: