2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 720
гр. София, 26.06.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№704 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. Л. против решение № 1600/05.12.2016 г., постановено по гр.д.№ 1442/2016 г. от VІІ-ми състав на Окръжен съд – Пловдив.
Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.286 вр. чл.288, ал.1 вр. чл.36 ЗА е неоснователен, отменил решението на првоинстанционния съд, постановено в обратен смисъл и е отхвърлил иска. Прието е, че по делото няма спор и е установено наличието на твърдяното договорно правоотношение между страните, като е представен е договора от 31.10.2012 г., съгласно който ищецът като адвокат се е задължил да извърши от името и за сметка на ответницата действия за защита и реализиране на правата и интересите й относно нанесени й имуществени и неимуществени вреди от настъпило на 12.10.2012 г. ПТП, в което е загинал съпругът й и за което ПТП е образувано ДП № 726/2012 г. по описа на РУП – [населено място]. Ответницата се е задължила във връзка с изпълнението на поръчката от ищеца да издаде нотариално заверено пълномощно и да му заплати възнаграждение в размер на 20% от стойността на полученото за причинените й вреди обезщетение. Въззивният съд е приел, че е основателно поддържаното от въззивницата че ищецът не установява в изпълнение на поръчката по договора от 31.10.2012 г. да е извършвал правни и фактически действия извън завеждането и процесуалното представителство по гр.д. 587/2014 г. срещу застрахователя по застраховка гражданска отговорност на деликвента. Освен горното съдът е приел, че такива действия не само не се установяват, те не се и твърдят, тъй като в исковата молба търсеното възнаграждение по договора за поръчка от 31.10.2012 г. се обосновава с предявяването на иска по чл. 226 от КЗ и осъществяваното процесуално представителство за въззивницата по образуваното по този иск дело, но съдът е приел за установено, че за него страните са сключили отделен договор за правна защита с уговорено възнаграждение за въззиваемия от 5 000 лв., заплатено му от въззивницата изцяло. Въз основа на горното, въззивниът съд е приел от правна страна, че се касае за два отделни договора за поръчка, чийто предмет не е напълно идентичен. Прието е, че вторият договор е само за процесуално представителство по конкретното дело 587/2014 г., за което е заплатено договореното възнаграждение, докато процесния договор от 31.10.2012 г. е и за други правни и фактически действия, каквито не се установява – не се и твърди, да са извършени от довереника. С оглед изложеното, състава на окръжния съд е приел, че дължимостта на възнаграждение по договора от 31.10.2012 г. не може да се обосновава само с изпълнението, престирано по втория договор, като за основателност на претенцията за възнаграждението по процесния договор – респ. разликата между двете възнаграждения, следва да са налице и други правни и фактически действия в изпълнение на поетата с него поръчка, като доколкото не се установява и доколкото не се твърди от ищеца да е извършил такива, то възнаграждение по договора от 31.10.2012 г. не му се дължи. На това основание, съдът е приел, че предявеният иск е неоснователен.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос в противоречие със задължителна съдебна практика – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочения правен въпрос е, „с оглед на диспозитивното начало в гражданския процес, допустимо ли е съдът да основе решението си на възражение, направено от ответника след срока на отговора на исковата молба”. По този правен въпрос се твърди, че съдът е произнесъл на първо място, като неговото произнасяне е в противоречие с възприетото от ВКС с т.4 на ТР № 1/2013 на ОСГТК.
Така поставен, правният въпрос е неотносим към производството по чл.288 ГПК. Въззивният съд не е приел, че следва да разгледа възражение, направено след изтичането на преклузивните процесуални срокове за това – след отговора на исковата молба. Напротив, съдът е приел, че възражението за неизпълнение на договора е направено с отговора на исковата молба и е част от оспорването на предявения иск. Като не е приел, че възражението е направено след изтичането на сроковете за това, съдът е разгледал възражението и е формирал изводите си за неоснователност на предявените искове. Въз основа на горното не е налице и соченото противоречие със задължителната съдебна практика, цитирана от касатора. Отделен е въпросът, дали възражението е направено в рамките на сроковете за това, като проверката на този факт, представлява проверка на правилността на съдебното решение, доколкото липсата на такова възражение в рамките на процесуалните срокове би представлявало процесуално нарушение и би довело евентуално до неправилност на постановеното решение. В производството по допустимост на касационното обжалване обаче, е недопустимо да се извърши този проверка, доколкото процесуалните нарушения, като касационно основание, е включено в разпоредбата на чл.281 ГПК, т.е. евентуалното им наличие следва да се преценява при разглеждането на касационната жалба по същество, ако са налице основания за допускането на касационното обжалване.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените за това производство разноски, в размер на 750 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляващи заплатеното от страната адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1600/05.12.2016 г., постановено по гр.д.№ 1442/2016 г. от VІІ-ми състав на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА С. А. Л. от [населено място], [улица], вх.В, партер да заплати на В. В. П. от [населено място] сумата 750 /седемстотин и петдесет/ лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.