О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 722
гр. София,27.12.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 691 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „ЕЛЕКТРОЕНЕРГИЕН СИСТЕМЕН ОПЕРАТОР” ЕАД, [населено място], представлявано от адв. Г. Х., срещу решение № 194 от 17.10.2017г. по т.д. № 316/2017г. на Варненски апелативен съд, ТО в частта, имаща характера на определение, с което е потвърдено определение № 898 от 23.03.2017г. по т.д. № 994/2015г. на Варненски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно определение е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото решение № 53 от 17.01.2017г. в частта му за разноските.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК излага твърдения за наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.3 и по чл.280, ал.2 ГПК. Сочи следните правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Кои следва да са конкретните и обективно съществуващи обстоятелства, които съдът е длъжен да вземе предвид в преценката си за фактическа и правна сложност на делото и съответно дали договореното адвокатско възнаграждение е справедливо и обосновано по смисъла на чл.36, ал.2 ЗА в случаите, когато някоя от страните е оспорила размера му като прекомерен.
2. Към кой момент следва да се преценява приложимата материалноправна норма от Наредбата за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение – датата на сключване на договора за правна помощ, датата на приключване на съдебното дирене, който е и последният възможен момент на страната да заяви претенцията си за разноски, или към датата на произнасяне на съда по въпроса за разноските, което става със съдебното решение като последица от произнасянето по съществото на спора.
Частният жалбоподател поддържа още, че обжалваното определение е очевидно несправедливо.
Ответникът „Електроразпределение Север” АД /с предишно наименование „Енерго-Про Мрежи” АД/, представляван от адв. А. Т., оспорва касационната жалба. Излага възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като по формулираните от касатора въпроси е формирана постоянна съдебна практика.
Третото лице – помагач „НЕК“ АД не изразява становище по частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.2 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение, с което е оставено без уважение искането за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, е изложил подробни съображения за неоснователност на направеното от ищеца възражение за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение в размер на 333 780 лева с ДДС /278 150 лева без ДДС/. Приел е, че разпоредбите на Наредба № 1/2004г. имат материалноправен характер, поради което приложима е тази редакция на наредбата, която е в сила към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие за съответната инстанция, доколкото на изменението на подзаконовия нормативен акт не е придадено обратно действие. Посочил е, че минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно относимата редакция на Наредба № 1/2004г., възлиза на 139 076 лева. При извършване на преценката за фактическата и правна сложност на делото въззивният съд е приел, че същото се отличава с фактическа и правна сложност, вкл. с голям обем доказателствен материал. Взел е предвид, че предмет на спора са множество възражения на ответника – за липса на правоприемство, за липсата на обедняване и обогатяване, за договорен произход на престацията, както и че защитата по същество по необходимост изисква запознаване с множество специални нормативни актове от енергийното законодателство. Съобразил е, че страната е изготвила и депозирала по делото обстоятелствени отговори на исковата молба, делото е протекло със събиране на доказателства, включително с пространно устно изслушване на назначените експерти, а в допълнение първоинстанционното дело възлиза на 5 тома, като всички депозирани от страните становища са в значителен обем и час и половина е протекло като времетраене откритото съдебно заседание по делото. С оглед на това въззивният съд е приел, че заплатеното адвокатско възнаграждение, макар и да надвишава еднократно минималния размер на следващото се при тези случаи адвокатско възнаграждение, е съответно както на правната и фактическа сложност на делото, така и на вложената от адвоката работа по делото.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият процесуалноправен въпрос се отнася до критериите, въз основа на които следва да се извърши преценката за фактическата и правната сложност на делото при направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Въпросът е релевантен, но по отношение не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което съгласно указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалвания акт правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. В настоящия случай по поставения въпрос са дадени задължителни разяснения в т.3 на ТР № 6 от 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, според които основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, които са различни по сложност при всеки отделен случай – например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси, определя по-ниска сложност в по-ниска степен. По прилагането на чл.78, ал.5 ГПК е формирана и многобройна съдебна практика, като произнасянето във всеки случай е съобразено със спецификите на конкретното дело. Въззивният съд не се е отклонил от дадените задължителни разяснения, като при преценката за действителната фактическа и правна сложност на делото е взел предвид посочените критерии, съобразявайки обема на доказателствения материал, направените от ответника множество възражения, както и предприетата от него защита по същество във връзка със събраните доказателства и повдигнатите правни въпроси и, противно на твърдението в изложението, е изложил изчерпателни мотиви в тази връзка.
По втория процесуалноправен въпрос също не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е формирана трайноустановена съдебна практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил и която настоящият състав споделя – определение № 650 от 29.11.2018г. по ч.т.д. № 2490/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 437 от 29.07.2015г. по ч.т.д. № 2973/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., в това число посочените от въззивния съд определения. Съгласно тази практика при определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение следва да бъде съобразена редакцията на Наредба № 1/2004г., която е действала към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие и договаряне на възнаграждението. При наличие на формирана по поставения въпрос трайноустановена съдебна практика, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана, не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК. „Очевидна неправилност” е въведено с новата разпоредба на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 194 от 17.10.2017г. по т.д. № 316/2017г. на Варненски апелативен съд, ТО в частта, имаща характера на определение, с което е потвърдено определение № 898 от 23.03.2017г. по т.д. № 994/2015г. на Варненски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: