5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 724
София, 19.11.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 12.11.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Бобатинов
ЧЛЕНОВЕ: Ваня Алексиева
Мария Славчева
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 380/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. К. К. от гр.С. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 492 от 25.05.2009 год., постановено по гр.д.№ 2302/2008 год., в частта, в която при условията на чл.208, ал.1 ГПК/ отм./ е отхвърлен като неоснователен предявения от последната, като ищец, иск по чл.226, ал.1 КЗ срещу З. И.” АД, със седалище гр.С. за разликата над присъдената сума от 15 000 лв. до пълния предявен размер от 26 000 лв., представляваща обезщетение за причинените и в резултат на настъпило на 09.01.2006 год. ПТП.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон- чл.52 ЗЗД. Касаторът, чрез процесуалния си представител адв. К. поддържа, че доколкото присъденото обезщетение не съответства на характера и вида на претърпените от увреждането болки и страдания, то същото е определено в противоречие с принципа на справедливост, въведен от законодателя с нормата на чл.52 ЗЗД и характеризиращ възмездяването на моралните вреди при деликт.
В допълнителна молба, имаща характер на изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, депозирана в ч.т.д.№ 774/2010 год. на ВКС,ТК – приложено с настоящата касационна жалба, касаторът, след дадените му по реда на чл.285, ал.1 ГПК конкретни указания, чрез пълномощника си адв. К. Н. е обосновал касационно обжалване по приложно поле по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК с твърдението, че присъденото обезщетение е в занижен спрямо претъпените болки и страдания размер и доколкото един и същи казус се решава противоречиво от съдилищата във вр. с приложение принципа за справедливост при обезвреда на неимуществените вреди, произтичащи от деликт, то уеднаквяването на практиката по чл.52 ЗЗД се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, независимо от каузалното, а не нормативно тълкуване, извършвано от касационната инстанция.
Ответната по касационната жалба страна не е взела становище в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложеното и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна във въззивното производство и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол пред ВКС, поради което е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон за нейната редовност, касационното обжалване не следва бъде допуснато, поради следното:
Съгласно създадената по действащия Гражданско процесуален кодекс / ДВ, бр. 59/2007 год./ процесуалноправна уредба на касационното производство, осъществяваният от ВКС касационен контрол над въззивните съдебни актове е факултативен и предпоставен от наличие на изчерпателно въведените от законодателя с норма на чл.280 ГПК предпоставки- основна и допълнителна.
Съобразно разясненията дадени с т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС по приложението на чл.280, ал.1 ГПК, основна процесуална предпоставка, от категорията на абсолютните е атакуваното решение да съдържа произнасяне по материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, който като специфичен за конкретния правен спор е обусловил решаващата воля на съда, а чрез нея и крайния правен резултат по делото, независимо от правилността му.
Поради това и основанията за допускане на касационното обжалване, преценявани от касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК не са тъждествени с касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, чиято проверка ВКС осъществява едва след допускане на касационното обжалване.
Същевременно обстоятелството, че по силата на диспозитивното начало в гражданския процес касационния съд всякога е обвързан от предмета на жалба, означава, че тази обвързаност не касае само същинското касационно производство по чл.290 и сл. ГПК, но и производството по нейното селектиране.
Следователно в задължение на касатора законодателят е вменил както точното мотивиране на основанията за касационно обжалване, така и основанията за достъп до касационен контрол, съдържащи се в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране, извън самата цитирана разпоредба, е императивно въведеното от процесуалния закон изискване за приподписване на касационната жалба от адвокат или юрисконсулт, с изключение в хипотезата, когато самият жалбоподател или неговият представител имат юридическа правоспособност.
Това от своя страна означава, че за касационният съд не съществува нито задължение, нито правомощие да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, или от сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства, а единствено да го уточни или преформулира, поради което липсата на поставен от касатора конкретен правен въпрос, сама по себе си е достатъчна, за да се отрече допустимостта на касационното обжалване, без да се обсъждат допълнителните предпоставки по т.1-3 на чл.280 ГПК.
В случая такъв въпрос не е ясно поставен и след дадените на касатора конкретни указания, но дори и да се приеме, че макар и не особено прецизно, предвид преповтаряне на оплакването, съдържащо се в обстоятелствената част на касационната жалба за неправилно приложение на чл.52 ЗЗД и необсъждане на събраните по делото доказателства, той всъщност би могъл да се възприеме като свеждащ се до начина на определяне справедливо по размер обезщетение за търпените от ищцата в резултат на осъществен деликт болки и страдания, не са налице въведените селективни критерии по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Първият е обоснован със съществуващо противоречие в размера на определените обезщетения, присъдени с първоинстанционното и с въззивното решения по настоящето дело, а вторият- с необходимостта нормата на чл.52 ЗЗД ”да се прилага точно, правилно да се прилагат събраните доказателства, за да не стига от различните съдилища до различни изводи, което каузално тълкуване ще доведе до развитие на правото”.
Следователно, доколкото релевантни за основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК са само влезлите в сила съдебни решения на различни по степен съдилища, вкл. и на отделни състави на ВКС постановени при наличие на обективно идентични правни въпроси, то разглежданият случай не попада в сочената хипотеза.
Обстоятелството, че въззивната инстанция е съд по същество на спора и дейността и е аналогична с дейността на първата инстанция, като без да я дублира, представлява продължение на същата обосновава правен извод, че даденото от нея различно, спрямо съдържащото се в съдебния акт на първоинстанционния съд, разрешение на съществения за делото материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо по размер обезщетение на пострадалата от ПТП ищца, не създава противоречива практика, обуславяща приложимост на посочения селективен критерий, както това изрично е прието в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно е и позоваването на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Наличието не само на трайно установена, но и задължителна съдебна практика относно критериите, въз основа на които следва да бъде определено справедливо по размер обезщетение за понесени морални вреди от пострадалия при ПТП в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента, израз на която е ППВС № 4/68 год., с което решаващият съд изцяло се е съобразил, изключва приложение на соченото основание – арг. от т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Отделен в тази вр. е въпросът дали конкретно определения от съда размер на присъденото на К. обезщетение за възмездяване на търпените от нея болки и страдания, в резултат на процесното ПТП е справедлив, но той, като засягащ правилността на съдебния акт, попада в касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежи на преценка в настоящето производство.
С оглед гореизложеното и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба на К. К. К. от гр.С. с вх.№ 4853/19.06.2009 год. на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 492 от 25.05.2009 год., по в.гр.д.№ 2302/2008 год., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: