4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 721
гр. София, 23.10. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 567 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 83, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Н. М. Х. и М. Д. М. срещу определение № 421/19.06.2012 г., постановено по частно гр. дело № 334/2012 г. на Варненския апелативен съд. С него е потвърдено определение № 199/15.05.2012 г. по гр. дело № 198/2011 г. на Търговищкия окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателите за освобождаване от внасянето на държавна такса за обжалване на решението, постановено по същото първоинстанционно гр. дело.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение.
Ответникът по частната касационна жалба – ищецът Комисия за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, в отговора си излага съображения, че не следва да се допуска касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В изложението на жалбоподателите за основанията за допускане на касационното обжалване (което изложение е инкорпорирано в самата жалба), като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните два правни въпроса по приложението на чл. 83, ал. 2 от ГПК, а именно: 1) относно реалния достъп до правосъдие на хора с ниски материални възможности; и 2) как следва да се преценяват материалните възможности на страната по делото въз основа декларираните обстоятелства по чл. 83, ал. 2 от ГПК, за да се подсигури възможността за защита пред съда. По отношение на първия въпрос се навеждат допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, а по отношение на втория правен въпрос – допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че двата посочени от жалбоподателите правни въпроса не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение и не са от значение за изхода на спора по частното производство, поради което тези правни въпроси не представляват общи основания за допускане на касационното обжалване на възивното определение, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Съображенията за това са следните:
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд от една страна е обсъдил декларираните от жалбоподателите данни – двамата са млади хора (родени съответно през 1975 г. и 1972 г.), имат две непълнолетни деца, жалбоподателят е регистриран като безработен, а жалбоподателката получава месечно трудово възнаграждение в размер 150 лв., както и месечен наем от свой имот в размер 200 лв. Всеки от жалбоподателите притежава по един апартамент в [населено място], а жалбоподателят – и лек автомобил, служещи като обезпечение по предявените по делото срещу тях искове по ЗОПДИППД. От друга страна, от данните по делото въззивният съд е констатирал, че жалбоподателката притежава и дворно място, заедно с построена сграда с два големи апартамента, магазин и офис в [населено място], а жалбоподателят – тристайно жилище в [населено място], два леки автомобила и налични суми по банкова сметка на значителна стойност, както и че двамата жалбоподатели са регистрирани като търговци, няма данни да са неработоспособни, като през проверявания от комисията период те са придобили и отчуждили множество недвижими имоти и МПС и притежаваното от тях имущество е било определено като такова на значителна стойност. С оглед така установеното, апелативният съд е приел, че жалбоподателите имат достатъчна финансова възможност за заплащане на държавната такса по подадената от тях въззивна жалба. Наред с това, в отговор на изтъкваното в молбата за освобождаване обстоятелство, че имуществото на жалбоподателите служи като обезпечение на исковете, въззивният съд е посочил и че чл. 23, ал. 4, т. 7 от ЗОПДИППД им предоставя възможност да поискат от съда плащане или други разпоредителни действия с имуществото, когато това е необходимо за заплащане на разноски във връзка с производството по този закон. В определението е прието и че установените големи материални възможност на жалбоподателите и естеството на воденото срещу тях дело са в пълно противоречие с целта на производството за освобождаване от държавна такса – да се даде реален достъп до правосъдие на хора с ниски материални възможности, като е изтъкнато и че конкретната преценка за наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 от ГПК се прави от съда на база множество фактори, имащи значение за освобождаването.
От горното е видно, че въззивният съд е приел наличие не само на достатъчни, а и на големи материални възможности на жалбоподателите, с оглед на което искането им за освобождаване от внасяне на държавна такса е прието за неоснователно. Първият изведен от жалбоподателите правен въпрос изхожда от диаметрално противоположна постановка – за реалния достъп до правосъдие на хора с ниски материални възможности, като такъв въпрос не е разрешен от въззивния съд – предвид приетото в мотивите към обжалваното определение, респ. отговорът на този въпрос не е обуславящ нито правните изводи в последното, нито е от значение за изхода на частното производство. Съгласно изричната разпоредба на т. 7 от чл. 83, ал. 2 от ГПК и при точно приложение на същата, при извършената преценка за материалните възможности на жалбоподателите, въззивният съд е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за това, а не единствено декларираните, съгласно чл. 83, ал. 2, т. 2 от ГПК данни от жалбоподателите – от каквато постановка единствено изхожда вторият формулиран от тях правен въпрос, поради което и той не е от значение за изхода на спора по настоящото частно производство. Наред с това апелативният съд е посочил и изрично установената в чл. 23, ал. 4, т. 7 от ЗОПДИППД възможност, с която разполагат жалбоподателите с оглед заплащане на такси и разноски по делото.
В заключение – тъй като и двата посочени от жалбоподателите правни въпроса не съставляват общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, то това обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 421/19.06.2012 г., постановено по частно гр. дело № 334/2012 г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.