6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 721
София, 21.08.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на единадесети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря …………………………………….……. и с участието на прокурора ……………… …….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 4285 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 9135 от 25.Х.2013 г. на бургаското [фирма], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Велико Т. против решение № 97 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 20.ІХ.2013 г., постановено по т. д. № 194/2013 г., с което това д-во е било осъдено да заплати на ищцовото [фирма]-Б. следните четири суми: 1./ В размер на 24 718.50 лв., представляваща неиздължена наемна цена за периода март`2011 г. – 16.ХІІ.2011 г. по сключен помежду им на 1.ХІІ.2010 г. договор за наем; 2./ В размер на 16 428.97 лв., представляваща неустойка по чл. 6.3 от този наемен договор; 3./ В размер на 7 957.98 лв., представляваща обезщетение за ползването на същия недвижим имот след прекратяването на договора, в периода 16.ХІІ.2011 г. – 25.ІV.2012 г.; 4./ В размер на 1 074.15 лв., представляваща „обезщетение за ползвана” ел. енергия в имота съгласно фактури от датите 31.ІІІ.2012 г. и 11.ІV.2012 г., издадени от [фирма]. Отделно от това и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, касаторът е бил осъден да заплати законната лихва върху сбора от горепосочените 4 главници, считано от завеждане на делото /17.ІХ.2012 г./ и до окончателното им изплащане, а също и разноски в полза на [фирма]-Б. в размер на 3 957.17 лв.
Оплакванията на търговеца касатор са за постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който тези четири обективно кумулативно съединени осъдителни иска на [фирма]-Б. да бъдат отхвърлени в предявените по делото техни размери, като в резултат на [фирма] бъдат присъдени и всички направени в трите инстанции разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в две постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на отделни състави от неговата търговска колегия (Р. № 142/12.ІІІ.2013 г. по т. д. № 336/2010 г., както и Р. № 129/9.VІІ.2010 г. на ІІ-ро т. о. по т. д. № 977/09 г.) по материалноправния въпрос: „Дали е допустима (дали е в пределите на добрите нрави) договорна неустойка (шест месечни вноски), която позволява наемодателят да реализира значителен приход, без да полага допълнително каквито и да било усилия?”. От значение за точното прилагане на закона пък бил т. нар. „процесуалноправен въпрос”: „Може ли да възникне валидно облигационно наемно правоотношение, когато наемодателят не е носител на вещни права върху наетия имот?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-Б. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му. Инвокиран е довод, че „изложените лаконично, макар и с курсив основания, не предпоставят хипотези на допустимост на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд, касационната жалба на [фирма]-Б. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Релевираните в изложението на касатора два правни въпроси не се отнасят до изхода на делото по отношение на онези две части от атакуваното въззивно решение, с които той е бил осъден да заплати на [фирма] последните две суми: в размер на 7 957.98 лв., както и в размер на 1 074.15 лв.
Във връзка с релевирания материалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, следва да се посочи, че още в отговора си по исковата молба касаторът е възразил, че: „Договорените наемни цени и наказателни клаузи са изцяло във вреда на дружеството наемател „Черноморски фар” и са значително превишени в сравнение с общоприетите норми”. С оглед това защитната теза на търговеца ответник е била, че този иск на [фирма] с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД се основава на договор, който накърнява добрите нрави и затова е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 142/12.ІІІ.2012 г. на състав от ІІ-ро т.о на ВКС по т. д. № 336/2010 г., на което касаторът в случая се позовава, не решава обаче същия правен въпрос, формулиран в изложението към настоящата касационна жалба. Причината за това е, че въпросният съдебен акт е постановен по спор, въведен с положителен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК-във вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, но той е бил между страни, едната от които /ищцовата/ не е имала качеството на „търговец”. Докато атакуваното въззивно решение е постановено по спор между търговци по смисъла на чл. 1, ал. 2, т. 1 ТЗ, всеки един от които капиталово търговско дружество и по повод изпълнението на задълженията по наемен договор, чиито предмет е бил възмездното ползване на недвижим имот за „представителен офис” на наемателя настоящ касатор [фирма], т.е. търговска сделка, сключена между търговци. За разлика от първото, постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 129/9.VІІ.2010 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 977/09 г., разрешава материалноправния въпрос за „критериите /принципите/, които следва да се преценяват при възражение за нищожност на неустоечна клауза по двустранна търговска сделка поради накърняване на добрите нрави, както и за приложимостта на чл. 309 ТЗ и на чл. 92, ал. 2, предл. 3 ЗЗД”. Но с това представляващо задължителна практика на ВКС влязло в сила решение по чл. 290 ГПК изрично е констатирано – във връзка с първото от процесните възражения /за нищожността на неустоечната клауза, като накърняваща добрите нрави/, че „не се налага произнасяне по реда на чл. 291 ГПК”, защото приетото от въззивната инстанция по делото за неоснователност на същото възражение било „в пълно съответствие със задължителното тълкуване, дадено в т. 3 от ТР № 1/15.VІ.2010 г. на ОСТК на ВКС, според което не е нищожна поради накърняване на добрите нрави неустойка в търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява”. Ето защо в заключение се налага извод, че като е възприел същото разрешение, въз основа на конкретен анализ, че по делото липсват данни при сключване на процесния договор за наем на датата 1.ХІІ.2010 г. единствената цел на наемодателя [фирма] по повод клаузата на чл. 6.3 от същия да е била такава, която излиза извън трите присъщите на института на неустойката функции, Бургаският апелативен съд не е постановил решението си в частта му за присъдената в тежест на касатора неустойка в размер на сумата 16 428.97 лв. в противоречие с практиката на ВКС, т.е. не е налице хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол специално по отношение на тази част от атакуваното въззивно решение.
По процесуалноправния въпрос „от значение за точното прилагане на закона”:
Независимо, че по естеството си този въпрос също е материалноправен, преценката дали с него може да бъде обосновано приложно поле на касационното обжалване в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, не може да се направи откъснато от това дали въпросът не е едновременно с това и такъв, който да е от значение за развитието на правото въобще. Съгласно т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно формулираният от касатора материалноправен въпрос – дали е възможно да възникне валидно облигационно, наемно правоотношение, когато наемодателят не е носител на вещни права върху наетия имот, се явява негоден да обоснове приложно поле на касационния контрол, в който и да е от двата аспекта на единната, релевирана в изложението към жалбата предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не само защото търговецът настоящ касатор не излага каквито и да било съображения в подкрепа на тезата си, а и понеже отъждествява въпросното основание за допустимост на касационното обжалване, от една страна, с касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 1-во ГПК –от друга, което е правно несъстоятелно. Но в крайна сметка и защото е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 121 от 15.Х.2009 г. на І-во т.о. на ВКС по т. дело № 312/09 г., с която изрично е било прието, че искът по чл. 233 ЗЗД /за опразването на имот, чието ползване е било по договор за наем/ не е петиторен иск, поради което извън неговия обхват остава разглеждането на правото на собственост върху вещта, която е негов предмет.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 97 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 20.ІХ.2013 г., постановено по т. д. № 194/2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 4285 по описа за 2013 г.