О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 725
гр. София, 13.12. 2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1423/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Д. И. от [населено място], обл. С., срещу решение № 321 от 06.02.2018 г., постановено по в. гр. д. № 4673/2017 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 3486 от 19.05.2017 г. по гр. д. № 17365/2014 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от Г. Д. И. против ЗК „Лев Инс” АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над присъдените 8 000 лв. до претендираните 26 000 лв.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и уважаване на предявения иск с присъждане на разноски.
Допускането на касационно обжалване е аргументирано с твърдения, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика в ППВС № 4/1968 г., в противоречие с формирана по реда на чл.290 ГПК (в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.) практика на ВКС и в противоречие с практиката на други съдилища по сходни случаи.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по касация ЗК „Лев Инс” АД – [населено място].
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в обжалваната от Г. Д. И. част, с която е отхвърлен предявеният против ЗК „Лев Инс” АД пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над сумата 8 000 лв. до претендираните 26 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 8 000 лв. удовлетворява изискването на чл.52 ЗЗД за справедливост, тъй като е съобразено с обема и интензитета на неимуществените вреди, претърпени от ищцата при ПТП на 22.07.2013 г., с момента на проявление на вредите и със съществувалите към този момент обществено икономически условия в страната.
При произнасянето по размера на обезщетението въззивният съд е изходил от констатациите в заключението на единичната съдебномедицинска експертиза, потвърдени от заключението на разширената експертиза, че като пряка последица от произшествието ищцата е получила единствено травма на нервните коренчета в лумбосакралния отдел, изискваща от 5 до 7 дни постелен режим на лечение и период на възстановяване около един месец. В заключенията е посочено, към момента на прегледа за целите на експертизата ищцата е в добро състояние и с нормален неврологичен статус. След обсъждане на заключенията съдът е преценил, че те опровергават категорично твърденията на ищцата за причинена при произшествието друга травма – фрактура на пети поясен прешлен, съпътствана от силни и дълготрайни болки и страдания. Като е акцентирал върху становището на вещите лица, че установената при прегледа фрактура на пети поясен прешлен представлява вродена аномалия (костен дефект), която датира отпреди произшествието и е невъзможно да се появи от удара по време на произшествието, съдът е направил извод, че релевантни за основателността на иска са само неимуществените вреди – болки, страдания и неудобства, претърпени по повод травмата на нервните окончания в лумбоксалния отдел. Отчитайки тежестта на получената травма, интензитета на понесените по повод на нея болки и страдания, необходимото време за лечение и възстановяване, липсата на остатъчни последици, възрастта на ищцата към момента на настъпване на вредите – 41 г., и действалите към този момент лимити на застрахователни покрития по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, въззивният съд е възприел крайния извод на първоинстанционния съд за справедлив размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди 8 000 лв. За разликата до 26 000 лв. искът е счетен за неоснователен, включително с оглед опроверганото от експертите твърдение на ищцата за получена при произшествието втора травма и за претърпени във връзка с нея неимуществени вреди.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната с касационната жалба част.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката е посочила като значими за изхода на делото следните въпроси :
„1. Следва ли при определяне на справедливото обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка;
2. При определяне на размера на справедливото обезщетение за търпени болки и страдания съдът следва ли да се съобразява с практиката на други съдилища;
3. Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД; Следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, с интензитета на претърпените болки и страдания и с общото му състояние, пожизненият характер на уврежданията, както и с практиката на други съдилища;
4. Длъжен ли е съдът, прилагайки чл.52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.ІІ на ППВС № 4/1968 г., като определи конкретния размер на обезщетението след обсъждане и анализиране на всички релевантни обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка;
5. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД и следва ли съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите” и конкретната икономическа обстановка, с възрастта на увредения, общественото му положение , с интензитета на претърпените болки и страдания и с общото му състояние, пожизненият характер на получените увреждания и техния необратим характер, както и с практиката на други съдилища”.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че формулираните въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и с практиката по чл.290 ГПК в решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 130/09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 158/28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, І т. о., относно критериите за справедливост на обезщетението за неимуществени вреди и начина на определяне на неговия размер; в противоречие с практиката по чл.290 ГПК в решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 1/26.03.2013 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., относно значението на лимитите по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.); в противоречие с практиката на други съдилища, обективирани в представени с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения, касаеща определяне на обезщетение по чл.52 ЗЗД в „близки случаи”.
Поставените въпроси са значими за делото, но не са обуславящи за неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания до съдилищата как следва да се прилага принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В съобразителната част на постановлението са посочени общите критерии, които следва да бъдат съблюдавани при прилагането на чл.52 ЗЗД, като е разяснено, че справедливостта по чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие и поради това за определяне на справедлив размер на обезщетението е необходимо във всеки конкретен случай да се съобразяват фактите, които изпълват съдържанието на понятието „справедливост”. Задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. са залегнали и в практиката на ВКС по прилагането на чл.52 ЗЗД, създадена при действието на чл.290 ГПК в първоначалната редакция от ДВ бр.59/2007 г. В множество решения, част от които са посочени в изложението, е застъпено разбирането, че при определяне на справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД съдът трябва да вземе предвид и да обсъди всички обстоятелства, които формират съдържанието на понятието „справедливост” в конкретния случай, и да изложи мотиви по тях. Възприето е и разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите като израз на променящите се обществени – икономически условия в страната, без на същите да се придава самостоятелно значение за размера на обезщетението – решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на І т. о.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, преценени като релевантни за справедливия размер на обезщетението в конкретния случай, и е мотивирал извода си какво обезщетение се дължи на ищцата (сега касатор) с оглед на доказаните вреди. В мотивите към решението съдът е посочил изрично, че отчита възрастта на ищцата към момента на проявление на вредите и действащите към този момент лимити на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Въпросът дали съдът е следвало да съобрази размера на обезщетението с пожизнения и необратим характер на увреждането няма връзка с мотивите, в които въз основа на експертното заключение съдът е направил извод, че всички последици от получената при произшествието травма са преодолени в сравнително кратък период от време и неврологичният статус на ищцата е нормален. Отхвърлянето на иска по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над присъдените 8 000 лв. до претендираните 26 000 лв. не е обусловено от несъобразяване на обстоятелствата, посочени в съдържанието на формулираните от касаторката въпроси, а от преценката на съда, че не е доказано твърдението в исковата молба за причинена при произшествието друга травма с произлезли неимуществени вреди и че неимуществените вреди, претърпени като последица от единствената доказана травма, предпоставят справедливо обезщетение в размер на 8 000 лв. Предвид решаващите изводи на въззивния съд, поставените в изложението въпроси не могат да се приемат за обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.
По отношение на въпросите в изложението не са доказани и допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди не е определен абстрактно, а е съобразен с установените по делото специфични факти, които според въззивния съд формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД в конкретния случай. При постановяване на обжалваното решение са отчетени както фактите, пряко относими към прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, така и лимитите на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите към момента на настъпване на вредите, които според практиката на ВКС влияят върху размера на обезщетението. Мотивите, с които въззивният съд е аргументирал преценката си за справедливия размер на обезщетението, не позволяват да се възприеме тезата на касаторката, че решението е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и с практиката на ВКС по приложение на чл.52 ЗЗД, обективирана в посочените в изложението решения. Поради изложеното настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С изложението са представени решения на Софийски градски съд, които не съдържат отбелязване да са влезли в сила и не могат да се преценяват като източник на съдебна практика. Дори да са влезли в сила, след изменението на чл.280, ал.1 ГПК от ДВ бр.86/2017 г. представените решения подлежат на преценка единствено от гледна точка на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК при условие, че доказват противоречива съдебна практика, обусловена от нееднакво тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. В случая това условие не е изпълнено и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е налице, тъй като различният размер на обезщетенията, присъдени с обжалваното решение и с представените от касаторката решения, не е резултат от неточно тълкуване на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, а от прилагането й спрямо различни факти, попълващи съдържанието на понятието „справедливост” по всяко от делата.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 4673/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация не е подал отговор на касационната жалба и не е претендирал разноски, поради което разноски за производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 321 от 06.02.2018 г., постановено по в. гр. д. № 4673/2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :