6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 723
гр. С., 08,10, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на втори юни през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 3146 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ищеца в производството [фирма] касационна жалба срещу въззивно решение № 172, постановено на 20. 06. 2014 г. от Варненски апелативен съд по т.д. № 167 по описа на съда за 2014 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Варненски окръжен съд, с което на свой ред е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), със законните последици.
В касационната жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и твърдения, претендиращи да са основания за допускане на касационно обжалване, иска се отмяната му и уважаване на предявените от касатора искове, претендират се разноски.
Противната страна оспорва жалбата, претендира разноски.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване общо се излагат твърдения, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди се, че се обосновават твърденията на касатора за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ГПК.
По отношение на релевираното противоречие с практиката на ВКС се твърди, че атакуваното решение е постановено в противоречие с Постановление № 1/28. 05. 1979 г. на Пленума на ВС, във връзка с факта, че е налице първоначална липса на основание за заплащане на надплатената в повече сума.
Излага се, че с решението си въззивният съд приема, че на базата на издадени фактури по повод извършена работа е налице доказване на сключен договор за изработка в обем, твърдян от ответника.
Сочи се още, че в мотивите на съда не се съдържат редица констатации относно доказателствените и правно релевантните факти, а именно:
– Допустимо ли е с „устни анекси“ да се приема и променя предмета на договора;
– Допустимо ли е със свидетелски показания да се доказва изпълнение на договор, което е уговорено да се приеме единствено с писмен приемо-предавателен протокол;
– че евентуалното изпълнение на договора не е доказателство за сключването на анекси и не е доказателство в тази връзка за извършване на допълнително плащане;
– че т.н. “дневни отчети“, като едностранен частен документ, удостоверяващ единствено автора си, нямат обвързваща доказателствена сила спрямо ищеца, още повече, когато са насочени за установяване на изгодни за представящата ги страната факти. следователно не могат да бъдат кредитирани от съда като доказателства, камо ли да се обосновава на тях съдебно решение;
– допустимо ли е да се обосновава на база на издадени фактури от ответника – фактурата е неформален документ, изходящ от ответника [фирма], но при положение, че в нея е посочено основание договор № 16 от 10. 10. 2008 година, съдът да приема, че това е анекс, при положение, че няма такъв писмен договор – сключването на валиден анекс за променяне предмета на договор.
Твърди се още, че атакуваното съдебно решение е постановено в противоречие с трайната практика на В КС, тъй като било налице изрично искане за преценка на съда по отношение на това дали при положение, че няма договорно правоотношение между страните извън първоначалния договор, както и няма никакви анекси да извършване на допълнителна работа следва да бъде задържана изплатена в повече сума от 47 534 лв., получена при начална липса на основание.
Твърди се, че липсват годни доказателства, представени от ответната страна за постановяване на въззивното решение в оспорвания от касатора – ищец смисъл, като се сочи че в тежест на ответника на осн. чл. 154, ал. 1 ГПК било да докаже наличието на основание. Според касатора не е доказано по никакъв начин наличието на основание за получаване на престацията т.е. началната липса на основание е налице и следвало да бъде присъдено дадената в повече сума да бъде върна на ищеца, именно по тази причина.
Излага се, че ищецът-касатор е изправна страна – безспорно е доказан фактът на плащането, както и на надплащането.
В заключение се сочи, че решението по касационната жалба ще е от значение и за точното прилагане на закона, както и че гражданският съд е длъжен да разгледа, но не е разгледал възраженията на касатора.
Съобразно разрешенията, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира, и не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Извън случаите, в които налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо (какъвто настоящият случай не е), липсата на формулиран от касатора правен въпрос, като годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., сама по себе си е достатъчно основание да бъде отказано допускането на такова обжалване.
Видно е в конкретния процесен случай от дословно възпроизведеното в настоящите мотиви, съдържание на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, че в същото касаторът въобще не формулира какъвто и да било правен въпрос, отговарящ на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК да съставлява годно общо основание за селектиране на касационната му жалба. И това е така не само поради простата липса на зададен именно във въпросителна форма правен въпрос, но и поради пълната невъзможност за настоящия касационен състав, дори и при разрешените уточняване и/или конкретизиране на иначе неточното и/или неконкретно изложение, па било то и не във въпросителна, но и в разказвателна форма, да извлече от съдържанието на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, и/или да формулира такъв въпрос.
Твърденията на касатора в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК всъщност съставляват не обосноваване на общи и допълнителни селективни критерии за подбор на касационната жалба, а изцяло и само оплаквания срещу правилността на въззивното решение, преценката на която правилност е извън предмета на настоящото производство по чл. 288 от ГПК.
Твърдението по т. 1 от изложението за противоречие на решението с посоченото Постановление на Пленума на ВС не се свързва с какъвто и да е, още повече пък ясно и точно формулиран правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, по отношение на който касационната инстанция да е в състояние да извърши обоснована преценка за наличието или липсата на твърдяното противоречие.
Видно от действителното им съдържание, формално изложените във формата на въпроси, такива по т. 2 от изложението, съставляват всъщност не формулирани правни въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а позитивни твърдения в подкрепа само на съставляващото отново оплакване срещу правилността на въззивното решение, по-общо такова твърдение за липса в мотивите на обжалваното решение на редица констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти по делото.
Същото се отнася и до останалите оплаквания на касатора в изложението му, които не покриват критериите на чл. 280, ал. 1 от ГПК да съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Така изложеното, както и пълната липса, освен само на общи твърдения, но дори на опит да се обосноват допълнителни селективни критерии измежду уредените в чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК, сочи на краен извод, че в конкретния процесен случай касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
При така изложената пълна липса на селективни критерии за допускане на касационно обжалване, нарочен анализ на решаващите мотиви на въззивния съд не следва да се извършва, поради изначалната невъзможност същите да бъдат обосновано преценявани от касационната инстанция, с оглед възможните отговори на конкретни правни въпроси, и в светлината на изчерпателно уредените в чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК, хипотези.
При този изход на делото касаторът няма право на претендираните от него разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация има право на такива в установения по делото да е заплатен размер.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 172, постановено на 20. 06. 2014 г. от Варненски апелативен съд по т.д. № 167 по описа на съда за 2014 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК] да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК] сумата 800 лв. разноски в касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: