О П Р Е Д Е Л Е Н И
№ 722
София, 29.08.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 19.06.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1159/16 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.София против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 131 от 18.01.2016 г., по т.д.№ 3992/2014 г., с което е потвърдено решението на СГС № 1010/30.06.2014 г., по т.д.№ 5019/2013 г. за уважаване молбата на [фирма], [населено място], основана на чл. 625 ТЗ – за обявяване свръхзадължеността на дружеството – касатор с начална дата 24.03.2012 г. и откриване на производство по несъстоятелност по отношение на същото, с допускане обезпечение чрез налагане на запор и възбрана върху имуществото му, назначаване на временен синдик и свикване на първото Общо събрание на кредиторите
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на съдебния акт на въззивния съд – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК. Съображенията на жалбоподателя са, че липсва активна процесуалноправна легитимация за ищеца, тъй като между страните отсъства валидно възникнало търговско правоотношение. Освен това дори и съществуващо, то недоказано е, че последният е изпълнил своите насрещни задължения добросъвестно и точно, за да е настъпила изискуемостта на вземанията му срещу длъжника, като възложител и то определени по основание и размер и непогасени по предвидения в закона ред.
Алтернативното оплакване е за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Подлагайки отново на анализ фактическите и правни изводи на въззивния съд и повтаряйки твърдяните в касационната жалба оплаквания за неправилност, касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280,ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право:
1.” Следва ли при анализиране на финансовите показатели на дружеството, за което са твърдят предпоставки за неплатежоспособност, а при условия на евентуалност – свръхзадълженост, съдът да прави преценка на финансовите показатели на фона на дейността на дружеството / в кой сектор на икономиката е съсредоточена основната му дейност/, както и етапа на развитие на който дружеството се намира?”; 2. „Следва ли задълженията на дружеството към съдружниците за предоставени допълнителни вноски и заемни средства да се вземат предвид и как следва да се преценяват в производството по несъстоятелност, при изчисляване на финансово икономическите му показатели/ финансова независимост и съотношение между активи и пасиви/?” ; 3. „Следва ли въззивният съд в изпълнение на правомощията си, определени в чл.269 ГПК и ТР № 1/ 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, в приета хипотезата на чл.742 ТЗ „свръхзадълженост” в първоинстанционното съдебно решение, по инициатива на една от страните в производството или по своя такава, да назначи оценителска експертиза, която до определи пазарната стойност на всички активи на дружеството и въз основа на тази оценка, да се изчислят финансово икономическите показатели на същото и по – конкретно – съотношението между активи и пасиви?”; 4. „В кой най – късен етап от съдебното дирене в производството по несъстоятелност, съдът следва да събира и допуска нови факти и обстоятелства от значение за изхода на делото и въз основа на тях да изследва икономическото състояние на дружеството, към момента на приключване на съдебното производство – 2015 г?”; 5. „Определението по чл.692 ТЗ на първоинстанционния съд по несъстоятелността и констатациите в него по отношение на приети и неприети вземания на отделните кредитори, постановено преди приключване на съдебното дирене пред Апелативния съд по обжалвано решение за откриване на производство по несъстоятелност, следва ли да се приеме за нов факт и ново обстоятелство, които Апелативният съд трябва да изследва? ”.
Като израз на поддържаните противоречия – в съдебната практика и с практиката на ВКС, са посочени – по въпрос № 2 – решение на Пловдивския апелативен съд № 70 от 25.08.2014 г., по т.д.№ 3560/2013 г. на І т.о., по въпрос № 3 – решение по чл.290 и сл. ГПК на второ търговско отделение на ВКС № 32 от 17.06.2013 г., по т.д.№ 685/ 2012 г. и по въпрос № 4 –решения на ВКС: № 5/ 22. 01. 2008 г., по т.д.№ 555/2007 г. на І т.о. № 32 от 17/06.2013 г., по т.д.№ 685/2012 г. на ІІ т.о. Едновременно с сочените два критерия за селекция – по т.1 и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК/ макар последния да не е изрично квалифициран/, по отношение на всичките тези въпроси се твърди и наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на формулиран от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е от значение за крайния изход на делото по конкретния правен спор.При условията на евентуалност е оспорил и поддържаните касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.633, ал.1 ТЗ от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, постановен в производство по несъстоятелност, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на спора, след извършен самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства и доводите на страните е възприел за обосновани и основани на закона изводите на първостепенния съд, че ищцовото търговско дружество е носител на изискуеми вземания спрямо ответника, произтичащи от търговска сделка – рамков договор от 30 07.2007 г. за изпълнение на СМР и втори договор от 16.06.2011 г. за довършителни работи, които последният е в обективна трайна невъзможност да изпълни, поради състоянието си на свръхзадълженост с начална дата 24.03.2012 г., обусловена от настъпила декапитализизация и недостатъчност на имуществото му за покриване на всички негови задължения през визирания период. Като основна причина за същата е посочена ежегодно проявяващата се и отчитана загуба – текуща и непокрита, които според категоричното заключение на изслушаната съдебно- икономическа експертиза, при капитал от 5000 лева възлизат на 1732 000 .лв. – непокрита и 115 000 лв. – текуща. При преценката на обективното икономическо състояние на дружеството – длъжник решаващият състав на Софийски апелативен съд е съобразил данните по отчета за приходи и разходи на ответника и за паричните потоци по години, като е обсъдил и констатациите в заключението на съдебно- икономическата експертиза, че за периода 2006 г.-2014 г. липсват посочени основания на база на които е увеличаван обема на активите, изграждайки правен извод, че отразената в тази насока тенденция на нарастване е нереална.
Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното за нереално счетоводно удостоверяване имущественото състояние на ЮЛ- търговец, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е некоректно разпределената през 2012 г. балансова стойност на притежаваната от дружеството земя в стойността на всеки от 10 –те му строителни обекти, липсата на счетоводни документи, обосноваващи извършените счетоводни операции, вкл. отписване на собствените земи на стойност 820 000 лв. като дълготраен актив, както и отсъствието на отчетени дълготрайни нематериални активи и дългосрочни финансови активи за същия – обстоятелства категорично установени от съдебно- икономическата експертиза. Поради това и позовавайки се на тези заключения, вкл. изготвени от изслушаната във въззивното производство съдебно- икономическа експертиза – основна и допълнителна, сочещи, че преобладаваща част от активите на длъжника /около 99.83%/ са материални запаси, формирани от незавършено строителство и разходи за извършени СМР по изграждане на 10 обекта, предмет на процесните договори, а финансирането на обектите е осъществявано с привлечен капитал – дългосрочни задължения към съдружниците – счетоводно отразени в пасива му.въззивната инстанция е приела, че предпоставките на закона за откриване на производство по несъстоятелност за ответното търговско дружество са осъществени.
Що се касае до завишените стойности на коефициента за обща ликвидност, при доказани отрицателни коефициенти за рентабилност и при финансови резултати – загуба, те според тройната съдебно- икономическа експертиза, отново не съответстват на действителното икономическо състояние на ответното търговско дружество, той като са в резултат на неправилни счетоводни операции – отнасяне на разходите за увеличеното незавършено строителство през годините, към краткотрайните активи, а разходите за същия период за финансиране на това незавършено строителство – заведени като дългосрочни/ над 1 год./. Според Софийски апелативен съд допълнително в подкрепа на приетата свръхзадълженост на [фирма], е и фактът, че безспорната му декапитализация – непреодолима поради липса на активи, е налице, дори и без съобразяване на доказаните в хода на процеса изискуеми задължения към ищеца „УЛТРАСТРОЙ” Е., възлизащи на 3 218 669.07 лв. – главница и лихва. Следователно включването им към дълговете до 1 г. в счетоводния баланс на дружеството – длъжник значително би влошило съществуващите и към момента отрицателни показатели, относими към цялостното му икономическото и финансово състояние.
Същевременно въз основа на анализа на доказателствения материал по делото решаващият състав на въззивната инстанция е приел, че за периода 31. 12. 2011г. – 31.12.2014 г., при условията на трайна свръхзадълженост ответникът, като длъжник, е изпаднал и в състояние на неплатежоспособност по см. на чл.608 ТЗ, тъй като коефициентите му за бърза, незабавна и абсолютна ликвидност са под 1, а към 31.12.2014 под 1 е спаднал и коефициентът за обща ликвидност, поради което е доказано и другото въведено, при условията на евентуалност, основание за постановяване на решение по чл.630 ТЗ по иска срещу [фирма].
Позовавайки се на приложените по делото констативни актове обр.14, обр.15 и обр.19, последните за приключили СМР в пълен обем, оспорването на което не е успешно проведено и на заключението на изслушаната съдебно- техническа експертиза въззивната инстанция е преценил като неоснователно възражението на ответното дружество за неизпълнен договор, поради неизвършени СМР и при евентуалност – за отстраняване на недостатъци на изработеното, поради което е отрекъл вземането на ищцовото търговско дружество за възнаграждение да не е изискуемо. С оглед извода за дължимост на вземанията на [фирма] и по двата договор за СМР, въззивният съд е обсъдил и останалите защитни възражения на ответника – за прихващане и за изтекла погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД, като ги е приел за неоснователни. Изложени са подробни съображения за неприложимост на института на неоснователното обогатяване при безспорното наличие на сключен между страните договор за СМР, както и отсъствие на доказателства за надлежно възникнало в полза на ответното търговско дружество, като неизправна страна, вземане за неустойка по чл.27 от договора за строителство от 16.06.2011 г., с което да може успешно да прихване задълженията си спрямо ищеца. С оглед обективните и субективни предали на силата на пресъдено нещо, формирана от влязлото в сила решение по гр. д. № 652/2009 г. на СГС, с което успешно е предявено от страна на ищеца възражението му за прихващане до размера на съдебно признатото му вземане за неустойка срещу [фирма] въззивната инстанция е счела, че е неоснователно и заявеното в процеса евентуално възражение за прихващане до размера на същата тази сума повторно. Посочено е, че в предходното съдебно производство максималният ефект на възражението за прихващане с вземането за посочената неустойка е изчерпан, като предявеният иск е отхвърлен, т.е. целеният с него погасителен ефект е настъпил. Поради това, според въззивния съд, в случая въобще отсъства процесуална възможност за повторно предявяване на същото възражение за прихващане и в настоящето производство. Предвид характера на претендираното с молбата по чл. 625 ТЗ вземане на ищеца, произтичащо от разсрочено възнаграждение по договор за изработка и дефинитивното определяне на понятието „периодични плащания” в задължителната съдебна практика – ТР № 3/ 18.05.2012 г.на ОСГТК на ВКС, решаващият състав на Софийски апелативен съд е отрекъл към същото да е приложимо законовото правило на чл.111, б.”в” ЗЗД ЗЗД, с което ответникът е обосновал правопогасяващото си възражение за изтекла кратка погасителна давност.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо.
Вярно е, че според задължителните за съдилищата в страната разяснения в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното въззивно решение и в стадия на производството по чл.288 ГПК. Затова, ако съществува вероятност обжалваното решението да е нищожно или недопустимо, касационната инстанция е длъжна служебно да го допусне до касационен контрол и когато жалбоподателят не излага оплаквания в този смисъл, като преценката се извършва с решението по същество на касационната жалба, но не такава е разглежданата хипотеза
Не съществува спор в съдебната практика, че е недопустимо съдебното решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да бъде решено по същество – постановено е при ненадлежно упражняване правото на иск или при липса на право на иск, постановено е при отсъствие на положителна или при наличие на отрицателна процесуална предпоставка, или въпреки десезиране на съда, респ. по жалба, която е била недопустима или просрочена. Следователно не е налице процесуална недопустимост на обжалвания въззивен съдебен акт при недоказана / по твърдение на ответника/ активна процесуална легитимация на кредитора, предявил иск по чл.625 ТЗ. Освен, че принадлежността на правото на иск по чл.625 ТЗ не е въпрос на процесуална легитимация, то в случая оспорвайки същата по отношение на ищеца, жалбоподателят всъщност оспорва правилността на въззивното решение относно приетото наличие на материалноправните предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност, които не касаят допустимостта на постановения съдебен акт на Софийски апелативен съд, а неговата законосъобразност, подлежаща на касационен контрол едва след допускане на касационната жалба до разглеждането и по същество.
Отделен остава въпросът, че в случая въззивният съд, въз основа на преценката на ангажираните по делото доказателства, изрично е приел че ищецът е доказал активната си материалноправна легитимация, предвид правопораждащият юридически факт за вземането му спрямо ответника и в този см. въззивното решение е изцяло съобразено с цитираната от касатора съдебна практика – решение № 277/20.07.2007 г., по т.д.№ 1053/2006 г. на ІІ т.о. Що се касае до обосноваността на така изградения правен извод , то тя не е предмет на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Останалите поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси същото не обосновава приложното поле на касационното обжалване. Първият от тях е обусловен от доказателствата по делото и въведените от страните доводи, с оглед задължението на решаващия съд да изследва подробно цялостното обективно икономическо състояние на търговеца – длъжник в образуваното по отношение на същия производството по чл.625 ТЗ, което несъмнено е свързано с вида на конкретната осъществявана от него търговска дейност. Поради това дори и значим, така формулиран въпросът не може да обоснове наличието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, вкл. и по съображения, че в случая изводите на съда за състоянието на свръхзадълженост на ответника не са основани само с оглед вида осъществявана от търговеца дейност.
Съгласно т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационното обжалване, правният въпрос, поставен от касатора и разрешен с въззивния съдебен акт трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от решаващия състав, или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Отсъствието на основната обща предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК, изключва, според указанията в цитираната задължителна практика на ВКС, обсъждане на специфичните основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК – допълнителна процесуални процесуални предпоставки.
Вторият формулиран от жалбоподателя правен въпрос, свързан с парични задължения на дружеството към съдружниците и тяхната значение в производството по несъстоятелност, като включен в предмета на конкретния правен спор, попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което е доказано общото основание за достъп до касация. Неоснователно по отношение на същия се явява поддържаният селективен критерии по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото в обжалваното въззивно решение не е застъпено различно от разрешението, възприето в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 70/25.08.2014 г., по т.д.№ 3560/2013 г. на І т.о., имащо характер на задължителна съдебна практика.
Според същото договорът за заем на парични средства и допълнителните парични вноски на съдружниците са отделни самостоятелни способи за кредитиране на дружеството с ограничена отговорност, произтичащи от различни източници. Поради това и преценката за използваната форма на кредитиране при всеки отделен случай се извършва въз основа на осъществилия се фактически състав. С тази практика, според която сключеният между дружеството и отделния съдружник договор за заем, като форма на кредитиране на ЮЛ- търговец е търговска сделка по чл. на чл.286 ТЗ, за разлика от задължението за допълнителна парична вноска, което с оглед източника му не е търговска сделка, въззивният съд изцяло се е съобразил. Преценявайки именно вида на използвания от дружеството способ за неговото кредитиране от съдружниците, с оглед данните от основното заключение на изслушаната във въззивното производство тройна съдебно- икономическа експертиза, сочещи на сключени между същото и отделни съдружници договори за заем, въззивният съд е счел, че тези задължения имат характер на дългосрочни, така както са и счетоводно отразени в пасива на ЮЛ- търговец, като привлечен капитал, с който е осъществено финансирането на обектите.
Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос под № 3, освен,че е некоректно поставен, не покрива общото основание за допускане на касационния контрол. Последователно в практиката си, създадена при уредбата на касационното производство по действащия ГПК, ВКС е поддържал разбирането, че разрешен процесуален въпрос по см. на чл. 280, ал.1 ГПК е налице, както когато съдът се е произнесъл по процесуалните действия, които следва той самият да извърши или по законосъобразността на процесуалните действия, извършени от първоинстанционния съд, така и когато въззивният съд е зачел ненадлежно извършени от страните процесуални действия, респ. не е зачел надлежно извършени такива, като е достатъчно дори и да не се е произнесъл изрично в решението си по конкретен въпрос на процесуалното право, да е процедирал в несъответствие с процесуалния закон и това несъответствие да се е отразило на правилността на решението, по начин, който е във вреда на жалбоподателя. Разглежданият случай не попада в сочената хипотеза. Всъщност под формата на правен въпрос касаторът въвежда отново оплакването си, поддържано и в касационната жалба за допуснато от въззивната инстанция процесуално нарушение, изразяващо се в неизслушване на поискана от него нова съдебно- икономическа експертиза, респ. разширена такава.
Въззивният съд обаче, с оглед засиленото служебно начало в производството по несъстоятелност и необходимостта от специфични знания, за да прецени дали ответното търговско дружество е изпаднало в състояние на свръхзадълженост, поради декапитализирането му, предвид наведените с исковата молба по чл.625 ТЗ факти и обстоятелства, е допуснал и изслушал във въззивното производство нова тройна съдебно- икономическа експертиза, извън приетата единична от СГС, на която е поставил и допълнителна задача, извън основното и заключение. Въз основа на данните от двете, които е счел за достатъчни за установяване съотношението актив/ пасив и действителното обективно икономическо състояние на ответника, както и след преценка на останалия доказателствен материал по делото е изградил и крайния си правен извод за наличие на предпоставките на закона за откриване на производство по несъстоятелност спрямо настоящия жалбоподател. Следователно при осъществяваните на правомощията си по чл.269 ГПК въззивната инстанция не е процедирала в несъответствие със задължителните постановки в ТР № 1/ 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Що се касае до цитираното решение № 32/17.06.2013 г., по т.д.№ 685/12 г. на ІІ т.о., то същото е неотносимо с оглед конкретния разрешен с него процесуалноправен въпрос ” Дали по- големият размер на актива спрямо пасива на едно търговско дружество е достатъчно основание за отхвърляне на молбата по чл.625 ТЗ”. Този въпрос не само не е обусловил решаващата правна воля на съда в обжалваното въззивно решение, но и въобще не е бил предмет на обсъждане по настоящето дело, доколкото спорът е приключил с постановяване на решение по чл.630, ал.1 ТЗ. Следователно и съпоставката между делата е ирелевантна за твърдяното противоречие.
Отделен в тази вр. е въпросът, че именно съобразявайки не само съотношение на актива и пасива, залегнало в изчисленията на съответните баланси и изслушаните съдебно-икономически експертизи, но и възможностите за реализиране на този актив и неговата ликвидност, с оглед специфичната дейност на ответното търговско дружество, Софийски апелативен съд е постановил обжалвания съдебен акт.
Въпрос № 4 има обуславящо значение за изхода на конкретния правен спор, предвид определената от съда дата на свръхзадълженост на търговеца , съвпадаща и с началната дата на неплатежоспособността му , но той също не е разрешен в отклонение от цитираната задължителна практика на ВКС и служебно известната на настоящия съдебен състав такава: решение № 115/25.06.2010 г., по т.д.№ 169/2010 г., решение № 90 от 20.07.2012 г., по т.д.№ 1152/2011 г. на ІІ т.о., решение № 44/ 04. 07. 2012 г., по т.д.№ 983/2011 г. на І т.о. и мн.други. Същата е в смисъл, че общото икономическо състояние на търговеца –длъжник се преценява към момента на постановяване на съдебното решение въз основа на цялостна преценка на събраните по делото доказателства, установяващи финансовото му състояние и възможността с имуществото си да изпълнява паричните си задължения към всички кредитори. В съответствие с тази задължителна практика е процедирал и Софийски апелативен съд, анализирайки относимите за състоянието на търговец коефициенти и съотношението активи/ пасиви към 2014 г. при постановено от първостепенния съд решение на 30.06.2014 г., за които не е доказано, съобразно възложената с чл.154 , ал.1 ГПК доказателствена тежест, да са претърпяли промяна към датата на въззивния съдебен акт.
Последният въпрос не е обусловил изхода от спора и доколкото въобще не се включва в предмета на спора, нито е бил предмет на обсъждане от въззивния съд се явява изцяло хипотетичен. Поради това единствено за прецизност следва да се посочи, че според формираната практика на касационната инстанция изходът от втората фаза относно конкретното вземане на кредитора не би могъл да бъде предрешаван в първата, нито да послужи като основание за изграждане на различен правен извод във въззивното производство по обжалване на решението по чл.630, ал.1 ТЗ.
С оглед изложеното искането за достъп до касация следва да се остави без уважение.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски, които при този изход на делото в производството пред ВКС и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват, но само при доказано реално извършване на същите, каквито доказателства по делото – отсъстват.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделени е на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 131 от 18.01.2016 г., по т.д.№ 3993/2014 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: