О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 720
София, 02 юни 2014 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на седемнадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №7458 по описа за 2013 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от С. С. А. от [населено място], чрез процесуален представител адв.С., срещу решение от 17.07.2013г., постановено по в.гр.д.№142/2013г. на Апелативен съд – Велико Т., за потвърждаване на решение от 09.01.2013г. по гр.д.№602/2011г. на Окръжен съд – Плевен за отхвърляне на предявения от С. С. А. иск с правно основание чл.49 ЗЗД и евeнтуален иск с правно основание чл.50 ЗЗД.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения от С. С. А. срещу [фирма] иск с правно основание чл.49 ЗЗД и евунтуален иск с правно основание чл.50 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 25001лв. за неимуществени вреди от забавяне лечението на тумор на хипофизата на С. С. А. – П. – за около две години.
Въззивният съд е приел, че по делото не е доказано при лабораторните изследвания на Пролактин на С. А., извършени на 19.05.2010г., 02.12.2010г., 30.12.2010г. служители на Клинична лаборатория при [фирма] да са действали противоправно – да не са внимавали при работа с апарат „E. 2010”, на който са направени изследванията; да не са познавали технологията на работа със същия; да са проявили небрежност и безотговорност по време на своята работа; нито е доказано претърпените от С. А. вреди да са произтекли от вещта – апарат „E. 2010”, за който е установено, че в дните, когато с него са извършени лабораторните изследвания на С. А., апаратът е функционирал правилно; че същият е затворена система и работи единствено с оригинални консумативи; осигурено е сервизно поддържане на апарата; осъществени са необходимите контролни проби; резултатите от лабораторните изследвания са верни. Възприето е като компетентно и безпристрастно изготвено и прието неоспорено заключението на съдебно техническата експертиза, че апаратът „E. 2010”, с който е изследван пролактина на ищцата е функционирал правилно – той е затворена система, която отчита с флагове всяка грешка, а при неправилност на работа с него не продължава работата. В съдебното заседание на първоинстанционния съд при приемане на заключението вещото лице е отговорило, че за изследванията на ищцата на трите дати в апарата няма фиксирани флагове за грешки; че резултатът директно се отпечатва на принтер още по време на самото изследване; че периодично резултатите се записват на дискети и според вещото лице не са длъжни да се пазят дискетите, защото каквото има като информация на дискетата, това го има и на хартиения носител, който се съхранява; че „хартиеният носител не може да се промени, докато дискетата от времето и от седенето може да се повреди”. На предявеното му изследване от 30.12.2010г., приложено към исковата молба, вещото лице е заявило, че това е разпечатка от апарата „E. 2010”. В заключението на съдебно-медицинската експертиза, прието в първата инстанция, е констатирано, че дискетата за м.декември е налице, но се е повредила след разпечатване на резултати за доказателствен материал по делото.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че в обжалваното решение са разрешени правни въпроси: „за разпределяне на доказателствената тежест между страните в процеса”, „за пределите на приложение на нормата на чл.161 ГПК в подобни казуси” и „за използването в подобни процеси на формалната логика, опита и научните знания при формиране на изводите на съда за установяване каузалност между увреждащото поведение и вредата”. Касаторът счита, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Последният от поставените въпроси не е относим към решаващите мотиви на въззивното решение, които са, че не е установено противоправно поведение на служители на ответника. Не е налице соченото от касатора правно основание по чл.280, ал.1, т.3 КТ, тъй като само е посочена разпоредбата на закона, но не е обосновано от касатора поставения въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Отделно от това, касаторът не е посочил съдебната практика по поставените въпроси, нуждаеща се от осъвременяване, а разпоредбите на чл.154, ал.1 ГПК, вр. чл.49 ЗЗД и на чл.161 ГПК не са непълни, неясни или противоречиви и по приложението им има създадена съдебна практика, която не се нуждае от промяна и съгласно която пациентът според общите изисквания на гражданското процесуално право е длъжен да доказва всички обстоятелства, на които основава своя иск; че с оглед на всички обстоятелства по делото съдът може да приеме за доказани фактите, относно доказването на които страната е създала пречки. По първия от поставените от касатора въпроси има създадена и задължителна съдебна практика – постановено по реда на чл.290 ГПК решение №147 от 19.06.2012г. по гр.д. № 582/2011г. на ВКС, ІVг.о., с което е прието, че когато ищецът основава своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил противоправното действие или бездействие /неполагане на дължимата грижа/, настъпилите вреди и причинната връзка между поведението на ответника и вредите. Вината се предполага /чл. 45, ал.2 ЗЗД/ до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл.45 ЗЗД. Ищецът, с всички доказателствени средства, следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Чрез пълно и главно доказване ищецът следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти. Не е в тежест на ищеца обаче и без въведено от ответника оспорване, чрез пълно и главно доказване да изключва последователно всички хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдения.
По втория от поставените въпроси освен, че непредставянето на писмен документ или веществено доказателство, за което страната е задължена от съда по искане на другата страна, се преценява от съда конкретно – с оглед на обстоятелствата по конкретното дело, следва да се посочи, че разпоредбата на чл.161 ГПК може да се приложи само ако другата страна е поискала от съда да задължи страната да представи документа, респ.вещественото доказателство и ако въз основа на обясненията на молителя и данните по делото, съдът е намерил, че доказателството е от значение за делото и е задължил другата страна да го представи по делото /чл.190, ал.1 ГПК и чл.205 ГПК, вр.чл.190, ал.1 ГПК/. В случая във въззивното решение няма формирани изводи по приложението на чл.161 ГПК, тъй като не е поискано и не е задължен ответника да представи дискета за извършеното изследване. Отделно от това, по делото е взето експертно заключение, прието неоспорено, че резултатът директно се отпечатва на принтер още по време на самото изследване и че не са длъжни да се пазят дискетите, защото каквото има като информация на дискетата, това го има и на хартиения носител, който се съхранява и защото дискетата може да се повреди като по-нетраен носител на информация, което не сочи към възпрепятстване на доказването дори да можеше да се приеме наличие на задължение на ответника по чл.205 ГПК, вр.чл.190, ал.1 ГПК.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от решение от 17.07.2013г., постановено по в.гр.д.№142/2013г. на Апелативен съд – Велико Т..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: