О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 72
гр. София, 08.02.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2904 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. Т. С., чрез пълномощниците й адвокатите Й. Г. и М. П., против въззивното решение № 476 от 31.10.2016 год. по гр. д. № 71/2016 год. на Софийския окръжен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение от 12.09.2015 год., поправено с решение от 12.10.2015 год., двете по гр. д. № 430/2015 год. на Самоковския районен съд в частта му, с която искът за собственост на касаторката за имот с идентификатор 65231.906.312 е бил уважен до размер на 1/9 ид. ч. и вместо това е постановено друго, с което същият е отхвърлен, а в останалите отхвърлителни части първоинстанционното решение е потвърдено. Със същото решение въззивният съд е обезсилил първоинстанционното в частта, с която исковете на касаторката за собственост върху 1/6 ид. ч. от целия първи етаж от построената в поземлен имот с идентификатор 65231.906.312 двуетажна сграда, представляващ самостоятелен обект в сграда /магазин/ с идентификатор 65231.906.312.1.1, ведно с 1/2 ид. ч. от мазетата и другите общи части на сградата са били уважени до размер 1/9 ид. ч. и отхвърлени за разликата до пълния предявен размер от 1/6 ид. ч. и същите са оставени без разглеждане, а производството по тях е прекратено.
Касаторката поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска неговата отмяна и вместо това предявените искове бъдат уважени. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
В изложението към касационната жалба релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси относно (1)начина на индивидуализиране на недивижим имот при промени в кадастралната карта, вкл. влязъл в сила кадастрален план, като питането включва основание ли е да се отхвърли твърдяната идентичност на имота при липса на заповед за нанасянето му, (2) допустимо ли е, след като по делото е приета и неоспорена техническа експертиза, дала категорично заключение за идентичност на имотите, съдът да направи различно заключение и да постанови правен извод за липса на идентичност на имотите, (3) допустимо ли е в процеса да са използвани едни и същи първоначални документи за собственост и от двете страни, доказващи собствеността, но съдът да ги приема по различен начин по отношение на страните и да обосновава извод за липса на идентичност. Релевираното основание за допускане на касационното обжалване се обосновава с твърдението за липса на съдебна практика по поставените въпроси, както и на специфичната причина за възникване на спорове като настоящия, а именно честите промени в номерата на имотите по различните планове и трансформирането им в идентификатори по кадастралната карта, свързано с липса на документи, което обосновава необходимостта при решаването им да се преценяват наличните доказателства в тяхната съвкупност.
Ответниците М. С., А.-Д. С. и Д. С., последните двама конституирани на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на производството П. С., всички чрез пълномощника им адв. Д. П., поддържат наличието на релевираното от касаторката основание за допускане на касационото обжалване на въззивното решение с оглед значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, респ. не оспорват подадената касационна жалба против него.
Останалите ответници не са взели становище по подадената жалба.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при преценка наличието на основанието за допускане на касационното обжалване на решението, съобрази следното:
Ищцата А. С. е основала предявените искове за собственост на претендираната 1/6 ид. ч. от двата процесни имота в [населено място] на твърдението, че наследодателят й А. В. С. е придобил собствеността им заедно с братята си Г. и Н. С. на основание давностно владение, обективирано в нот. акт № 119/1989 год., като след неговата смърт през 1995 год. същата е наследена от наследниците му, ищцата, преживяла съпруга и ответниците П. и М. С., негови низходящи. Поради това и неправилно последните двама са се снабдили с нотариални актове за собствеността на наследените имоти, впоследствие продадени на ответните дружества, с оглед на което е искала да се установи правото й на собственост в претендирания размер с отмяна на нотариалните актове на първите двама ответници.
Последните не са оспорвали исковете, обратното становище е поддържано от правоприемниците – първоначалния ответник [фирма] и конституирания в хода на производството ответник [фирма], като първото дружество се е позовало и на придобивна давност на основание добросъвестно владение на имотите от придобиването им през 2005 год. до 2010 год.
За да отмени първоинстанционното решение, с което исковете частично са били уважени /до размер 1/9 ид. ч. за единия от имотите/, и вместо това да постанови друго решение, с което същите са отхвърлени и в тази част, и да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата над 1/9 до 1/6 ид. ч. и по отношение втория имот, въззивният съд приел, че независимо от легитимацията на ищцата, сега касатор, за собственик по наследство от съпруга й на идеална част по-голяма от претендираната такава в производството /2/9 ид. ч. при съобразяване придобиването от съпруга в режим на съпружеска имуществена общност/, исковете й са неоснователни поради следните съображения: За единият от процесните имоти – този с идентификатор 65231.906.311, предходен пл. № 4248, обособен като такъв през 1998 год., ищцата не е провела пълно доказване с оглед липсата на идентичност с имота по нотариалния акт от 1989 год., като изводът е обоснован със заключението на приетата техническа експертиза и липсата на други доказателства относно поддържаната теза, в т. ч. некредитирането на представения договор за наем от 2002 год. По отношение на другия имот с идентификатор 65231.906.312 въззивният съд приел да е налице транслативен ефект на поредицата правни сделки с имота поради обвързващата доказателствена сила на нот. акт № 45/2004 год. относно принадлежността на правото на собственост върху имота в патримониума на посочените в акта лица, ответниците П. и М. С.. Позовавайки се на приетото в ТР № 11/21.03.13 год. по т. д. № 11/12 год. на ОСГК на ВКС, въззивният съд приел за недоказано оспорването на констатациите по този нотариален акт – на първо място, притежаваните от ищцата към 1995 год. права по наследство от съпруга й не изключват сами по себе си упражняването на владение от други лица и придобиване по давност на имотите към 2004 год., тъй като не е налице конкуренция на едно и също придобивно основание, а липсата на владение от страна на първите двама ответници не е установено с ангажираните от ищцата доказателства, както и от признанието на ответниците. Поради това и при продажбата на този имот правото на собственост е преминало в патримониума на всеки един от приобретателите в поредицата прехвърлителни сделки, по последната такава с нот. акт № 3/2013 год. конституираният в хода на производството ответник се легитимира като собственик. Извън това, съдът изложил съображения и по евентуалното възражение на дружеството, първоначален ответник, за придобивна давност на основание добросъвестно владение, като го приел за основателно поради наличието на предпоставките на чл. 70, ал. 1 ЗС.
С оглед премахване на сградата в този имот, исковете по отношение на нея са оставени без разглеждане след обезсилване на първоинстанционното решение в тази му част от въззивният съд.
При тези съображения, обосновани с приложението на цитираната в обжалваното решение задължителна съдебна практика поставените от касаторката въпроси не могат да обосноват допускане на касационното му обжалване. Въпросът относно „третирането на заключението на експертизата и съпоставката му с останалите графически данни по делото” е свързан с оплакването за допуснато нарушение на закона с оглед обсъждане на приетото от първоинстанционния съд и неоспорено от страните заключение на техническата експертиза. Съдът е обсъждал събраните доказателства във връзка с доводите на страните, предмет на въззивните жалби, като въпросът за идентичността на имотите и начина за установяването на същата представлява фактически такъв, предмет на установяване въз основа на представените доказателства. С оглед на това формулираните в изложението въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК /редакция преди изм. с ДВ бр. 86/2017 год./, които да са обусловили правната воля в обжалваното въззивно решение и по отношение на които да е налице специфичното изискване за значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т. 3/, а по своята същност представляват доводи за неправилност на направените от въззивния съд изводи за неоснователност на предявените искове за собственост, обосновани и с други мотиви извън приетата липса на идентичност и то само по отношение на един от имотите – 65231.906.311, предходен пл. № 4248, а именно – признаване на обвързваща доказателствена сила на нотариалните актове от 2004 год. в полза на първите двама ответници, липса на успешното им оспорване от страна на ищцата, чиято е доказателствената тежест да стори това, наличие на прехвърлително действие на разпоредителните сделки, основателност на евентуално предявеното придобивно основание по давностно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС, съображенията относно обезсилване на първоинстанционното решение в частта по отношение сградата в един от имотите поради премахването й /последното се посочва с оглед приемане да е налице обжалване на въззивното решение изцяло/. По тези решаващи мотиви не са поставени правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК в редакцията преди изменението с ДВ бр. 86/2017 год., а поставените такива са и неотносими към тях, освен изложеното съображение, че не представляват правни въпроси, поради което в заключение следва извода, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 476 от 31.10.2016 год. по гр. д. № 71/2016 год. на Софийския окръжен съд по подадената от А. Т. С., чрез пълномощниците й адвокатите Й. Г. и М. П., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: