4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 72
София, 06.02. 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5806/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
М. Г. Б. е подала в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба срещу въззивното решение № 963 от 23.05.2014 г. по в. гр. д. № 911/2014 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 5084 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 22006/2012 г. на Пловдивския окръжен съд за отхвърляне на претенциите по чл. 31, ал. 2 ЗС относно навес № 7 за целия исков период от 11.06.2009 г. до 11.08.2010 г. и за целия имот за частта на исковия период от 10.11.2009 г. до 11.08.2010 г. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК. Представена е съдебна практика.
Ответникът по касация М. Х. Б. счита, че касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
По предявения иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС от М. Б. като собственик на 1/6 ид. ч. от недвижим имот в [населено място], въззивният съд приел, че ответникът М. Б. първоначално е притежавал 1/2 ид. ч., а цялата собственост е придобил на 10.11.2009 г. въз основа на постановление на частен съдебен изпълнител от същата дата, влязло в сила, след обжалване, на 17.06.2010 г., за възлагане на имота, който е бил изнесен на публична продан с решение по делебно дело. До 09.11.2009 г. съсобствените дворно място и построените в него сгради, с изключение на металния навес по пункт 7 от исковата молба, са ползвани от ответника и чрез [фирма], допуснато от него на безвъзмездно основание, ползването е лично по смисъла на това понятие според ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, и е налице писмено поискване на обезщетение от страна на ищцата. След 10.11.2009 г. ищцата не е съсобственик, поради което и претенцията й за следващия период е неоснователна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси:
Процесуалноправни въпроси:
1. при противоречиви гласни доказателства трябва ли въззивният съд да изложи мотиви защо приема за достоверни показанията на водените от ответника свидетели и защо, според него, те опровергават показанията на свидетеля на ищцата;
2. необходимо ли е въззивната инстанция да разгледа събрани по делото писмени доказателства, когато те са допустими и относими към спора, доказват съществуването на процесната сграда и опровергават събраните от ответника в тази връзка гласни доказателства;
3. когато е налице възможна заинтересованост на един от двамата свидетели на ответника, съдът следвало ли е да съобрази разпоредбата на чл. 172 ГПК или може да приеме за доказано възражението за несъществуване на една от процесните сгради през исковия период само въз основа на свидетелските показания, без преценката да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията;
4. при подаване бланкетна жалба, към която са изложени допълнителни мотиви извън срока за обжалване, длъжен ли е въззивният съд служебно да обсъди наведените допълнително доводи за неправилност на първоинстанционното решение, когато те се отнасят до неправилно приложение на императивна материалноправна норма.
Материалноправните въпроси, поставени в изложението, са свързани със становището на въззивния съд, че „съгласно чл. 435, ал. 3 ГПК процесуалният път за отстраняване на нарушенията, допуснати при публична продан, завършила с възлагане, е обжалването на възлагането. Ако възлагането не е обжалвано, действителността на продажбата може да бъде оспорвана по исков ред съгласно разпоредбата на чл. 496, ал. 3 ГПК. В случая постановлението за възлагане е обжалвано и е влязло в сила на 17.06.2010 г., поради което същото е породило своите правни последици и легитимира М. Б. като собственик на процесния имот и сградите върху него, считано от 10.11.2009 г.”. Въпросите са:
1. материалноправната разпоредба на чл. 75, ал. 2 ЗНсл вр. чл. 34, ал. 2 ЗС приложима ли е в изпълнителното производство по изнасяне на публична продан на допуснат до съдебна делба имот; ако не са конституирани като страни по изпълнителното дело всички съсобственици на делбения имот, това води ли до нищожност на възлагането;
2. съсобствениците на делбения имот задължителни другари ли са в производството по провеждане на публичната му продан;
3. необходимо ли е тази нищожност да бъде прогласена с изричен съдебен акт или при съдебен спор на нея може да се позове всеки заинтересован.
С т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че касационното обжалване може да се допусне по правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, ако е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. В разглеждания случай според настоящия състав на ВКС обуславящ изхода на делото е четвъртият процесуалноправен въпрос: при подаване бланкетна жалба, към която са изложени допълнителни мотиви извън срока за обжалване, длъжен ли е въззивният съд служебно да обсъди наведените допълнително доводи за неправилност на първоинстанционното решение, когато те се отнасят до неправилно приложение на императивна материалноправна норма.
Данните по делото сочат и това е прието от въззивния съд, че подадената от ищцата в срока за обжалване въззивна жалба съдържа указание за обжалваните части от първоинстанционното решение – отхвърлянето на иска за обезщетение за ползването на метален навес без оградни стени с площ 182 кв. м. за целия исков период, и отхвърлянето на иска в останалите части над уважения до размер на 21 082 лева за периода от 10.11.2009 г. до 11.08.2010 г. Искането е за отмяна на решението като неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и да се присъдят направените в двете инстанции разноски. Констатирано е, че в жалбата не са посочени, съгласно изискването на чл. 260, т. 3 от ГПК, каквито и да е конкретни оплаквания относно твърдяната неправилност на първоинстанционното решение, т. е. тя не съдържа твърдения за пороци, които да бъдат разгледани. Въззивният съд констатирал и това, че впоследствие, по повод указание за внасяне на държавна такса, е представено допълнение към въззивната жалба с подробни оплаквания за неправилност на решението, но приел, че не следва да разглежда допълнението като постъпило след срока по чл. 259, ал. 1 ГПК.
Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част; по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. По приложението на разпоредбата е налице задължителна съдебна практика – ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което при проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Това ограничение в дейността на въззивната инстанция търпи някои изключения, като например хипотезата, при която въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Такава материалноправна норма в разглеждания случай е чл. 496, ал. 2 ГПК, според която /в приложимата в случая редакция по ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008 г./ вещнопрехвърлителното действие на публичната продан настъпва от деня на постановлението за възлагане. Тази норма е приложена от въззивния съд съобразно утвърдената съдебна практика: решение № 365 от 22.10.2012 г. по гр. д. № 17/2012 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 1109 от 03.12.2008 г. по гр. д. № 4299/2007 г. на ВКС, I-во г. о. – по приложението на аналогичната норма на чл. 384, ал. 2 ГПК /отм./, и др. Според тази практика правото на собственост се придобива от деня на постановлението за възлагане, дори то да е обжалвано, а не от момента на влизането му в сила. Съображенията са свързани с това да се запазят правата на купувача, защото, в противен случай, в периода от постановяване до влизане в сила на възлагането ще може длъжникът да плати на кредитора и това би било основание за прекратяване на изпълнителното производство преди купувачът да е придобил права, въпреки че надлежно е платил. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от датата на постановлението за възлагане – 10.11.2009 г., ответникът М. Б. е придобил собствеността върху имота и сградите и считано от същата дата правото на собственост на ищцата е прекратено, поради което и тя не е активно материалноправно легитимирана да търси обезщетение за периода от постановяване на възлагателния акт – 10.11.2009 г., до края на исковия период.
От изложеното следва, че като не е обсъдил оплакванията в допълнението към въззивната жалба, а е изложил съображения само по приложението на чл. 496, ал. 2 ГПК, въззивният съд е процедирал в съответствие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно становището му по приложението на императивната материалноправна норма съответства на съдебната практика, поради което и не се разкрива основание за допускане на касационно обжалване по разглеждания въпрос.
По останалите три процесуалноправни въпроса също не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въззивната жалба, подадена от ищцата, е била бланкетна, като в нея е посочен само порокът неправилност, без да е конкретизирано в какво се изразява той. Подаденото след изтичането на срока за въззивно обжалване допълнение не обвързва съда с оплакванията за неправилност на първоинстанционния съдебен акт поради допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на събрани по делото доказателства и липса на мотиви защо са кредитирани част от доказателствата, а други – не, преценявайки и възможна заинтересованост на някои свидетели. Предвид изложеното, не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика по поставените въпроси, поради което и по тях касационната жалбата не може да бъде допусната за разглеждане по същество. Отделно от това, въззивният съд е изложил съображения защо приема за неоснователна претенцията относно металния навес № 7, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по поставените материалноправни въпроси във връзка с действителността на публичната продан на недвижимия имот. По тези въпроси въззивният съд не се е произнесъл, но не е бил и длъжен да ги разгледа, тъй като съдебната практика приема, че ако възлагането не бъде обжалвано, а в случая то е обжалвано, действителността на проданта може да бъде оспорвана по исков ред само когато като наддавач е участвало лице, което няма право да участва, и при невнасяне на цената, т. е. недопустимо е обявяване недействителност на публична продан на друго основание. Следователно, въпросите за нищожност на проданта при неучастие на всички съсобственици и за реда и начина на прогласяването й, не стоят при разрешаване на спора, пред който страните са изправени, поради което и общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване не е налице.
Искането на ответника по касация за присъждане на разноски не може да бъде уважено, тъй като няма данни такива да са сторени в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 963 от 23.05.2014 г. по в. гр. д. № 911/2014 г. на Пловдивския окръжен съд по касационната жалба на М. Г. Б..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: