7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 725
София, 01.09.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четвърти юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………..………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 4114 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби подадени от страните по спора, предмет на решение № 108/19.ІV.2013 г. на Варненския апелативен съд, ТК, постановено по т. д. № 6/2013 г.
Касационната жалба с вх. № 3328/19.VІ.2013 г. на ищцовото „И А Л.” E.-София (с предишно фирмено наименование „И Е Д. А. Л.”), подадена чрез двамата негови процесуални представители по пълномощие от САК, е против онази част от това въззивно решение, с която – като неоснователен – е бил отхвърлен положителния установителен иск на този търговец, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу ответното [фирма]-гр Д., за разликата над установеното като съществуващо вземане от 16 682.17 евро и до пълния размер на установителната претенция на настоящия касатор от 18 818.21 евро.
Оплакванията на касатора [фирма]-София са за постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъде установено, че ответното [фирма]-гр. Д. дължи на касатора и въпросната разлика от 2 136.04 евро по силата на процесния запис на заповед от 26.ІХ.2007 г., както и всички направени в инстанциите разноски, вкл. тези за заповедното производство по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма]-София обосновава приложно поле на касационния контрол с наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната част от решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 3 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ППВС № 1/1953 г. по процесуалноправния въпрос: „Трябва ли решаващият съд да изложи мотиви защо приема изцяло заключението на една съдебно-счетоводна експертиза и игнорира заключението на друга?” В атакуваната си отхвърлителна част въззивното решение съдържало произнасяне по противоречиво решавания от съдилищата /Р. № 155/13.ІІІ.2007 г. на ВКС, ТК, постановено по реда на ГПК (отм.)/ материалноправен въпрос: „Дължи ли се неустойка за забава на плащането, когато същата не е отразена в счетоводството на кредитора?”, а от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – предвид липсата на съдебна практика – представлявало произнасянето на Варненския апелативен съд със същата атакувана част от решението му по материалноправния въпрос: „Дали записът на заповед, издаден във връзка с каузално правоотношение, породено от договор за финансов лизинг, обезпечава и подлежащите на възстановяване разходи и неустойките за забава на задължението за плащане на главния дълг, обезпечен с ценната книга, т.е. дали поемателят на записа на заповед /кредитор по каузалното правоотношение/ може да иска от издателя на същата ценна книга /длъжник по каузалното правоотношение/ плащане, което да се счита и като погасяващо „разноските и неустойката”?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-гр. Д. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Пловдив както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част, претендирайки за потвърждаването му.
Съответното касационната жалба с вх. № 3197 от 13.VІ.2013 г. на ответното по положителния установителен иск [фирма]-гр. Д. е подадена срещу другата част на посоченото въззивно решение, с която е бил потвърден първоинстанционния съдебен акт по съществото на спора: досежно признаването за установено по отношение на този търговец, че той дължи на ищцовото [фирма] сума в размер на 16 682.17 евро /с левова равностойност от 32 805.22 лв./, представляваща част от задължението му, поето по запис на заповед от 26.ІХ.2007 г., издаден за 133 918.25 евро и ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК /16.V.2011 г./ и до окончателното му погасяване. Оплакванията на този касатор са за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение в посочената част, тъй като не били изследвани всички доказателства по делото и, в частност, заключението на допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза. Поради това се претендира частичното отменяване на този съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд, който „да повтори експертизата и да установи правилния размер на дължимата главница”.
Вместо изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата, касаторът [фирма]-гр. Д. е представил последователно „Допълнение към касационна жалба” и „Молба на основание чл. 280 ГПК”, в които обаче не формулира нито един въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/, по който въззивният съд да се е произнесъл с атакуваната потвърдителна част на решението си, било в една или повече /от трите възможни/ хипотези по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежни страни във въззивното пр-во пред Варненския апелативен съд, както касационната жалба на ищцовото [фирма]-София, така и тази на ответното [фирма]-гр. Д., ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По касационната жалба на ищцовото [фирма]-София (с предишно фирмено наименование „И Е Д. А. Л.”):
За да отхвърли в посочената част /за разликата над 16 682.17 евро и до размер на претенцията от 18 818.21 евро/ положителния установителен иск на търговеца настоящ касатор с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, въззивната инстанция е приела, че е от страна на добричкия търговец е било проведено успешно доказване на плоскостта на възражението му за наличие на каузално правоотношение между страните по спора, основано върху клаузите на сключения помежду им на 26.ІХ.2007 г. договор за финансов лизинг.
Първият от релевираните в изложението на този касатор три въпроса е по естеството си такъв, който се отнася изцяло до правилността на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част. Но отъждествяването на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК /във вр. чл. 236, ал. 2 ГПК/ с основание за допустимост на касационния контрол обективно не е годно да обоснова приложимост на последния. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., материално- или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, „но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства”.
При положение, че с атакуваната отхвърлителна част от решението си Варненският апелативен съд изрично е приел – в съответствие с точния смисъл на клаузите на т. 4.1 и т. 6.6.1 от Общите условия на касатора лизингодател, че „процесният запис на заповед обезпечава изпълнението на задължението на ответника за заплащане именно и само на лизинговата цена”, въпросът „дали се дължи неустойка за забава на плащането, когато същата не е отразена в счетоводството на кредитора” очевидно не е бил предмет на произнасянето на апелативния съд и поради това не е от значение за изхода на спора по делото. С оглед посоченото по въпрос № 2 се налага и разграничението, че този, формулиран в изложението на касатора лизингодател с пор. № 3, е всъщност фактически, а не правен въпрос. Принципно не съществуват пречки /арг. чл. 9-във вр. чл. 44 ЗЗД/ един менителничен ефект да може да служи като обезпечение и на подлежащи на възстановяване разходи и неустойки за забава на задължението за плащане на главния паричен дълг по договор за финансов лизинг, но за това е необходимо сумата, с която издателят на записа на заповед безусловно се задължава към поемателя лизингодател да е в размер, достатъчен за да покрие и тези негови съпътстващи задължения по каузалното правоотношение, което от своя страна предпоставя, че в ОУ на този лизингодател не трябва да се съдържат клаузи като тези по т. 4.1 и по т. 6.6.1 от действалите ОУ към датата 26.ІХ.2007 г. Въпроси, които не са правни, а от фактическо естество, обективно не могат да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, което всъщност обяснява и защо не може да се очаква по тях да има съдебна практика.
2. По касационната жалба на ответното [фирма]-гр. Д.:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г.на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение. Върховният касационен съд не е задължен и не може да извежда този релевантен въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, а още по-малко – от твърденията на подателя й или от там сочените от него факти и обстоятелства. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
В заключение, при този изход на делото в настоящето производство по чл. 288 ГПК, образувано по две касационни жалби от страните по спора, предмет на разрешаване с атакуваното от тях въззивно решение, разноските следва да останат в тежест на всяка една от тях, така както са били направени.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 108 на Варненския апелативен съд, ТК, от 19.ІV.2013 г., постановено по т. д. № 6/2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 4114 по описа за 2013 г.