1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 724
гр. София, 07.09.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Е. В.
А. Б.
като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 2810 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците А. Н. Н. и И. Г. Н., двамата от [населено място], област С. чрез процесуален представител адв. К. И. М. срещу решение № 142 от 14.05.2014г. по в. т. дело № 686/2014г. на Апелативен съд В., Търговско отделение, 1 състав, с което е потвърдено решение № 84 от 25.07.2014г. по т. дело № 106/2013г. на Силистренски окръжен съд, Гражданска колегия, с което е признато за установено в отношенията между [фирма], А. Н. Н. и И. Г. Н. на основание чл. 422 ГПК, че А. Н. Н. и И. Г. Н. дължат солидарно на [фирма] следните суми: 29 242,69 лв. – главница по договор за банков кредит № TR71972062 от 29.05.2008г. и анекси към него; 1 094,66 лв. – лихва върху просрочена главница; 501,09 лв. – наказателна лихва при просрочие, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 1317/2012г. на СРС. С въззивния съдебен акт ответниците са осъдени да заплатят на ищица сумата 2 449,56 лв. – разноски по делото.
Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „„Включване в строителството на апартамент”, целта на процесния кредит, е ли предвиденото в чл. 3, ал. 5, т. 2 З. /отм./ изключение за неприлагане на З. /отм./ към процесния кредит „придобиване на сграда””? – по този въпрос касаторите поддържат основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
2. „Коя е приложимата законова норма към договор за потребителски кредит, сключен при действието на З. /отм./, след неговата отмяна, който е от значение поради липса на правната квалификация в процесния случай?” – според касаторите въпросът се решава противоречиво в решение от 04.04.2013г. по гр. д № 4431/2012г. на Русенски районен съд, решение № 99/01.02.2013г. по т. д. № 610/2011г. на ВКС, ТК, І т. о., определение № 160/31.03.2015г. по т. д. № 2561/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 106/13.02.2012г. по т. д. № 811/2011г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 359/16.01.2014г. по гр. д. № 1209/2013г. на ВКС, ГК, ІV г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/, евентуално поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
3. „В случай като настоящия, с липсващ първоначален погасителен план и други нарушения на З. /отм./, които правят изначално договора за потребителски кредит недействителен, каква е съдбата на договора, когато бъде отменен нормативният акт, по който този договор е изначално недействителен?” – касаторите твърдят, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото предвид липсата на съдебна практика /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
4. Въпросите във връзка със задължителния служебен контрол, когато се търси размерът на задължението, и служебното следене за действителността на сделките са решени в противоречие съответно с решение № 197/12.11.2012г. по т. д. № 927/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 21/04.07.2014г. по т. д. № 1348/2013г. на ВКС, ТК, І т. о. Поради противоречие с посочената съдебна практика касаторите молят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за отговор на поставените проблеми с т. 4.2 и т. 4.3 от договора и анекса от 19.01.2010г. и с капитализацията на лихви в анекса.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Надежда С. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че касаторите са посочили материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, който няма принципно основополагащо значение за правото, нито е съществен за конкретния спор. Подробни съображения са изложени в писмен отговор.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел, че между банката и ответницата А. Н. Н., както и ответника И. Г. Н. в качеството му на солидарен длъжник, е сключен договор за банков кредит № TR71972062 от 29.05.2008г. и анекс към него от 19.01.2010г., по силата на който банката е предоставила на ответницата А. Н. уговорената сума и същата е усвоена.
Относно възраженията на ответниците по иска за недействителност на договора и анекса като цяло на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит /обн. в ДВ бр. 18/05.03.2010г./, поради противоречието им с чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 11 и т. 12 З., за нищожност на клаузите на чл. 4.2 и чл. 4.3 от договора и анекса като противоречащи на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 З. и Наредба № 9 на БНБ в редакцията й от 2009г. и неравноправния им характер по смисъла на Директива 93/13 Е. на Съвета на ЕО, както и възраженията за изтекъл преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение на съдлъжника – втория ответник И. Н., е направил извод за тяхната неоснователност.
Неоснователността на възраженията за нищожност на договора и анекса на основание чл. 22 З. /обн. в ДВ бр. 18/05.03.2010г./, поради противоречието им с чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 11 и т. 12 З., за нищожност на клаузите на чл. 4.2 и чл. 4.3 от договора и анекса като противоречащи на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 З. е аргументирана с неприложимост на разпоредбите на отменения Закон за потребителския кредит и понастоящем действащия Закон за потребителския кредит към процесните договор за кредит и анекс. Решаващият съдебен състав е изложил съображения, че на основание чл. 3, ал. 5, т. 2 З. /отм./, действащ към датата на сключване на договора и анекса, клаузите им не попадат в приложното поле на З. /отм./, тъй като предназначението на процесния кредит е придобиване на право на собственост върху недвижим имот, а съгласно § 5 от ПЗР на З., действащ и понастоящем, договорът и анексът не попадат и в приложното поле на този закон. За да приеме, че кредитът е с предназначение /цел/ „за включване в строителство за апартамент”, въззивната инстанция се е позовала на разпоредбите на раздел I, т. 3 от договора за банков кредит и раздел I „Предмет и условия на договора” от анекса към договора.
По отношение на възражението за недействителност поради неравноправност на договорните клаузи въззивният съд е посочил, че е изцяло бланкетно, лишено от конкретизация относно уговорките и основанията, на които ответниците считат същите за неравноправни.
Неоснователността на възражението за нищожност на клаузите на т. 4.2 и т. 4.3 от анекса поради противоречието им с Наредба № 9/19.02.2002г., забраняваща капитализирането на просрочени лихви, е аргументирана по следния начин: 1/ клаузата на т. 4.2 урежда начина, по който се формира годишният лихвен процент върху просрочена главница, а разпоредбата на т. 4.3 от анекса от 19.01.2010г. няма съдържанието на разпоредбата на т. 4.3 от договора; 2/ при договорите за кредит анюитетните вноски не са лихви, а сума, с която се погасява част от дълга и лихвата; 3/ лихвата не е мораторна, а възнаградителна и представлява дължимата цена за предоставената услуга.
Възражението на ответника И. Н. за недължимост на сумата поради изтекъл преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е прието за неоснователно поради неприложимост на посочената разпоредба, тъй като И. Н. е солидарен длъжник, а не поръчител по договора за банков кредит.
За да направи извод за дължимост на претендираните суми, решаващият съдебен състав е приел, че кредитът е обявен от банката за предсрочно изискуем съгласно чл. 15.4 от анекса от 19.10.2010г., предвид последното плащане по кредита, извършено от ответницата А. Н. на 30.03.2012г., и поканите за доброволно плащане, връчени на ответниците на 25.04.2012г., т. е. преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, депозирано пред Районен съд Силистра на 27.07.2012г.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият посочен от касаторите материалноправен въпрос е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на този въпрос не е налице твърдяното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай разпоредбата на чл. 3, ал. 5, т. 2 З. /отм./ е достатъчно точна и ясна и не създава проблеми при прилагането й.
Д. на касаторите да допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения втори материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен, тъй като касаторите не са доказали наличие на противоречива съдебна практика. Във въззивното решение не е прието, че за заварените случаи, т. е. за договорите, сключени при действието на отменения З., приложение намира новият З.. Основният мотив за извода за неоснователност на възражението на ответниците по иска за недействителност на договора за кредит е разпоредбата на чл. 3, ал. 5, т. 2 З. /отм./, действала към момента на сключване на процесния договор, и предназначението на кредита. Обосноваването с § 5 от ПЗР на З. съответства на приетото от Русенски районен съд в приложеното от касаторите решение от 04.04.2013г. по гр. д № 4431/2012г., че спрямо заварените правоотношения, породени от договори, сключени преди датата на влизане в сила на З., т. е. преди 12.05.2010г., приложение намира отменения едноименен закон. Решение № 99/01.02.2013г. по т. д. № 610/2011г. на ВКС, ТК, І т. о. е неотносимо, тъй като дава отговор на друг правен въпрос, а именно: при настъпила предсрочна изискуемост на главницата по договор за паричен заем/кредит, настъпва ли предсрочна изискуемост и на вземанията за възнаградителни лихви и такси, включени в непадежиралите и предсрочно изискуеми анюитетни вноски. Решение № 123/09.11.2015г. по т. д. № 2561/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и определение № 160/31.03.2015г. по същото дело също са неотносими, защото са постановени по друг правен въпрос: за началния момент на изискуемост на вземане, произтичащо от договор за потребителски кредит, съдържащ договореност за настъпване на предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски и дали вземането става автоматично изискуемо, или е необходимо изявление на банката до длъжника, че прави вземането по договора за кредит предсрочно изискуемо. Определение № 106/13.02.2012г. по т. д. № 811/2011г. на ВКС, ТК, І т. о. няма характер на постоянна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като с него не е допуснато касационно обжалвано на съответното въззивно решение. Решение № 359/16.01.2014г. по гр. д. № 1209/2013г. на ВКС, ГК, ІV г. о. е постановено по процесуалноправния въпрос по приложението на чл. 270, ал. 3 ГПК и чл. 271 ГПК относно правомощията на въззивния съд при констатация за дадена от първоинстанционния съд неправилна правна квалификация на спорното право. В настоящия случай правната квалификация на иска е определена правилно от въззивната инстанция, а изводът за неоснователност на възражението на ответниците за недействителност на договора за кредит и анекса поради непосочване на ГПР, липса на погасителен план и на договаряне на месечни вноски е аргументиран с разпоредбата на чл. 3, ал. 5, т. 2 З. /отм./ съобразно приетото предназначение на договора за кредит. Поради обстоятелството, че разпоредбите на чл. 3, ал. 5, т. 2 З. /отм./ и § 5 от ПЗР на З. са ясни и точни и не създават проблеми при тяхното прилагане, не е налице твърдяното евентуално основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Формулираният от касаторите трети материалноправен въпрос не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не съответства на данните по делото и доводите на въззивната инстанция. Решаващият съдебен състав не е приел, че процесният договор за кредит е недействителен поради липса на първоначален погасителен план и други нарушения на З. /отм./, а се е аргументирал с неприложимост на разпоредбите на отменения Закон за потребителския кредит и понастоящем действащия Закон за потребителския кредит към процесните договор за кредит и анекс, предвид разпоредбите на чл. 3, ал. 5, т. 2 З. /отм./, § 5 от ПЗР на З. и предназначението, целта на договора. Преценката за предназначението на договора за кредит е конкретна, зависи от договорните клаузи и доколко при установяване на фактическата обстановка и обсъждане на клаузите на договора въззивната инстанция е спазила правилата на логическото мислене е въпрос на обоснованост на въззивния съдебен акт.
По отношение на четвъртия формулиран от касаторите процесуалноправен въпрос не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираните от касаторите решение № 197/12.11.2012г. по т. д. № 927/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 197/12.11.2012г. по т. д. № 927/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. са неотносими към настоящия казус, тъй като са постановени по други процесуалноправни въпроси, а именно: следва ли въззивният съд да събере и обсъди доказателства, поискани от ищеца още в първоинстанционното производство, но недопуснати, поради допуснато процесуално нарушение от съда, когато такъв довод не е наведен във въззивната жалба с изрично позоваване на чл. 266, ал. 3 ГПК, а само при общо оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение /първото решение/; опорочава ли записът на заповед, в противоречие с изискването на чл. 535, т. 2 ТЗ за съдържащо се в документа „безусловно обещание за плащане”, в качеството му на задължителен реквизит на ценната книга, наличието на упоменато правно основание за дължимост на сумата, респективно на част от нея /второто решение/.
Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС „при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.” В настоящия случай въззивният съд е изложил аргументи защо счита, че клаузите на т. 4.2 и т. 4.3 от анекса поради противоречието им с Наредба № 9/19.02.2002г., забраняваща капитализирането на просрочени лихви, не са нищожни. Доводите на въззивната инстанция, че при договорите за кредит анюитетните вноски не са лихви, а сума, с която се погасява част от дълга и лихвата, като лихвата не е мораторна, а възнаградителна и представлява дължимата цена за предоставената услуга, се отнасят не само за анекса от 19.01.2010г., но и за договора за кредит. Доколко доводите и изводите на въззивния съд са правилни е въпрос, относим към правилността на въззивния съдебен акт, поради което направените оплаквания в тази насока представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване на решението.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице твърдените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се до пуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касаторите не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 142 от 14.05.2014г. по в. т. дело № 686/2014г. на Апелативен съд В., Търговско отделение, 1 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.