1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 724
гр. София, 01.11. 2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 1536/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 811 от 23.02.2018 г. от Ю. държавно предприятие – [населено място], представлявано от директора инж. Б. А., чрез процесуалния му представител юрк. А. Б., против въззивно решение № 29 от 26.01.2018 г., постановено по в.гр.д. № 458/2017 г. по описа на Смолянския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 526 от 27.10.2017 г., постановено по гр.д. № 316/2017 г. на Смолянския районен съд, касаторът е осъден да заплати на Е. И. О. от [населено място], общ. С., на основание чл. 200, ал. 3 КТ, обезщетение в размер на 9 831, 68 лв. – главница, представляваща претърпени от ищеца имуществени вреди в резултат на ексцес от заболяването, получено от трудова злополука, настъпила на 20.08.1981 г., изразяващо се в разликата между трудовото възнаграждение, което ищецът би получил, ако е бил здрав и е работел на заеманата длъжност при ответника и пенсията за инвалидност, която е получил, за периода 15.03.2014 до 14.03.2017 г., както и сумата от 985, 51 лв., представляваща лихви за забава върху главницата, считано от първо число на съответния месец от посочения период до предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска – 15.03.2017 г. до окончателното й изплащане. Жалбоподателят релевира касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Ю. държавно предприятие, [населено място], чрез процесуалния му представител юрк. А. Б., поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове с правно основание чл. 200, ал. 3 КТ и чл. 86 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие с решение № 90 от 30.05.2013 г. на ВКС, III г.о., постановено по гр.д. № 797/2012 г. Поставени са следните правни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/ Следва ли работодателят да заплати обезщетение на основание чл. 200, ал. 3 КТ, за периода, след който работникът/служителят би следвало да придобие право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 КСО, но поради това, че претърпял трудова злополука, той получава инвалидна пенсия по чл. 78 КСО; 2/ Какъв и докога ще бъде ангажиментът на работодателя за обезщетение за бъдещ период, след като работникът/служителят, не е придобил право на пенсия по чл. 68 КСО, а получава пенсия за инвалидност на основание чл. 78 КСО; 3/ На какво основание и как би следвало да бъде определен крайния срок, до който работникът/служителят може да търси обезщетение за имуществени вреди от работодателя за разликата между трудовото възнаграждение/заплатата, която би получавал, ако беше здрав и работеше и инвалидната пенсия по чл. 78 КСО.
Ответникът по жалбата E. И. О. от [населено място], обл. С., чрез процесуалния му представител адв. Г. Г. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че правилно с първоинстанционното решение са уважени предявените обективно съединени искове, с правно основание чл. 200 КТ и чл.86 ЗЗД. В тази връзка е приел за установено от фактическа страна,че ответното предприятие е универсален правоприемник на Горско стопанство [населено място], където ищецът е работил по трудово правоотношение като тракторист, като на 20.08.1981 г. е претърпял злополука, призната за трудова с акт за трудова злополука № 5 от 21.08.1981 г., в резултат на която получил тежка черепно мозъчна травма. Въз основа на приетите по делото доказателства – експертни решения на ТЕЛК и ЦТЕЛК за психични заболявания, както и експертно решение № 2374 от 13.10.1993 год. на ТЕЛК „Специализиран“, с което ищецът е преосвидетелстван и е потвърдена I-ва група инвалидност без чужда помощ пожизнено и същата диагноза, а с експертно решение № 4056 от 13.12.2013 год. на ТЕЛК „Психиатрична“, [населено място] е преосвидетелстван с водеща диагноза „Смесена корова и подкорова съдова деменция. Лакунарен тип. Дементен синдром”, като е определена е 95% трайно намалена работоспособност с чужда помощ-пожизнено, е приел, че е налице ексцес на заболяването в резултат на трудовата злополука. Като безспорно по делото е прието, че след трудовата злополука ищецът е работил надомно към ТПК „Първи май“ С. и е изработвал пликчета за бакпулвер, но не си е покривал разряда. През 1985 г. ищецът е предявил иск за имуществени вреди срещу Д. С., уважен за сумата от 1 174,08 лв., ведно с лихви и разноски. С влязло в сила решение по гр.д. № 127/2016 г. на Смолянския районен съд ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 200, ал. 1 КТ обезщетение в размер на 12 000 лв. за неимуществени вреди, причинени от ексцес на заболяването, възникнало в резултат на трудовата злополука. Във връзка с предявения иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, съдът е възприел заключението на изслушаната съдебно-икономическа експертиза, съгласно която вещото лице като е взело предвид осреднени данни за възнагражденията на подобни професии, за процесния период е изчислило размера на имуществената вреда като разлика между нетното трудово възнаграждение, което би получил ищеца, ако работеше и инвалидната пенсия, която е получавал, за периода от 15.03.2014 г. до 15.03.2017 г., и е присъдил разликата в размер на сумата от 9 831,68 лв. главница и сумата 985,51 лв., мораторна лихва. В случая съдът е приел, че към датата на трайното увреждане на здравето и трудоспособността на ищеца – 20.08.1981 г., той е имал 10 години трудов стаж, след която дата не е работил, поради което към 2018 г., когато настъпва датата, на която би придобил пенсия за трудов стаж и възраст, той не отговаря на изискванията на КСО – лицето да има 15 години трудов и осигурителен стаж, за да бъде пенсионирано на това основание, поради което ищецът никога не би придобил правата за пенсиониране за трудов стаж и възраст и пожизнено ще получава само инвалидна пенсия плюс добавките по КСО. С оглед на тези данни от фактическа страна, въззивният съд е приел, че са налице основанията на чл. 200, ал. 3 КТ за ангажиране отговорността на ответното предприятие за причинените на ищеца имуществени вреди след постановяване експертно решение № 4056/13.12.2013 г. на ТЕЛК “Психиатрична“, [населено място]. Като неоснователно е прието релевираното с жалбата оплакване за неоснователност на иска, обоснован с ангажиране имуществената отговорност на работодателя, доколкото след направена служебна справка въззивният съд е констатирал, че присъденото обезщетение по посоченото гражданско дело е в размер на 6 000 лева, като се е позовал на дадените разяснения в т. 6 от ППВС № 4 от 30.10.1975 г., които намират приложение и при действието на КТ, крайният срок, в който може да се претендира разлика между заплащаното преди непозволеното увреждане трудово възнаграждение и отпуснатата след това пенсия, се дължи до навършване на предвидената за добиване право на пенсия за осигурителен стаж възраст, като този срок може да бъде продължен най-много с толкова време, колкото би било необходимо за достигане на определената сума (точки) от възрастта и осигурителния стаж по чл. 68 КСО. Изложени са съображения, че поради увреждането от трудовата злополука и настъпилия ексцес след това, работникът е лишен от възможността да работи до навършване на посочената възраст и търпи имуществени вреди от лишаването му от тази възможност. Като неоснователно е отхвърлено и възражението за погасяване на иска по давност, доколкото последното експертно решение на ТЕЛК е постановено на 13.12.2013 г., а искът е предявен в съда на 15.03.2017 г., поради което вземането претендирано, за периода от 15.03.2014 г. до 14.03.2017 г., т.е. три години назад от предявяване на иска, не е погасено по давност. Поради настъпила преклузия не е прието и направеното искане за възлагане на допълнителна задача на вещото лице, с оглед прекомерно високия размер на определеното възнаграждение, определен по допуснатата икономическа експертиза, неоспорена от страните по делото. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че искът за имуществени вреди, претендирани като разлика между стойността на брутното трудово възнаграждение което ищецът би получавал като работещ в ответното предприятие, за периода 15.03.2014г. – до 15.03.2017г. и пенсията му за инвалидност, която получава и би получавал за същия този период, е основателен и е уважен в размер на 9 831, 68 лв.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. Това е така, тъй като в разглеждания случай са поставени материалноправни въпроси, свързани със задължението на работодателя за заплащане на обезщетение на основание чл. 200, ал. 3 КТ за периода, след който работникът/служителят би следвало да придобие право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 КСО, но поради това, че претърпял трудова злополука, той получава инвалидна пенсия по чл. 78 КСО и съответно до кога работодателят дължи такова на пострадалия работник/служител. Съобразно дадените задължителни разяснения в т. 6 на ППВС № 4/1975 г., е прието, че при непозволено увреждане се дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Когато се касае за намаление на трудоспособността на работник, щетите се състоят в разликата между средно получаваното трудово възнаграждение преди увреждането и размера на отпуснатата пенсия за инвалидност, ако такава е причинена. В закона не е разрешен изрично въпросът за какъв срок следва да се присъди тази разлика, ако е причинена трайна нетрудоспособност. Този въпрос следва да се разреши съобразно разпоредбите, които се отнасят за подобни случаи, ако това отговаря на правилата на морала – чл. 46, ал. 2 ЗНА. В случая това са разпоредбите на чл. 2 ЗП и чл. 31, б. „е“ КТ /отм./. Следва да се отбележи, че разрешението на т. 6 на ППВС № 4 от 30.10.1975 г. по гр. д. № 5/1975 г. намира приложение и при действието на Кодекса на труда, като се има предвид, че разликата между заплащаното преди непозволеното увреждане трудово възнаграждение и отпуснатата след това пенсия се дължи до навършване на предвидената за добиване право на пенсия за изслужено време възраст, като този срок може да бъде продължен с толкова време, колкото би било необходимо за достигане на пълния трудов стаж по чл. 2 от ЗП от 1957 г. /сега по чл. 68 от КСО/. В този смисъл, доколкото в случая е прието, че към датата на навършване на пенсионна възраст ищецът не е имал възможност да получи пенсия за осигурителен стаж и възраст и предвид законодателните изменения на пенсионноосигурителната възраст, на ищеца се дължи обезщетение в размер на разликата между получаваната от него пенсия за инвалидност и трудовото възнаграждение за длъжността, която е заемал. В този смисъл въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, намерила израз в решение № 307 от 01.08.2014 г. на ВКС, IV г.о., постановено по гр.д. № 773/2012 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно приетото в него при ексцес, за увредения възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което (ново състояние) се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение. Обезщетението е за новите вреди, които се добавят към вече репарираните. При ексцес е налице допълнително обстоятелство по едно вече възникнало облигационно правоотношение. В този смисъл, вече установеното с влязлото в сила решение за извършването на деликта, за съпричиняване на вредите от пострадалия и за неговото дялово (процентно) участие в уврежданията, се ползва със сила на присъдено нещо и не е предмет на установяване по новото дело. Казаното се отнася и за хипотезите, когато поради промяна на обстоятелствата, във връзка с причинените вреди, се следва изменение в размера на вече присъденото обезщетение, или отпадане на някои от присъдените плащания за репариране на бъдещи увреждания. Принципът на чл. 51 ЗЗД за пълно обезщетяване, изисква възстановяване на всички реално претърпени вреди, както и на пропуснатите ползи, щом са в пряка и непосредствена последица от увреждането. Претърпените имуществени и неимуществени вреди са, както вече настъпилите, така и бъдещите, които са следствие от деликта и са естествено продължение на обективния процес на вредоносното проявление на самото увреждане. По отношение на втория поставен материалноправен въпрос, въззивният съд е съобразил установената съдебна практика с решение № 47 от 17.02.2016 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д. № 3805/2015 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК, за възможността да се присъжда обезщетение за бъдещи вреди, а именно, че обезщетението при деликт може да компенсира и бъдещи вреди, когато те произтичат от увреждането и тяхното настъпване е сигурно, а размерът им – установим. При трудова злополука обезщетение за бъдещи вреди се дължи, когато е доказана трайна нетрудоспособност на работника, настъпила в резултат на трудовата злополука. Когато вредите за бъдеще време са установими, т.е. увреждането има траен или необратим характер, това обстоятелство може да бъде отчетено при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, но когато в имуществената сфера на пострадалия вредата ще настъпва периодично, обезщетението за пропуснати ползи за в бъдеще се определя на периоди със законните последици за забава от деня на падежа, до настъпване на промяна в обстоятелствата, водеща до прекратяване или изменение на размера на обезщението. Същото важи и когато вредите настъпват в периоди, следващ датата на подаване на исковата молба. Това не съставлява изменение на размера на петитума на иска, тъй като петитумът на иска за обезщетение е съдържанието на претендираното право – вземане за определена парична сума. Ищецът не е длъжен да конкретизира иска си по пера (като отделни суми и периоди), а е достатъчно да бъде посочено най-общо за кой период и какъв е общият размер на претендираната сума. Изключение от това правило е предявяването на частичен иск, при който ищецът си запазва правото с отделен иск да претендира обезщетение за част от сума или за отделен период. Постановявайки решението си въззивният съд е съобразил и установената съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК в поставеното решение № 227 от 21.11.2013 г. по гр.д. № 1848/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о. по правния въпрос относно срока, за който може да бъде присъдено обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващо се в разликата между получаваното трудово възнаграждение и размера на отпуснатата пенсия за инвалидност за причинена трайна нетрудоспособност при законодателна промяна във възрастта за пенсиониране. Съгласно тази съдебна практика, в случаите на предявен иск за причинени имуществени вреди, изразяващи се в разликата между средно получаваното трудово възнаграждение и размера на отпуснатата пенсия по инвалидност, за периода от датата на увреждане до навършване на възраст за пенсиониране за осигурителен стаж и възраст и към последната дата увреденият не отговаря на новите изисквания за придобиването на право на пенсия, се приема, че той не е получил пълно обезщетяване на причинените му вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от увреждането. Това е така, тъй като ако то не беше настъпило, увреденият би продължил да работи до навършване на съответната възраст и изпълнението на изискването за осигурителен стаж. Поради това в съответствие с чл. 46, ал. 2 ЗНА е да се приеме,че срокът на дължимото обезщетение трябва да продължи съобразно законодателните изменения към момента на изтичане на срока на първоначалното обезщетение, свързан с придобиването на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст преди увеличението им до навършване на увеличената възраст и осигурителен стаж за пенсиониране, предвидени в закона, към същия момент.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че въззивното решение не е постановено в противоречие с посоченото от касатора решение № 90 от 30.05.2013 г. на ВКС, III г.о., постановено по гр.д. № 797/2012 г., доколкото с него е дадено аналогично разрешение по поставения въпрос, но касае различна фактическа обстановка, като претенцията е отхвърлена като неоснователна, долколкото в този случай ищецът е бил достигнал необходимия осигурителен стаж и възраст за пенсиониране по чл. 68 КСО, а в настоящия случай за претендирания период ищецът не е достигнал необходимия осигурителен стаж и възраст за пенсиониране по чл. 68 КСО.
Следователно, с обжалваното въззивно решение по поставените правни въпроси съдът не се е отклонил от установената практика на ВКС, а е постановил решението си в съответствие с нея, поради което по тях не е налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Не е налице и основанието за допускане на касационното обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поставените правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като по тях има установена съдебна практика на ВКС, цитирана по-горе, в конкретния случай съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, която не се нуждае от промяна.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба направените за настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 820 лева, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 12.03.2018 г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 29 от 26.01.2018 г., постановено по в.гр.д. № 458/2017 г. по описа на Смолянския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 811 от 23.02.2018 г. от Ю. държавно предприятие – [населено място].
ОСЪЖДА Ю. държавно предприятие – [населено място] да заплати на Е. И. О. от [населено място], обл. С. направените разноски по делото за касационното производство в размер на 820 /осемстотин и двадесет/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: