8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 720
гр. София, 29.08.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на двадесет и трети март през две хиляди шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 1930 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С касационна жалба Х. Ц. Й. обжалва решение № 2328 от 15.12.2014 г. по гр.д. 4047/14 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено изцяло решение на Софийски градски съд по гр.д. № 11 555/13 г. I – 7 състав. С това решение е осъден Х. Ц. Й. да заплати на Гаранционен фонд сумата от 32 409,16 лв, представляваща плащане от Гаранционен фонд на И. Иванова Н., обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ексцес от настъпило на 10.03.2005 г. пътнотранспортно произшествие, причинено виновно от ответника, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.08.2013 г. датата на предявяване на иска до окончателното изплащане и разноските по делото.
В касационната си жалба касаторът сочи, че съдът неправилно е приложил закона, защото има сключен договор за застраховка и не може Гаранционния фонд да носи отговорност, съответно да се суброгира в правата срещу прекия причинител на увреждането. Отговорността следвало да се поеме от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, за което имало данни по делото. Също така сочи факта, че за част от обвинението е оправдан, а именно за нарушение на правилата за движение по чл. 150 от ЗДвП и всички заинтересовани лица са били наясно с наказателния процес. Касаторът се позовава на нормата на чл. 88 от Закон за застраховането (отм.), съгласно която задълженията на Гаранционния фонд са свързани с три обстоятелства – МПС, участвало в ПТП да е неизвестно, да няма задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ и водачът да не е бил правоспособен, като нито едно от тези обстоятелства не било налице.
Освен това сочи нормативната промяна на задължителното застраховане в материята на гражданската отговорност и намира, че при наличие на вина на водача и наличие на задължителна отговорност „Гражданска отговорност“, обезщетение се заплаща от застрахователно дружество, поело риска, гражданска отговорност, а не от Гаранционния фонд.
Счита, че приетото от въззивния съд не отговаря на действителното съдържание на правните норми. Въззивният съд неправилно бил посочил, че в чл. 88 от ЗЗ (отм) е налице презумпция за неправоспособен водач. А това било в противоречие с присъдата, в оправдателната й част за нарушение на чл. 150 от ЗДвП. Оспорва правната квалификация на иска.
Ответникът Гаранционен фонд, не е подал отговор на касационната жалба в срока по чл. 287 от ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение като взе предвид данните по делото и доводите на касационния жалбоподател намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и от легитимирано да го обжалва лице.
С обжалваното въззивно решение № 2328 по в.гр.д. 4047/14 г. Софийски апелативен съд е потвърдил решение № 4280 от 13.06.2014 г. по гр.д. № 11 555/13 г., с което е осъден Х. Ц. Й. да заплати на Гаранционен фонд сумата от 32 409,16 лв, представляваща плащане от Гаранционен фонд на И. Иванова Н., обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ексцес от настъпило на 10.03.2005 г пътнотранспортно произшествие, причинено виновно от Х. Ц. Й., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.08.2013 г. датата на предявяване на иска до окончателното изплащане и разноските по делото. Въззивният съд е приел, че е налице влязло в сила съдебно решение по гр.д. 2643/10 г., СГС, І-8 състав на СГС и решение от 11.10.2012 г. по гр. д. № 1590/12 г., САС Гаранционният фонд е осъден да заплати на И. Иванова Н. сумата от общо 20 000 лв, на основание чл. 88, ал. 1 т. 1 б. „б“ от ЗЗ (отм.), представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди следствие на влошаване на здравословното състояние (ексцес) на получени телесни увреждания, които са били предизвикани при ПТП на 10.03.2005 г. в София и че касаторът Х. Й. е обвързан от това решение, тъй като е участвал в този процес като трето лице помагач. Съдът е приел, че общо 32 409,16 лв са заплатени на И. Н.. Съдът е приел относно релевирания от касатора факт, за постановената частично оправдателна присъда в наказателния процес съгласно чл. 150 от ЗДвП няма пряка причинно-следствена връзка между причинените увреждания на лицата в пътнотранспортното произшествие на 10.03.2005 г., е факт, разгледан от съда в процеса, в който е постановено съдебно решение, с което е ангажирана отговорността на Гаранционния фонд спрямо пострадалата И. Н. и е прието, че следва да се заплати такова. Приемайки този извод, въззивният съд приема, че няма липса на отговорност на Гаранционния фонд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът посочва следните въпроси:
1. Какви са обективните предели на решението на гражданския съд спрямо привлечения помагач в хипотезата на предварително влязла в сила присъда на наказателния съд по въпроси, съвпадащи с тези на мотивите на гражданското решение? Следва ли присъдата на наказателния съд да се включва в преценката на пределите на действие на мотивите на гражданското решение и съответно ограничава ли последните ?
2. Относимо ли е към признака по чл. 88, ал. 1 б. б от ЗЗ (отм.) обстоятелството дали нарушението по чл. 150 от ЗДвП е причинило пряко ПТП и приложима ли е нормата когато съд е признал, че няма такова причиняване?
3. Допустимо ли е съответен процесуален въпрос, относим към предмета на спора и крайните изводи на съда да се поставя за първи път от въззвния съд в решението му и накърнява ли това правото на защита?
4. Покрива ли редовната (с редовно плащани премии) застраховка „Гражданска отговорност“ на собственика на МПС ПТП, извършено със застрахованото МПС от трето лице?
5. Кой е началният момент за хода на погасителната давност при изплащане на обезщетение за деликт от трето лице от Гаранционния фонд?
В случая касаторът обуславя наличието на посоченото последно основание за допускане до касационен контрол – чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по всички посочени въпроси.
Настоящият съдебен състав намира, че съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както е разяснен в ТР 1/2009 от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането до касационен контрол на обжалваното въззивно решение предполага посочване от касатора на въпроса, разрешен от въззивния съд и основаване на причини за разрешаване на този въпрос в противоречие с постоянната практика на Върховния касационен съд – основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разрешаван противоречиво от съдилищата – основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК или от значение за правилното приложение на закона и развитието на правото, основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
По отношение на първия поставен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че въпросът е поставен хипотетично. Въззивният съд при разрешаване на спора по делото, за да постанови извода си е приел, че с решение от 01.02.2012 г. на СГС по гр.д. 2643/10 г. и решение от 11.10.2012 г. по гр.д. 1590/12 г. на САС Гаранционният фонд е бил осъден да заплати на И. Иванова Н. обезщетение за неимуществени вреди вследствие ексцес в размер на 20 000 лв като това решение е постановено при участието на третото лице помагач касаторът в настоящия процес Х. Й.. Едновременно с това въззивният съд е приел, че Х. Й. е осъден с присъда № 74 от 21.11.2006 г. по нохд № 3623 /2006 г. , с което е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 343, ал.4 вр. с ал. 3 б. б пр. 1 вр. с ал. 1 б. в вр. чл. 342, ал.1 пр.3 НК за това, че на 10.3.2005 г. при управление на МПС – Ситроен ксантия с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 19, ал. 2 чл. 21 , ал. 1 и чл. 150 ЗДвП, която присъда е изменена и е прието, че е оправдан за обвинението по чл. 150 ЗДвП. Обсъждайки възражението на касатора, че е оправдан за нарушение на чл. 150 от ЗДвП, въззивният съд е приел, че с предходното решение, постановено по иск на И. Иванова Н. срещу Гаранционен фонд, касаторът е бил привлечен като трето лице помагач и е подчинен на силата на мотивите на основание чл. 223, ал. 2 от ГПК спрямо Гаранционния фонд и е приел, че е установено извършването на виновно и противоправно поведение от касатора, от което са настъпили нови вреди. Приел е, че Гаранционният фонд, както и е платил на основание чл. 88, ал.1 т. 1, б. „б“ от ЗЗ (отм.) на пострадалото лице обезщетение за тези новопроявени вреди и поради плащането се е суброгирал в правата на увреденото лице спрямо прекия причинител на вредите.
Изводът на въззивния съд, който е подготвил решението му е, че е длъжен да съобрази влязлото в сила съдебно решение, постановено в процес, в който касаторът е бил трето лице помагач и като такъв е обвързан от решаващата сила на мотивите спрямо Гаранционния фонд. Въззивният съд е приел, че след като с това решение е съобразена задължителната сила на присъдата, то следва въз основа на съдебното решение да приеме, че са доказани всички елементи на противоправното и виновно деяние, извършено от Х. Й. спрямо И. Н.. Въззивният съд е посочил влязлата в сила присъда, единствено, за да обоснове задължителната сила на мотивите между Гаранционния фонд и Х. Й. на решението по гр.д. 2643/2010 на СГС от 1.2.2012 г. и решение от 11.10.2012 г. по гр.д. 1590/2012 г. на САС. Поради това настоящият съдебен състав намира, че въпрос в посочения смисъл, формулиран като въпрос едно от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, не е разрешаван от въззивния съд. Въпросът за влязлата сила присъда и нейната задължителна сила е разрешена в предходния процес между Гаранционния фонд и И. Н., с участието на третото лице помагач – касаторът по настоящето дело. В настоящия случай въззивният съд е зачел влязлото в сила съдебно решение и това е обусловило решението му. Поради това касаторът не е установил общо основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд да е разрешил въпрос за пределите и задължителната сила на присъдата, извън зачитане задължителната сила на влязло в сила съдебно решение, което обвързва касатора. При липса на общо основание за допускане до касационно обжалване и формално посочване на основанието по чл. 280, ал. 1 , т. 3 от ГПК като допълнително основание, касационно обжалване не следва да се допуска.
По отношение на въпрос две от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК – касаторът е обусловил въпроса за наличието на оправдателна присъда в частта дали нарушението по чл. 150 от ЗДвП, за пряка причинно-следствена връзка между деянието и липсата на свидетелство за правоуправление на моторно превозно средство към момента на нанасяне на вредите с процесното пътно-транспортно произшествие. Признакът, както е посочен от касатора по чл. 88, ал.1 т. 1 б. Б от ЗЗ (отм.) обуславя приложението на тази норма и поражда отговорност у Гаранционния фонд за чужди действия. Въззивният съд е разрешил спора между страните като е зачел влязло в сила съдебно решение. Въззивният съд не е постановил правен извод, основан на факта за оправдаване на касатора с влязла в сила присъда за нарушение по чл. 150 ЗДвП. Приел е, че е налице частичната оправдателна присъда за извършено престъпление, но не е разрешил въпроса за отговорността по чл. 88 , ал.1 т.1 б. Б от ЗЗ (отм.) в посочения смисъл. Въззивният съд е разрешил спора по делото, като е приел, че Гаранционния фонд е бил длъжен да плати на основание решението, постановено по спора между него и И. Н. по гр.д. № 2643/2010 г., СГС, І-8 състав и решение на САС от 11.10.2012 г. по гр.д. 1590/12 г. Обсъждането на доказателствата, техният анализ, се отнася към правилността на въззивното решение, а не към разрешения материалноправен въпрос от въззивния съд. А въпросът за правилността на съдебното решение не може да е общо основание за достъп док касационно обжалване, тъй като не е правният въпрос, разрешен от въззивния съд, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Така разрешеният въпрос не може да формира общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е отговарял на въпроса, дължи ли се обезщетение на основание чл. 88 ал. 1 б. б от ЗЗ (отм.), а е приел, че при наличие на влязло в сила съдебно решение, с което Гаранционният фонд е осъден да заплати на И. Н. обезщетение и като го е платил има право да се суброгира в правата на пострадалата срещу прекия причинител. Ето защо като липсва разрешаване на въпроса в посочената светлина от касатора, не е налице общо основание за допускане до касационно обжалване по въпрос 2 от изложението, тъй като не е посочен от касатора въпрос, разрешен от въззивния съд. Поради липса на общо основание за допускане до касационно обжалване, не следва да се обсъжда допълнителното такова по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
По отношение на въпрос 3 касаторът е участвал като трето лице помагач в производството, по което е постановено съдебно решение по гр.д. 2643/10 г, СГС, І-8 състав от 01.02.2012 г. и изменящото го решение от 11.10.2012 г. по гр.д. 1590/12 г. САС, ГК, 4 състав. Това съдебно решение е представено още с исковата молба. Поради това въззивният съд в обжалваното съдебно решение не е взел предвид това доказателство за първи път. Това доказателство е обсъдено и от първоинстанционния съд в неговото решение. Ето защо посоченият от касатора въпрос не е разрешен по делото, не е послужил за обосноваване извода на въззивния съд. Следователно липсва общо основание за допускане на касационно обжалване. При липса на общо основание не следва да се обсъжда и допълнителното основание, посочено като такова по чл. 280, ал.1 , т. 3 от ГПК.
По отношение на въпрос 4 въззивният съд подробно е отговорил, приемайки че правилно Гаранционният фонд е платил на увреденото лице и има право да се суброгира в правата му срещу прекия причинител на вредите, защото е налице влязло в сила съдебно решение. Въззивният съд е разрешил спора, приемайки наличието на обвързаност на третото лице от задължителните мотиви на съдебно решени, с което Гаранционния фонд е осъден да заплати на увреденото лице обезщетение. Решението на въззивния съд не е анализирало отговорността на Гаранционния фонд, която е от значение за нормата на чл. 88, ал. 1 т. б от ЗЗ (отм.), а е основано на обстоятелството, че тази отговорност е установена със сила на пресъдено нещо, на основание чл. 298 от ГПК и чл. 223, ал. 2 от ГПК със задължителна сила спрямо Х. Й.. Съдът само е потвърдил изводите, които са задължителни в отношенията между Гаранционния фонд и Х. Й. по силата на предходното съдебно решение. Поради това е приел, че плащането на Гаранционния фонд на пострадалото лице в изпълнение на съдебното решение, води до възникване на отговорността на ответника в настоящия процес Х. Й.. Посоченият въпрос не е включен в предмета на делото и не е разрешен от касационния съд в посочения от касатора смисъл. Поради това, че касаторът не сочи, разрешен от въззивния съд не следва да се допуска касационно обжалване. Също така и чрез допълнително посоченото основание чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК не се разкрива въпросът, от значение за постановеното съдебно решение, тъй като няма направен анализ на изведеното от въззивния съд правило, а единствено е посочено формално.
По отношение на поставения пети въпрос за давността за вземанията на Гаранционния фонд и началото на този срок следва да се посочи, че значим за делото е въпросът за приложимата давност по отношение на Гаранционен фонд при предявен срещу делинквента регресен иск. Поради това с посочването му касаторът е обосновал наличието на общо основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 от ГПК, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът обосновава допълнително основание с посочването на чл. 280, ал.1 т. 3 от ГПК като го посочва само формално. Настоящият съдебен състав намира, че по този въпрос съществува непротиворечива практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 178 от 21.10.2009 г. по т. д. № 192/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 15 от 04.02.2011 г. по т. д. № 326/2010 г. на ІІ т. о., според която вземането на Гаранционен фонд за платеното на увреденото лице застрахователно обезщетение се погасява с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, чийто начален момент е датата на плащането. В тази задължителна съдебна практика, Върховният касационен съд е приложил тълкувателното правило, изведено в т. 14 от ППВС 7/77 г. Наличието на посочената практика изключва възможността за допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът се е опитал да обуслови извода си с монополното положение на Д. и приемането на ППСВС 7/77 г. при това монополно положение, а новия правен порядък и отпадане на монопола водели до промяна в обществените отношения. Но настоящият съдебен състав намира, че този довод е неоснователен. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение 2/2010 г. от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС при наличие на Тълкувателни решения на Върховния съд и Върховния касационен съд при действието на ЗСВ и Постановления на Пленума на Върховния съд при действието на ЗУС и тълкувателни решения при действие на ЗСВ, не може да е налице противоречиво решаване на правни въпроси, с други задължителни определения и решения, постановени от ВКС. Тълкувателните решения и Постановления, постановени от Върховния касационен съд и Тълкувателните решения, постановени от Върховния касационен съд са задължителни за съдилищата и всички органи на изпълнителната власт и органи на местно самоуправление, тъй като дават точно и еднакво тълкуване на законите и са задължителни за решаващия състав, който следва да ги съобрази. Поради това съдът намира, че касаторът не е обусловил допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване, предвидена в хипотезата на чл. 280, ал.1 т. 3 от ГПК. Въпросът е разрешен в съответствие с посоченото тълкуване.
Мотивиран от изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, в състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2328 от 15.12.2014 г. по в.гр.д. 4047/2014 г., Софийски апелативен съд, 12 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.