О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 727
София, 13.12.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 16.10.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1356 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „АТОМЕНЕРГОРЕМОНТ-ГЪЛЪБОВО” ЕООД, гр.Гълъбово против въззивно решение на Пловдивския апелативен съд № 331 от 27.11.2017 г.,по в.т.д.№ 410/17 г., в частта, с която е потвърдено решението на Старозагорския окръжен съд № 99 от 30.03.2017 г., по т.д.№ 144/2016 г. за уважаване на предявения от „АМЕЕС” ООД, [населено място], срещу касатора, като ответник, в качеството му на съдружник в Д. „Консорциум Атомененергоремонт” [населено място] положителен установителен иск по чл. 422, ал.1 ГПК за сумите: 30 711.36 лв. – неизплатена главница по спогодба от 26.07.2013 г., с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 10.03.2016 г. до окончателното и изплащане и 8 967.24 лв. – мораторна лихва за периода 30.05.2013 г. -10.03.2016 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 53/14. 03. 2016 г., по ч.гр.д.№ 97/2016 г. на ГРС и деловодни разноски.
В останалата част решението на Пловдивския апелативен съд е влязло в сила.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1 , т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси: 1.”След като претенцията на ищеца произтича от спогодба за разсрочено плащане и след като първоинстанционният съд намира уговореното относно датите на плащанията в спогодбата за меродавно, при което уважава исковите претенции на ищеца на това основание,то задължителни ли са за страните и не следва ли да бъдат ценени от съда всички уговорки в тази спогодба? Не следва ли да се спазят и съобразят не само сроковете за извършване на плащанията, но и условията, уговорени между страните, които е необходимо да настъпят, за да станат окончателно изискуеми и съответно дължими, плащанията по спогодбата/ които не са взети предвид от двете съдебни инстанции при постановяване на обжалваното решение/? Следва ли уговореното в спогодбата препращане към предхождащо я споразумение между страните да обвързва както страните по нея, така и съда?”; 2.”Кои са основните обективни обстоятелства, които съдът следва да отчита при постановяване на решението си и допустимо ли е при наличието на нормативни разпоредби за задължителността от създаване на формален акт за приемане на определен вид работи, същите да бъдат приемани с неформален такъв, който не съдържа необходимо присъщите реквизити на акт за приемане на изпълнени работи?” Допустимо ли е съдът да дерогира подзаконови нормативни разпоредби и да постановява решение в разрез с тях?”;3.”Кои са основните обективни обстоятелства, които съдът следва да отчита при постановяване на решението си и при очевидно разминаване на констатациите на съда във второинстанционното решение с доказателствата по делото, при положение, че очевидно не става дума за фактическа грешка на съда, тъй като вниманието на същия десетки пъти е насочвано към обстоятелството, че документът не притежава определени реквизити, какъв е процесуалният път да бъде коригирано постановеното решение, ако не по пътя на касационното обжалване?”
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява срещу искането за достъп до касация и евентуално срещу основателността на въведените касационни основания, излагайки подробни писмени съображения.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в качеството си на партньори в създадения с договор от 07.01.2005 г. , като дружество по ЗЗД, „КОНСОРЦИУМ АТОМЕНЕРГОРЕМОНТ”, със седалище [населено място] ответниците по делото „АТОМЕНЕРГОРЕМОНТ -ГЪЛЪБОВО” ЕООД, гр.Гълъбово и „КАР ЕКСПРЕСИНГ” ЕООД, съобразно дяловото си участие от 80% за първия и 20% за втория и постигнато помежду им съгласие, обективирано в последователно сключени допълнителни споразумения – от 03.05.05 г., № 5 от 09.01. 2013 г. за допълване на учредителния договор и от 21.01.2013 г. за финансовите задължения между тях, са задължени по сключената с ищеца „АМЕЕС” ООД спогодба от 26.07.2013 г.и за уреждане отношенията му с консорциума във вр. с договор от 19.10.2012 г. и издадена фактура № 02870/30.04.2013 г. за плащане на договореното възнаграждение, така, както е конкретизирано в същата. Посочено е, че по силата на процесния договор ищцовото търговско дружество се е задължило да извършва поддръжка, ремонт, настройка и разширяване на техническите и качествени показатели на система за управление на Блок 120 MW- М. 4000С в Т. „Марица-3”АД, [населено място], което свое задължение е изпълнило, съгласно двустранно подписан приемателен протокол № МИК01/30.04.2013 г., обективиращ в съдържанието си констатациите на съконтрахентите за престиран от изпълнителя трудов резултат качествено, в срок и в съответствие с предоставените му работни проекти.
Тълкувайки клаузите на сключената , поради предприе частично плащане на дължимото от възложителя възнаграждение, спогодба от 26.07.2013 г. решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е счел, че със същата страните изрично са конкретизирали както пълния остатък на дължимите от консорциума суми, така и начина на тяхното разсрочено престиране, променяйки първоначално договорения помежду им. В мотивите на въззивния съдебен акт са изложени и подробни правни съждения за начина, по който процесното вземане, предмет на оспорената от ответниците заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, е формирано както и за неоснователността на защитното им възражение за липса на настъпила негова изискуемост, поради неустановено изпълнение на възложената на изпълнителя работа, съобразно договорената форма на приемане. Посочено, че приложеният двустранно подписан приемателно-предавателен протокол притежава характер на документ по см. на чл. 266 ЗЗД, удостоверяващ приемане на изработеното от възложителя, независимо от неподписване на издадената фактура, факт ирелевантен за предпоставките по чл.266, във вр. с чл.264ЗЗД.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения по т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК, формулирането на който е в изключителна тежест на касатора, е този, който включен в предмета на спора, е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая нито един от поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси не отговаря на посочените в цитираната задължителна практика критерии. Израз на твърдяното от касатора оплакване за неправилна преценка на фактите и доказателствата от въззивния съд, както изрично е отбелязано и в част от самите тях, тези въпроси освен, че са некоректно зададени, с оглед мотивите на въззивния съдебен акт, не притежават характеристика на правни по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Когато правният въпрос е въведен с оглед становище на страната /както е в разглеждания случай/, извън решаващите мотиви на въззивното решение, с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, според т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
С оглед изложеното единствено за пълнота следва да се отбележи,че при постановяване на обжалвания съдебен акт въззивният съд изцяло се е съобразил с трайно непротиворечивата практика на ВКС по приложението на чл.266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.264 ЗЗД, изразена в решение № 5 от 15. 03. 2010 г., по т.д.№ 390/2009 г. на І т.о.; № 235 от 09.01.2018 г., по т.д.№ 726 / 2017 г. на ІІ т.о., № 9 от 05.06.2017 г., по т.д.№ 2690/2015 г. и мн.други .
Същата е в смисъл, че при приемане от страна на възложителя на изработеното от изпълнителя в изпълнение на поетите с договор за изработка задължение, възложителят дължи заплащане на възнаграждение, при положение, че не е възразил, че изработеното не съответства на договореното. Липсата на подобно възражение при приемането се приравнява на признание за съответствие. Релевантно за приемането е или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за такова одобрение, независимо дали конкретната договорена форма на приемане е била спазена.
Отделен в тази вр. е въпросът, доколко при сключена спогодба по см. на чл.365 ЗЗД може отново да се обсъжда основанието на което вземането, предмет на същата е било дължимо, но като неподлежащ на разглеждане в производството по чл.288 ГПК, той не следва да бъде понастоящем коментиран.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 900.00 лв., реално заплатено и неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК, адвокатско възнаграждение с ДДС. Видно от приложените писмени доказателства: фактура № 386 от 06.03.2018 г. и преводно нареждане на „Райфайзен Банк ”АД от 09.03.2018 г. същата тази сума е преведена по с/ка на адв. Р.Г. за изготвения отговор на касационната жалба.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 331 от 27.11.2017 г.,по в.т.д.№ 410/17 г..
ОСЪЖДА „АТОМЕНЕРГОРЕМОНТ-ГЪЛЪБОВО” ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], със седалище [населено място], да заплати на „АМЕЕС” ООД, [населено място] сумата 900.00 лв. /деветстотин лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: