4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 720
гр. София, 05.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 5927 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на К. А. М. от [населено място], с изложение към нея приподписано от адв. М. С., против определение № 1297 от 20 май 2013 г., постановено по ч.гр.д. № 328 по описа на окръжния съд в гр. Бургас за 2013 г., с което е потвърдено определение без номер от 2 ноември 2012 г., постановено по гр.д. № 705 по описа на районния съд в гр. Несебър за 2005 г. за спиране производството по делото до приключване с влязъл в сила съдебен акт в производството по адм.д. № 2090/2012 г. на административния съд в гр. Бургас.
В жалбата се сочи, че определението е неправилно, тъй като районният съд първоначално допуснал изготвяне на един общ за всички съделители проект, одобрен от ОЕС на [община], но съдът неоснователно, немотивирано и при условия на бавене на делото допуснал да се изготвя втори инвестиционен проект, след като правото за това е преклудирано дори от разпоредбата на чл. 266 ГПК и при неравно третиране на страните; съдът допуснал неоснователно обезпечителна мярка, тъй като няма нужда от спиране и бавене на делото, след като има одобрен проект, възложен от всички страни по спора; въззивният съд неоснователно приема, че няма внесен одобрен инвестиционен проект, след като такъв е приложен по делото. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната жалба, се сочи, че съдът в нарушение на чл. 266, ал. 1 и 2 ГПК допуска изработване на втори проект от Х. М. едва в четвъртото заседание по делото и след като вече е допуснал изработване на общ за всички съделители проект, поискан и от самия Х. М.; недопустимо е изработване на втори инвестиционен проект само от Х. М., което противоречи на съдебната практика и на чл. 147, ал. 1 ГПК, а нищо не е пречело на Х. М. да поиска от съда да бъде допуснат негов индивидуален проект в срока, в който е поискан и представен общият проект; в едни случаи при изпълнени всички предпоставки на чл. 391 ГПК съдът не допуска обезпечение, а в други случаи при неизпълнени всички изисквания съдът допуска обезпечение на иска, както е в конкретния случай, като се стига до парадокса един и същи съд по принципно идентични молби за обезпечение да постановява различни определения по допускане на обезпечението, като е наложително ВКС да излезе с тълкувателно решение по прилагането на чл. 391 ГПК. Представят се определение на ВКС по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК (с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно определение), определение на въззивен съд по чл. 391 ГПК (без отразяване за влизането му в сила), решение на ВКС по чл. 290 ГПК, решение на въззивен съд (без отразяване за влизането му в сила), определение на въззивен съд (без отразяване за влизането му в сила), решение на въззивен съд (без отразяване за влизането му в сила). От всички представени съдебни актове, ако е налице общото основание за допускане на касационното обжалване, следва да се вземе предвид само решението на ВКС по чл. 290 ГПК, тъй като останалите или не представляват произнасяне на съда по съществото на спора (определението на ВКС за недопускане на касационно обжалване), или не могат да се преценяват по критериите на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК като съдебна практика предвид липсата на отразяване за влизането им в сила.
Ответникът Х. К. М. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. М. З., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК сочи доводи за недопускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Останалите ответници не представят отговор на частната касационна жалба.
Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приема, че при разглеждане на делото във втората фаза на делбата съдът е приел като доказателство договор за преустройство, делба и префасадиране на делбения имот и е констатирал, че страните са предприели необходимите действия за изготвяне на инвестиционен проект за обекта; архитектурният проект бил изпратен за съгласуване в Националния институт за недвижимо културно наследство; протоколът на експертния съвет при общината е обжалван от частния жалбоподател с искане за отмяната му като незаконосъобразен, като е образувано административно дело, във връзка с което районният съд с определение е спрял производството до произнасянето по административния спор, който е с преюдициално значение за делбата; частният жалбоподател не излага мотивирани и ясни съображения по същество на обжалваното определение, а мотивите на районния съд в обжалваното определение за значението на административния спор са законосъобразни.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
На първо място се твърди, че съдът е допуснал нарушение на чл. 147, ал. 1 и чл. 266, ал. 1 и 2 ГПК като е допуснал изработване на втори проект след съответните преклузивни срокове. По подобен правен въпрос липсва произнасяне на въззивния съд, както и на първата инстанция. Както се приема в задължителното тълкуване, дадено от ОСГТК в ТР № 1/2009 г., т. 1, ВКС дължи произнасяне по посочен от жалбоподателя правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания съдебен акт, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по делото. Тъй като в разглеждания случай проблемът е друг и липсва произнасяне на въззивния съд по приложението на посочените от жалбоподателя изисквания на закона за представяне на доказателства, то касационно обжалване не следва да се допуска. Във връзка с това свое първо твърдение частният жалбоподател представя и решение № 625 по гр.д. № 1313/2009 г., ІІІ г.о., в което обаче касационният съд при условията на чл. 290 ГПК разрешава правния въпрос за това валидна ли е уговорена в трудовия договор клауза за неустойка, а произнасяне по проблема за приложението на чл. 147, ал. 1 и чл. 266 ГПК липсва, то, дори и да беше налице произнасяне на въззивния съд по посочения от частния жалбоподател въпрос, не е ясно в каква връзка следва да се извърши преценката на ВКС за съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със задължителното тълкуване на ВКС.
Твърди се още, че е налице различна съдебна практика по чл. 391 ГПК, поради което било наложително ВКС да излезе с тълкувателно решение по приложението на посочения текст. От една страна, влезли в сила съдебни актове за наличие на подобно противоречиво разрешаване не се представят от частния жалбоподател, а от друга липсва произнасяне на въззивния съд по проблемите на обезпечаване на предявен иск. Ето защо и по втория въпрос, поставен от частния жалбоподател, не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 1297 от 20 май 2013 г., постановено по ч.гр.д. № 328 по описа на окръжния съд в гр. Бургас за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: