О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 724
София, 12.11.2012 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на първи ноември през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 448 по описа за 2012 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационни жалби на Д. К. В. чрез адвокат В. Ц. В. и на [фирма] чрез адвокат Р. Р. срещу решение № 557/25.11.2011 г. на Пловдивски апелативен съд /П./ по т.д. № 675/2011 г. С обжалваното решение е потвърдено уважително решение на Старозагорски окръжен съд /СТОС/ по искове на Д. К. В., предявени като частични срещу [фирма] със законните последици, потвърдено е и допълнително решение на същия съд по същото дело, с което е оставена без уважение молба на Д. К. В. по чл.250 ГПК за допълване на първоначалното решение.
Касационната жалба на Д. К. В. е срещу въззивното решение на П. в частта му, с която е потвърдено допълнително решение на СТОС, оставящо без уважение молбата й по чл.250 ГПК за допълване на първоначалното решение. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност, а като основания за допускане на касационно обжалване – разпоредбите на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Касационната жалба на [фирма] е срещу решението на П. в частта му, с която е потвърдено уважителното решение на СТОС по предявените като частични искове на Д. К. В. срещу [фирма] със законните последици. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност, а като основания за допускане на касационно обжалване – разпоредбата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Касационната жалба на [фирма] е оспорена от Д. К. В. по съображения в писмен отговор и допълнение към него.
[фирма] не взима становище по касационната жалба на Д. К. В..
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред СТОС Д. К. В. е предявила частични искове срещу [фирма] за сумите: 15000 евро с левова равностойност 29337.45 лв., представляваща част от разлика между изплатената от ищеца авансова сума в размер на 63247 евро по договор за строителство от 11.02.2008 г. и извършените във връзка със същия договор СМР, относно апартамент № 12, индивидуализиран със съответна квадратура в посочена сграда и 30000 евро с левова равностойност 58675 лв., представляваща част от разлика между изплатената от ищеца авансова сума в размер на 63247 евро по договор за строителство от 11.10.2007 г. и извършените във връзка със същия договор СМР, относно апартаменти № 13 и № 15, индивидуализирани със съответна квадратура в посочена сграда. Предявените искове са уважени от СТОС. С допълнително решение № 12/21.04.2011 г. СТОС е оставил без уважение молбата на Д. К. В. за допълване на постановеното от него решение, като в диспозитива се посочи и общия размер на иска, от който са уважени частичните искове. П. е потвърдил уважително решение на СТОС по исковете на Д. К. В., предявени и уважени като частични срещу [фирма] със законните последици, както и допълнителното решение на същия съд по същото дело, с което е оставена без уважение молбата на Д. К. В. по чл.250 ГПК за допълване на първоначалното решение. П. е приел, че предявените искове са по чл. 79 ал.2 предл.-2-ро ЗЗД вр. чл.262 ал.2 ЗЗД вр. чл.24 от договорите за строителство между страните. Безспорно е установено, че наследодателят на ищцата Д. К. В. е сключил с ответното дружество два договора за строителство на конкретни строителни обекти от 11.10.2007 г. за изграждане на два апартамента – № 13 и № 15 и от 11.02.2008 г. за изграждане на апартамент № 12. Двата договора са сключени през различен период от време, но са с еднотипно съдържание, отнасят се до различни строителни обекти, за които е приет общ срок за изпълнение, както и еднакъв начален момент. В двата договора е предвидено /чл.31 ал.2/, че ако строителят просрочи предаването на обектите с повече от 6 месеца, съобразно указания срок от 24 месеца за строителството /чл.14 от договорите/, възложителят може да развали договора. В този случай е предвидено да се приложи разпоредбата на чл.24 от договорите – страните уреждат финансовите си отношения, като строителят заплаща на възложителя разликата между авансово платената цена и по-ниската стойност на извършените и прието от възложителя СМР. П. е приел, че с оглед началния срок за построяване на обектите, строителят е следвало да ги завърши, при спазване на договорения срок от 24 месеца, на 18.07.2009 г., което не е сторено. Липсва съставен констативен протокол за извършени и приети СМР към 18.07.2009 г., както е договорено, че ще се предадат довършените обекти /чл.16 ал.1 от договорите/. На 26.01.2010 г., след изтичането на шестмесечния срок по чл.31 ал.2 от договорите, Д. К. В. е отправила нотариална покана до строителя, с която разваля сключените два договора едностранно и кани строителя на среща за уреждане на финансовите отношения между тях по посочения начин в чл.24 от договорите. Тъй като строителят не е приел развалянето на договорите, твърдейки в своя нотариална покана, че възложителят също е неизправен – не е заплатил пълния размер на договорените цени, той не е изплатил дължимите по чл.24 от договорите обезщетения за прекратяване на договорите. П. е приел, че ищцата Д. К. В. е изправна страна по сключените договори и е заплатила своевременно изискуемите се договорени вноски, съобразно посочените в договорите срокове. За оставащите две вноски по двата договора – от 21500 евро по договора от 11.10.2007 г. и 9481 евро по договора от 11.02.2008 г. не е настъпила изискуемост към момента на отправената покана за разваляне на договорите. От друга страна строителят безспорно е забавил уговорения срок за извършване на строителството и съгласно чл.31 ал.2 от договорите ищцата като изправна страна има право едностранно да развали договорите, без да определя нов срок за изпълнение както изисква чл.87 ал.1 ЗЗД. Това според П. е така, с оглед предвидената възможност в чл.31 ал.2 от договорите за едностранно разваляне на договорите от възложителя при забава на строителя в предаването на обектите с повече от 6 месеца, както и предвидената неустойка все за забава в чл.28 от договорите, което дава право на избор на възложителя да претендира неустойка за забава или след 6 месеца забава да развали едностранно договора и претендира компенсаторното обезщетение в чл.24 от договорите. В случая ищцата е избрала да развали договорите. Според П. към момента на получаване от строителя на отправеното му изявление от възложителя за разваляне на договорите – 28.01.2010 г., [фирма] е извършил не повече от 67.58% от договорените СМР – тройна СТЕ, при което неизпълнението се равнява на повече от 1/3 от договорените работи и не може да се приеме, че неизпълнената част е незначителна. П. е приел още, че едва към 14.09.2010 г. обектите са били завършени и предадени от инвеститора с акт образец 16, но този факт е правно ирелевантен, тъй като към 14.09.2010 г. договорите с ищцата са вече едностранно развалени, поради забава от строителя. П. е изложил подробни съображения във връзка със заключенията на СТЕ за извършените СМР и тяхната стойност. П. се е позовал именно на заключение на СТЕ за определяне на стойността за извършените до момента СМР и разликата между авансово платената цена и по-ниската стойност на извършените и приетите от възложителя СМР, тъй като след разваляне на договорите от възложителя с нотариална покана, страните не са изготвили количествено-стойностна сметка, с която да уредят финансовите си отношения по начина, посочен чл.24 от договорите. Стойността на извършените СМР е определена от вещите лица на база първични счетоводни документи за строителни работи, намиращи се в счетоводството на строителя. П. е изчислил пълната себестойност на всеки отделен апартамент и съпоставяйки размера на авансово платените средства с пълната себестойност е приел, че предявените като частични искове в посочените размери от 15000 евро и 30000 евро се явяват доказани като размери, независимо кой от двата варианта за пълна себестойност по заключението на тройната експертиза се приеме. В този смисъл П. е приел, че първоинстанционното уважително решение следва да се потвърди. По отношение молбата на В. по чл.250 ГПК за допълване на първоинстанционното решение с произнасяне относно общия размер на предявените частични искове, П. е приел, че в случая са предявени частични искове, при което само част от спорното материални право е предявено и съдът няма задължение да се поизнася за общия размер на вземанията. За непредявената част от вземанията, ищецът има право да води отделни дела и да установи общия размер.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Въпросът по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
По жалбата на Д. К. В.:
Този касатор поставя два процесуалноправни въпроса по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, за разрешението на които от П. твърди наличие на допълнителни критерии за селекция по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. Въпросите са следните:
1. Следва ли при частично предявен иск, по който в петитума на исковата молба е посочен и общия размер на иска съдът да се произнесе в диспозитива на решението от какъв размер на общия иск уважава частичния иск или следва в мотивите на решението да констатира общия иск, от който се уважава частичния иск?
2. Ако въпреки заявен общ иск в петитума на исковата молба, съдът откаже да отрази това в диспозитива на решението, имат ли сила на пресъдено нещо съществените, решаващи констатации по цялото спорно правоотношение, приети в мотивите на решението относно общия иск?
За разрешаването на двата въпроса касаторът твърди едновременно и противоречива практика и изоставяне на определена практика. Касаторът твърди, че решението на ВКС по тези въпроси ще има значение за точното прилагане на процесуалния закон.
Разрешението на така изложените процесуалноправни въпроси касае силата на пресъдено нещо, която се формира по предявен частичен иск и по това има трайно установена съдебна практика, а доводите на касатора, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона не мотивират наличие на някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС/. Ясна и категорична е разпоредбата на чл.298 ГПК, съгласно която със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивът на съдебното решение, както и разрешените с него искания за възражения за право на задържане и прихващане, но не и мотивите към решението, в които съдът е изложил съображения за основателността на предявения иск. При частичен иск сила на пресъдено нещо се формира само върху заявената му част от правото, а не върху пълния размер. Поради това ищецът не може да се позовава на пълния размер при уважен частичен иск ако предяви и горницата над присъдения размер, тъй като вземането може да не съществува над този размер. Ако обаче частичният иск е бил отхвърлен, какъвто не е настоящия случай, със сила на пресъдено нещо се отрича цялото право и не може да се търси разликата над отхвърления размер. Силата на пресъдено нещо относно решението по частичен иск е предмет на обсъждане в т.1 от ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС – задължителна съдебна практика /т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС/. Съгласно същото, ищецът не може да се позовава на формирана сила на пресъдено нещо при уважаване на частичен иск, когато предяви нов иск за горницата. При отхвърляне на частичен иск се отрича основателността на претенцията като цяло. В този смисъл е и съдебната практика на тройни състави на ВКС, както и доводите на П. в обжалваното решение, относно силата на пресъдено нещо върху предявените размери на частичните искове и липсата на такава върху общия размер от вземанията, които са посочени и обсъждани в мотивите на решението, но за които няма сила на пресъдено нещо и не са посочени в диспозитива на съдебното решение. В този смисъл е и съдебната теория /Българско гражданско процесуално право – девето преработено и допълнено издание, първо по действащия ГПК – § 44 и § 71/. Щом това е така, по поставените за разрешение процесуалноправни въпроси не е налице нито противоречива съдебна практика и допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, нито наличие на някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС/.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба на Д. К. В. не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на П. в обжалваната му част.
По жалбата на [фирма]:
Този касатор формулира два въпроса по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, за разрешението на които поддържа допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а именно:
1. Процесуалноправен въпрос – „Длъжен ли е съдът да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на исковата молба, които имат значение за спорното право свързан с приложението на чл.235 ал.2 ГПК.” Към този въпрос касаторът излага доводи, че обектът, предмет на процесните договори, е завършен и предаден с акт образец 16, което е установено към момента на огледа на обекта от трите вещи лица по СТЕ.
2. Материалноправен въпрос – „Относно предпоставките за разваляне на договор за изработка.”
Във връзка с разрешението и на двата въпроса от П. този касатор поддържа противоречие със съдебна практика, която посочва в изложението си и прилага към делото.
По отношение на първия въпрос следва да се посочи, че не е и обуславящ в този му вид, тъй като П. е обсъдил доказателствата по делото и конкретно заключението на тройната СТЕ относно това кога е завършен в цялост обекта, предмет на процесните договори, и е предаден с акт образец 16, но е изложил подробни съображения, както се посочи и по-горе, че към момента на изявлението на ищеца за разваляне на договорите, строителят е бил в забава с повече от 6 месеца. Обстоятелството, че той е завършил обектите много по-късно е обсъдено, но в смисъл, че това завършване е вече след разваляне на договорите и е правно ирелевантно към основанията за разваляне на същите в по-ранен момент. Доколкото така формулираният въпрос не е обуславящ изхода на спора, не е налице и противоречие с цитираната съдебна практика.
Вторият въпрос е обуславящ изхода на спора, но е общо и теоретично поставен. Разрешението на П. е фактологично обусловено от конкретните клаузи в двата договора, обвързващи страните относно забавата на строителя и основанията за разваляне на договорите при забава. Съпоставяйки клаузите от договорите /чл.28 и чл.31 ал.2/, П. е приел, че на възложителя е предоставен избор при забава от строителя повече от 6 месеца или да претендира неустойка за забава, или след 6 месеца забава да развали едностранно договора и да претендира компенсаторно обезщетение по чл.24. Изборът е на възложителя и в случая той е избрал втората възможност, която му предоставя клаузата от конкретно сключен от страните договор. Щом това е така, няма противоречие между разрешението на този въпрос и разрешенията в посочената съдебна практика – казусите не са обективно идентични. Следва да се посочи още, че ПП на ВС № 3/1973 г. е неотносимо към настоящия случай, тъй като касае недостатъци при изграждане на обектите, с оглед архитектурния им план. При така сключените договори между страните и основанията за разваляне на същите в разпоредбите им, неотносими са и ТР № 1/2001 г. на ВКС и ТР № 2/2004 г. на ВКС, както и приложената практика на тричленни състави на ВКС. Относно неизвършената част от договорената работа /повече от 1/3/ и оценката за нейната значителност, извършена от П., са изложени конкретни и подробни съображения по събраните доказателства и конкретно заключенията на СТЕ, които съображения не могат да бъдат предмет на обсъждане на настоящия етап, могат да бъдат оплаквания по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, а законодателят разграничава основанията по чл.280 ал.1 ГПК и тези по чл.281 т.3 ГПК както и последователността на произнасянето по тях.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че и касационната жалба на [фирма] не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на П. в обжалваната му част.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС счита, че не следва да се допуска касационно обжалване по двете касационни жалба на обжалваното решение на П. в цялост.
При този изход на спора, съдът не присъжда разноски на никоя от страните.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 557/25.11.2011 г. на Пловдивски апелативен съд по т.д. № 675/2011 г. в цялост.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.