5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 721
С., 14.11. 2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 26 октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Димитрова
К. Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Д. Стоянова
като разгледа докладваното от съдията К. Юстиниянова
гр. д. № 2901/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. В. К. чрез пълномощник адв. Х. Х. Софийска адвокатска колегия против въззивно решение № 268 от 02.06.2015г. по в. гр. дело № 800/2014г. на Врачански окръжен съд, с което е отменено решение № 257 от 17.10.2014г. по гр. дело № 568/2014г. на Козлодуйски районен съд и вместо това е отхвърлен иска на Х. В. К. против Л. Б. Й. с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД за обявяване нищожността на клаузата на т. 1 от Анекс към договор за аренда на земеделска земя подписан на 07.02.2013г. и вписан в Службата по вписванията [населено място] на 20.02.2013г. под № 184, т. І, дв. вх. № 352, с която е продължен срока на договора за аренда на земеделски земи от 11.10.2006г., вписан в Службата по вписванията [населено място] под № 51/20.10.2006г., І, т.V, стр. 6207/3247, дв. хв. рег. № 2971, считано от 01.10.2014г. до 01.10.2021г., поради липса на представителна власт за сключването й.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правните въпроси – има ли валидно изразена воля на упълномощителя в даденото преди това пълномощно за продължаване на срока на договора и налице ли е мотивирано и обосновано произнасяне в тази насока от въззивния съд; налице ли е упълномощителна сделка за продължаване на срока на действие на договора за аренда по пълномощното от 06.07.2006г.; длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в мотивите по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните и да обсъди всички събрани по делото доказателства; представляват ли мотиви на решението по смисъла на чл. 236, ал. 2 ГПК изложеното от съда в частта относно фактическите и правни изводи обосноваващи недоказаност на фактическия състав на чл. 42, ал. 2 ГПК. Жалбоподателят се позовава на съдебна практика на Върховния касационен съд постановена по реда на чл. 290 ГПК по приложението на чл. 236 ГПК и чл. 42 ЗЗД, чрез която обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Ответникът Л. Б. Й. в писмен отговор оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба. Поддържа, че поставените правни въпроси не са съществени за правните изводи на съда и не съставляват основание за допускане на касационно обжалване. Направено е искане за присъждане на съдебни разноски.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 42, ал. 2 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя материалноправния въпрос, налице ли е валидно упълномощаване за продължаване на срока на действие на договора за аренда по пълномощното от 06.07.2006г и в тази връзка процесуалноправния въпрос за мотивите на решението в частта, с която съдът е приел за недоказан фактическия състав на чл. 42, ал. 2 ЗЗД като основание за недействителност на т. 1 от Анекса към договора за аренда на земеделска земя подписан на 07.02.2013г. и вписан на 26.02.2013г.
В производството по допускане на касационно обжалване касационната инстанция проверява само правните разрешения на въззивния съд при приетите от него факти. В този контекст отговора на поставените правни въпроси е следствие от отговора на спорния между страните по делото въпрос, дали с анекса от 07.02.2013г. е извършено изменение на договора за аренда от 11.10.2006г., какъв е характера на оспорения анекс и неговото правно естество. От отговора на този въпрос, следва и отговора на поставения от жалбоподателя въпрос, дали ответникът е бил надлежно упълномощен да извърши изменение на аредния договор. От тази логична последователност се е ръководил и решаваният въззивен съд.
Прието е, че с анекса от 07.02.2013г. е променен, както срока на договора за аренда на земеделски земи, удължен с още 7 стопански години, така и размера на арендното плащане, четирикратно увеличен. За да достигне до извода, че сключения анекс не представлява изменение на договора за аренда от 11.10.2006г. по смисъла на чл. 16 Закона за арендата в земеделието (ЗАЗ), въвеждащ забрана за изменение на арендния договор в частта относно срока, а продължение на арендния договор по смисъла на чл. 18 ЗАЗ, съдът се е позовал на чл. 3, ал. 1 ЗАЗ, предвиждащ форма за действителност на арендния договора – писмена с нотариална заверка на подписите, и с оглед противопоставимостта на трети лица й вписване на договора в съответните книги на службата по вписвания, като е съпоставил общата разпоредбата за сключването на арендния договор с разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗАЗ въвеждаща изискване продължаването на арендния договор да се извърши също в писмена форма с нотариална заверка на подписите и да бъде вписан в имотния регистър и в съответната общинска служба по земеделие. Извършения парарел между посочените разпоредби е дал основание на съда да приеме от правна страна, че по своята правна същност юридическият факт на продължаването на арендния договор по чл. 18 ЗАЗ е приравнен на сключването на нов договор между същите страни, а не на изменение на съществуващия, тъй като законодателят изрично е предписал общото изискване за писмена форма с нотариална заверка на подписите и ново вписване на продължаването на договора за аренда, на което е придадено и съответно значение – при наличие на конкуренция на права и изследване на противопоставимостта да се вземе предвид датата, на която е извършено това вписване, а не датата на първоначалния аренден договор. При тези решаващи мотиви за характера и правната същност на оспорения анекс, като сключен в хипотезата на чл. 18 ЗАЗ, съдът е изследвал дали е осъществен фактическия състав на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, предвид обстоятелството, че анекса за продължаване на арендния договор е сключен от ответника действащ й като пълномощник на ищеца въз основа на пълномощно от 06.07.2006г., с което е бил упълномощен да прекратява, изменява и сключва договори за аренда – съдът изрично е подчертал, че пълномощното не дадено за сключването на конкретния договор от 11.10.2006г., а да представлява ищеца дългосрочно във връзка с арендоването на собствените му земеделски земи, като му е предоставил и право да договоря сам със себе си. Черпейки права от безсрочното пълномощно, чиято автентичност и вярност не са били оспорени е прието, че ответникът на основание чл. 18 ЗАЗ, при наличието на всички визирани в тази норма представки е сключил анекс към договора за аренда за неговото продължаване – при същия предмет за още 7 стопански години и четирикратно увеличение на арендното плащане, който като сключен от лице разполагащо с представителната власт да прекратява и сключва арендни договори, като договора и сам със себе си е валиден. Мотивиран по този начин изводът, че не е доказан фактическия състав на чл. 42, ал. 2 ЗЗД като основание за недействителност на анекса е в съответствие с изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК.
Правните изводи на съда за неоснователност на иска не влизат в противоречие с представената от жалбоподателя съдебна практика по приложението на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, установена с представени решения по гр. дело № 741/2010г. второ г. о., ВКС; гр. дело 845/2011г., трето г. о., ВКС; гр. дело № 3598/2014г., четвърто г. о., ВКС, доколкото би могло да се извърши паралел между разрешенията дадени по поставените в тези производства правни въпроси и дадените разрешения на въпросите по настоящето дело, с оглед спецификата на всеки един от конкретните случаи.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по процесуалноправния въпрос за приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК. При изготвяне на мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не се отклонил от представената съдебна практика установена с решенията на Върховния касационен съд по гр. дело № 130/2011г., първо г. о.; т.д. № 1106/2010г., второ т. о.; гр. дело № 1713/2009г., четвърто г. о.; гр. дело № 92/2009г., четвърто г. о. Въззивният съд е определил предмета на делото съобразно въведеното с исковата молба спорно материално право и вида на заявената с петитума правната защита; при определяне на предмета съдът не се е позовал на ненаведени с исковата молба факти и обстоятелства; обсъдил е релевантните за спора доказателства, доводите и възраженията на страните; направил е собствени фактически и правни изводи, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Възражението за недопустимост на обжалваното решение с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК е неоснователно, тъй като цената на иска се определя по реда на чл. 69, т. 5 ГПК.
С оглед изхода на делото жалбоподателят ще следва да заплати направените от другата страна съдебни разноски за касационното производство в размер на 600 лв. адвокатско възнаграждение по представен договор за правна защита и списък на разноските по чл. 80 ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 268 от 02.06.2015г. по в. гр. дело № 800/2014г. на Врачански окръжен съд.
ОСЪЖДА Х. В. К. да заплати на Л. Б. Й. съдебни разноски за касационното производство в размер на 600 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ