О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 722
С., 27.10.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 20.10.две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Р. К.
М. К.
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.И.
ч.т.дело №569/2010 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК по повод подадена частна касационна жалба от [община], чрез адвокат Г. И., с вх.№2276 от 11.04.2011 год. на Пазарджишкия окръжен съд, подадена по пощата с пощенско клеймо от 08.04.2011 год., срещу определение №266 о т 28.03.2011 год. по ч. гр.д.№236/2011 год. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдено определение №30 от 14.11.2011 год. по гр.д.№935/2010 год. на Велинградския районен съд, с което е прекратено производството по делото по иска с правно основание чл.124, ал.4 ГПК, предявен от Общината –жалбоподател срещу [фирма] за установяване, че част от документите, изрично посочени в исковата молба, за установяване извършването и/или приемането на СМР, са неистински. На основание тези доказателства с решение по предходно гр.д.№73/2009 год. на Велинградския районен съд Общината е осъдена да заплати на настоящия ответник [фирма] извършените СМР. По повод жалба срещу това решение е образувано в.гр.д.№956/2009 год. на Пазарджишкия окръжен съд, ГО, ІV състав, което е спряно на основание чл.229, ал.1,т.4 ГПК до решаване на настоящия спор.
С обжалваното прекратително определение въззивният съд е възприел изводите на районния съд, че не са налице предпоставките за допустимост на установителния иск с правно основание чл.124, ал.4 ГПК, в това число и наличието на правен интерес. Прието е, че при действието на чл.133 ГПК предявяването на инцидентен установителен иск за оспорване истинността на документ в друг процес, различен от този, в който документът е представен като доказателство, може да стане само до преклузията за оспорването му по делото, в който е представен. Интересът на страната за предявяване на установителния иск е изведен от конкретния й интерес да обори неговата доказателствена сила в процеса, в който е представен, а не оборването й въобще.
Частният жалбоподател твърди, че обжалваното въззивно определение е неправилно, постановено в нарушение на чл.124, ал.4 ГПК, тъй като за общината- ищец съществува правен интерес от предявяване на иска за установяване неистинността на представените в осъдителното производство писмени доказателства. Подържа, че е налице правен интерес от иска по чл.124, ал.4 ГПК, винаги, когато документът, чиято неистинност е предмет на установяване, рефлектира върху субективното материално право. Създадената преюдициална зависимост на установяване неистинността на документа спрямо защитата на самото субективно право обуславя правния интерес от воденето на иска по чл.124, ал.4 ГПК. Жалбоподателят извежда правния интерес и с основанието за отмяна по чл.303, ал.1,т.2, първа хипотеза ГПК. Подържа основанията за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.2 и т.3 ГПК.
Поставя следните правни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС- основание за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.2 ГПК.1.” Съществува ли правен интерес за водене на иск по чл.124, ал.4 ГПК за установяване неистинността на документи, в хипотезата на висящо исково производство относно спорно материално право, по което същите документи са приложени като доказателства и не са оспорени в същото по реда на чл.193 ГПК” и 2.”Съществува ли правен интерес от иска по чл.124, ал.4 ГПК с оглед основанията за отмяна на влезли в сила съдебни решения?”Като трети въпрос поставя неправилното произнасяне на въззивния съд по въпроса за наличието и приоритета на т.нар.”принцип на концентрационното начало”, за който въпрос подържа основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Ответникът оспорва основателността на частната жалба, претендира разноски.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване/ чл.274, ал.3 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Обжалваното въззивно определение не следва да се допуска до касационен контрол.
От значение за изхода по конкретното дело са първите два от поставените въпроси. По въпроса за правният интерес на [община] да предяви иска по чл.124, ал.4 ГПК за установяване неистинността на документите, като произтичащ от възможността й за защита на субективното й право да докаже твърденията си, е формирана задължителна съдебна практика. С определение №558 от 30.09.2011 год. по ч.гр.д.№431/2011 год. на ВКС, ІV Г.О. е прието, че възможността решението по установителния иск да бъде зачетено по преждеобразуваното дело е изключена, поради преклузията по чл.133 ГПК на правото на оспорване. Посоченото определение е постановено по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК, поради което формира задължителна съдебна практика по разрешения с него процесуален въпрос по смисъла на т.3 на ТР1-2010 ОСГК и т.2 на ТР2-2011-ОСГКТК.
По втория поставен въпрос за правния интерес от иска по чл.124, ал.4 ГПК с оглед основанията за отмяна по чл.303, ал.1,т.2 ГПК също е формирана задължителна съдебна практика. С определение от 07.07.2010 год. по ч.гр.д.№252/2010 год. на ВКС,ІІІ Г.О. е застъпено становището, че основание за отмяна по чл.303, ал.1,т.2 ГПК на влязло в сила решение, основано на подправен документ, е само влязлата в сила присъда или решение по иск с правно основание чл.124, ал.5 ГПК.
Третият поставен въпрос за правилното приложение на принципа на т.н.”концентрационно начало”не представляват общото основание за достъп до касация по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Чрез твърденията за нарушаване на този принцип в гражданския процес жалбоподателят смесва основанията за достъп до касация –чл.280, ал.1 ГПК с тези за касационно обжалване-чл.281,т.3 ГПК.
Не е налице и допълнително подържаното основание по чл.280, ал.1,т.2 ГПК. Прокламираната с определение №530 от 30.06.2010 год. по ч.т.д.№460/2010 год. на ВКС, І Т.О. преюдициална връзка за установяване неистиността на документа не представлява произнасяне по допустимостта, р.п. правния интерес от предявяване на обуславящия иск. В посоченото определение изрично е упоменато, че съдът не се произнася по допустимостта на иска, а само по съществуващата преюдициална връзка. Решение №2239 от 20.03.2003 год. на ВКС, ІV Г.О. е постановено при действието на ГПК, отм., поради което даденото с него разрешение не е съобразено с разпоредбата на чл.133, ал.1 ГПК. А с приложените решения №189 от 20.08.1960 год. по гр.д.№4263/60 год. на ВКС ІІ Г.О. и решение №27 от 13.ІІ.1999 год. по гр.д.№294/98 год. на ВКС е възприето точно схващането, че като основание за отмяна по чл.231 б.”в” ГПК, отм., аналогичен на чл.303, ал.1,т.2 ГПК може да служи само влязлата в сила присъда или решение по иска по чл.97, ал.4 ГПК, отм., аналогичен на иска по чл.124, ал.5 ГПК, какъвто не е предявен в настоящето производство.
Формираната задължителна съдебна практика изключва наличието на основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК за селектиране на касационната жалба.
С оглед изхода по делото и на основание чл.81 във вр. с чл.78, ал.3 ГПК касаторът ще следва да бъде осъден да заплати на [фирма] сумата 900 лв. разноски по делото.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №266 от 28.03.2011 год. по ч. гр.д.№236/2011 год. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдени определение №30 от 14.11.2011 год. по гр.д.№935/2010 год. на Велинградския районен съд.
ОСЪЖДА [община] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 900/деветстотин/ лв. разноски по делото.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: