1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 723
гр. София, 07.09.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седми юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия В. т. дело № 3129 по описа за 2015г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Н. А. Н. срещу решение № 435 от 05.03.2015г. по т. дело № 3949/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав, с което след частична отмяна на решение № 944 от 19.06.2014г. по т. дело № 5148/2013г. на Софийски градски съд, VI ТО, 7 състав е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 452, ал. 3 ГПК за заплащане на сумата 19 514,89 лв., ведно със законната лихва като неоснователен, и ищецът е осъден да заплати на ответника сума в размер 2 580 лв. – разноски за производството пред СГС, и сума в размер 1 945,20 лв. – разноски за производството пред САС.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че нарушението на материалния закон се изразява в неправилно определяне на приложимата правна норма – въззивният съд се е позовал само на Наредба № 3 на БНБ поради обстоятелството, че даденото съгласие за директно инкасиране на постъпващите по сметката на длъжника суми предхожда по време налагането на запора, без да съобрази Закона за особените залози и предвидената в него процедура по упражняване правата на заложния кредитор. Касаторът релевира доводи, че решението е постановено в противоречие с т. 18 на Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС относно предсрочната изискуемост на кредита – банката не е обявила кредита за предсрочно изискуем, а е пристъпила директно към усвояване на постъпващите средства в своя полза за сметка на други съществуващи кредитори, с които действия е нарушила задължението си на пазач. Същественото нарушение на съдопроизводствените правила е обосновано с нарушение на разпоредбата на чл. 269 ГПК, тъй като въззивният съд е обсъждал въпроси, с които не е бил сезиран. Касаторът поддържа, че изводите относно състоянието на салдото са необосновани.
В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по релевантни правни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
Основателно ли е приложението на подзаконовия нормативен акт /Наредба № 3 на БНБ/ вместо законовия такъв /ЗОЗ/ при неизискуем или необявен за предсрочно изискуем банков кредит? – противоречие противоречие с т. 18 на Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
1. Какво е времевото действие на запора, от кой момент и докога?
2. Върху кои суми разпростира действието си запорът – върху наличните към деня на налагането му или и върху последващи постъпления?
3. Има ли действие запорът върху банкови сметки, по които няма наличност или тя е недостатъчна?
4. Движението по сметката, водещо до положително салдо, може ли да се приеме като задължение на банката в качеството й на трето задължено лице?
5. Чия е преценката върху кои банкови сметки на длъжника се налага запор и по-точно има ли право на преценка третото задължено лице – в случая банката да стори това?
Касаторът поддържа, че посочените въпроси от № 1 до № 5 вкл. са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предвид липсата на постановена съдебна практика.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Я. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По отношения на първия правен въпрос сочи, че е без значение, тъй като длъжникът е ползвал кредит „овърдрафт“, който не е обявен за изискуем с оглед неговото естество и условия за връщане на заеманите парични средства. Този въпрос не е бил предмет на решаващите изводи на въззивната инстанция и не е значим за изхода на спора. Относно останалите въпроси ответникът поддържа становище, че не са свързани с решаващите изводи на въззивния съд, по тях има ясни отговори в закона и съдебната практика е непротиворечива. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на касаторите, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Въззивният съд е констатирал, че между [фирма] и [фирма] са възникнали облигационни правоотношения по договор за банков кредит – овърдрафт в размер на 50 000 лв. и договор за особен залог върху вземания за постъпления по сметка, сключени на 25.10.2007г.; въз основа на обезпечителна заповед на 24.06.2008г. е наложен запор върху сметките на [фирма], открити в ответната банка, включително разплащателната сметка, посочена в договора за особен залог; с влязло в сила съдебно решение това дружество е осъдено да заплати в полза на ищеца суми, за които е издаден изпълнителен лист от 11.03.2011г. Решаващият съдебен състав е установил, че за периода от 24.06.2008г. до 29.03.2011г. на 07.10.2008г. сметката на [фирма] е кредитирана със сумата 19 179,04 лв. /вътрешно банков превод/, а на 21.10.2008г. е дебитирана със сумата 335,85 лв. /плащане на лихва по овърдрафт/. Към 20.09.2008г. сметката е била с отрицателно салдо -50 670,37 лв., като с кредитния превод от 07.10.2008г. същото е намалено на -31 491,33 лв., а с дебита от 335,85 лв. е увеличено на -31 827,18 лв. Към 21.10.2008г. е съществувало задължение на [фирма] към [фирма] в размер на 31 827,18 лв., от които 31 491,33 лв. – главница и 335,85 лв. – лихва, и с постъпили по сметката преводи от съконтрагенти на [фирма] на 22.10.2008г. са погасени част от главницата и дължимата месечна лихва.
Въззивната инстанция е изложила съображения, че с връчването на запорното съобщение на третото лице, в случая ответната банка, на същото се забранява да предава дължими от него суми на длъжника /чл. 507, ал. ГПК/, т. е. за да възникне отговорността на третото задължено лице /банката/ по чл. 452, ал. 3 ГПК за същото следва да е налице задължение за плащане на длъжника или на посочено от последния лице. Изводът за неоснователност на предявения главен иск е аргументиран с обстоятелството, че запорът би породил действие единствено при положително салдо по сметката, докато в настоящия случай не е установено по процесната разплащателна сметка към момента на налагане на обезпечителния запор да е имало парична наличност, от която банката да се е задължила по нареждане на длъжника да извършва плащания към трети лица. Сметката е била с отрицателно салдо, тъй като към момента на налагането на запора отпуснатият кредит е бил усвоен, и към този момент за банката не е съществувало задължение за плащане на налични предварително вложени собствени на длъжника парични средства по сметката. Въззивният съд е изложил доводи, че движението по сметката, свързано с обслужването и погасяването на ползван от длъжника кредит не представлява вземане на длъжника към банката, поради което и наложеният запор не би могъл да разпростре действието си върху сумите, с които кредитът е бил погасяван.
Съдебният състав се е аргументирал и с даденото от длъжника изрично съгласие със сключването на договора за особен залог върху вземанията всички постъпления по сметката да бъдат инкасирани от банката по реда на Наредба № 3 на БНБ. Поради това, че съгласието /нареждането/ е дадено предварително още през 2007г., т. е. преди налагането на обезпечителния запор, е направил извод, че ответникът не е изпълнявал нареждания на длъжника за плащане, направени след датата на налагането на запора в отклонение от задълженията му на пазач на дължими от него суми.
Друг довод за неоснователност на предявения иск по чл. 452, ал. 3 ГПК е извлечен от недоказаното от ищеца твърдение в исковата молба, че сумата 19 179,04 лв. е изплатена от банката след налагането на запора на търговско дружество [фирма] – по делото е установено, че тази сума е постъпила по сметката на 07.10.2008г., т. е. сметката е кредитирана, а не дебитирана, и не е доказано последващо направеното в допълнителната искова молба твърдение за извършено след тази дата плащане от страна на банката на други лица.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касаторите твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Въпросът „основателно ли е приложението на подзаконовия нормативен акт /Наредба № 3 на БНБ/ вместо законовия такъв /ЗОЗ/ при неизискуем или необявен за предсрочно изискуем банков кредит” не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е включен в предмета на спора и не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Ищецът не е въвел твърдение в исковата молба или допълнителната искова молба, че плащанията по договора за банков кредит – овърдрафт не са били изискуеми, респективно че кредитът не е обявен за предсрочно изискуем, поради което това обстоятелство не е изследвано по делото и не е обусловило изводите в обжалвания съдебен акт. Поради това, че въпросът е ирелевантен, доводът за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт поради противоречие с т. 18 на Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е неоснователен.
Посочените от касатора правни въпроси от № 1 до и № 4 в изложението са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд. По отношение на тези въпроси е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, предвид липсата на създадена постоянна практика на ВКС, недостатъчно ясните относими правни норми и възможността въпросите да бъдат решавани противоречиво от съдилищата.
Посоченият от касатора в изложението правен въпрос № 5 не е обусловил изводите на въззивната инстанция. Решаващият съдебен състав не е приел, че банката има право да преценява върху кои банкови сметки е наложен запорът, а се е позовал на даденото преди налагане на обезпечителния запор от длъжника съгласие още със сключване на договора за особен залог върху вземанията през 2007г. всички постъпления по сметката да бъдат инкасирани от банката по реда на Наредба № 3 на БНБ с цел погасяване на задълженията му по договора за банков кредит, т. е. на практика се е позовал на противопоставимостта на вписания в Централния регистър на особените залози особен залог върху вземанията за постъпления по сметка на наложения впоследствие от ЧСИ въз основа на обезпечителна заповед запор върху вземанията по банкови сметки.
Решението на въззивната инстанция следва да бъде допуснато до касационно обжалвани и в частта за иска за обезщетение за забава, предвид акцесорния характер на вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Мотивиран от горното, ВКС, ТК, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 435 от 05.03.2015г. по т. дело № 3949/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 510,92 лв. /петстотин и десет лева и деветдесет и две стотинки/ на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.