О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 727
София, 04.11.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 24.09.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1049/2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 252 от 11.06.2012 год., поправено с решение от 11.07. 2012 год., двете по т.д. № 420/2012 год. Пловдивският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение на Смолянския окръжен съд № 11 от 21. 02.2012 год., по гр.д.№ 105/2010 год., в частта, с която е отхвърлен предявения от Областен управител на С. област срещу ЕТ Н. Б. П., упражняващ търговска дейност под фирма „Н. П. – О.” гр.С. установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за сумите: 12 117.18 лв., неплатена наемна цена по договор за наем от 31.05.1996 год., за периода 01.08.2004 год. – 30.06.2006год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от десето число на всеки месец до 10.07.2009 год. и 6682.11 лева – мораторна лихва върху тях и при условията на чл.271, ал.1 и сл. ГПК е уважил предявената установителна искова претенция, в частта и, за сумите: 26 941.20 лв., дължима наемна цена за периода 01. 06.2006 год. – 08.05.2008 год. по договор за наем от 31.05.1996 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 10.07.2009 год. до окончателното и изплащане и 7 429.35 лв., мораторна лихва върху месечните вноски, считано от десето число на всеки месеца до 10.07.2009 год., заедно със законната лихва върху тази сума от 10.07.2009 год. до окончателното и изплащане, за които по реда на чл.417 ГПК е издадена заповед за изпълнение от 24.07.2009 год., по ч.гр. д. № 615/2009 год. на СРС.
Недоволни от съдебния акт на въззивния съд са останали и двете страни по спора, които са го обжалвали в преклузивния срок по чл.283 ГПК с оплакване за неправилност- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
Всеки един от касаторите в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по искането на насрещната страна за допускане на касационно обжалване и по основателността на въведените касационни оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
І. По касационната жалба на ищеца:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е процесуално допустима.
Тя касае въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение на Смолянския окръжен съд № 11 от 21.02.2012 год., по гр.д.№ 105/2010 год., в частта му за отхвърляне на предявения от Областен управител на С. област установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК.
Касаторът поддържа, че при постановяване на обжалвания съдебен акт, в частта му, предмет на подадената от него касационна жалба въззивният съд необосновано е възприел за неоснователно въведеното в хода на процеса възражение за прекъсване на давностния срок, поради заявено от длъжника признание на вземането, без да съобрази обстоятелството, че при декларирано от наемателя – ответник съгласие за определената наемна цена и поето задължение да я заплаща, отсъства основание за изрично повторно волеизявление, че признава вземането на наемодателя по см. на чл.116, б.”а”ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право, а именно: 1. „Налице ли е признание по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД, когато безспорно кредиторът не бездейства, търси своето вземане, упражнява своето право, като търси неговото изпълнение?” и 2. „Може ли признанието да бъде изразено и в конклудентни действия, различни по своя характер, манифестиращи в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди факта на съществуване на конкретния дълг?”3. „Представлява ли такова конклудентно действие по признаване дължимостта на наемната цена ползването на имота от наемателя по сключен наемен договор и непрекратяването му от страна на същия?”
Като израз на визираното противоречие с практиката на ВКС са посочени решения на ВКС : № 1820/06.09.1966 год., по гр.д.№ 1186/66 год. на І т.о.; № 356 от 02.06.2009 год., по гр.д.№ 5031/2007 год. на І г.о., както и определение № 43/27.01.2009 год., по т.д.№ 614/2008 год. на ІІ т.о., а противоречието в съдебната практика – с решения на ВКС: № 220 от 27.01.1969 год., по гр.д.№ 2209/68 год. на І г.о.; № 1820/06.09.1966 год., по гр.д.№ 1186/66 год. на – г.о.; № 356 от 02.06.2009 год., по гр.д.№ 5031/2007 год. на І г.о., както и определения на различни състави на касационната инстанция.
За да постанови обжалваното решение, с което е потвърден първоинстанционния съдебен акт на СОС в отхвърлителната му част, въззивният съд е приел, че страните са валидно обвързани от сключен помежду им на 31.05.1996 год. срочен наемен договор за обект, частна държавна собственост, представляващ масивна сграда „Чайна” с площ от 143 кв.м., находящ се на вр.”С.” в курортен комплекс „П.”, по отношение на който е приложима общата разпоредба на чл.236 и сл. ЗЗД, във вр. с ПМС № 184 от 25.09.95 год..
Следователно с изтичане на уговорения наемен срок процесният наемен договор, при липса на противопоставяне се е трансформирал в безсрочен и е могъл, според въззивната инстанция, успешно да бъде прекратен с предизвестие от всеки от съконтрахентите, какъвто характер има и връчената на ответника на 05.04.2008 год. покана, в която наред с искането за плащане на дължимите суми се съдържа и волеизявление за преустановяване на облигационната връзка при условията на чл.238 ЗЗД.
Затова, съобразявайки датата на прекратяване на процесното наемно правоотношение, периода на длъжниковата забава и изискуемостта на всяка месечна вноска на 11 число от текущия месец, въззивният съд, е приел за основателно въведеното от ответника правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност, основано на чл.111, ал.1, б. ”в” ЗЗД / неточно отбелязано б.”г”/ за периода до 10.07.2006 год..
Като лишено от основание в доказателствения материал по делото съставът на Пловдивския апелативен съд е отрекъл основателността на твърдяното от ищеца прекъсване на давността, поради признаване на вземането от длъжника, позовавайки се на липсата на изрично волеизявление в тази насока от страна на последния или конкретни конклудентни действия, към които фактическото приемане на изходяща от кредитора кореспонденция, напомняща задължението му е неотносимо.
Следователно от решаващите мотиви в обжалваното решение се налага да се приеме, че първите два от формулираните от касатора материалноправни въпроси, като релевантни за правните изводи на въззивния съд, обусловили частично отхвърляне на предявената искова претенция попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
По отношение на същите е неоснователно позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Цитираните в тази вр. съдебни актове на ВС и ВКС нямат характер на задължителна съдебна практика, която според постановките в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС служи за ръководство на съдилищата и в която се включват Постановленията на Пленума на ВС, постановени при действието на ЗУС/ отм./, Тълкувателните решения на ОСГТК на ВКС, взети при действието на ЗСВ и решенията по реда на чл.290 и сл. ГПК на отделни състави на ГК и ТК на ВКС.
Недоказано е и основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните разяснения в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато даденото разрешение на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос по приложението на конкретна правна норма е в противоречие с възприетото разрешение на същия този въпрос в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на състав на Върховния касационен съд, като определенията на касационната инстанция, вкл. постановените в производството по чл.288 ГПК въобще не попадат в обхвата на съдебните актове, източник на противоречие по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
В случая с цитираните от касатора решения на ВКС: № 220 от 27. 01. 1969 год., по гр.д.№ 2209/68 год.; № 1820/06.09.1966 год., по гр. д. № 1186/66 год. и № 356 от 02.06.2009 год., по гр.д.№ 5031/ 2007 год., всички на І г.о., е дадено тълкуване на закона – чл.116, ал.1, б.”а” ЗЗД, което не противоречи на възприетото от Пловдивския апелативен съд разбиране, че само по себе си приемането на изходяща от кредитора кореспонденция, съдържаща твърдението му за длъжниково неизпълнение и липса на отговор на същата от страна на длъжника не може да бъде приравнено на изразена от последния воля за наличие на това задължение, т.е. на признание по см. на цитираната по- горе разпоредба.
В последователната си практика по приложението на чл.116, ал.1, б.”а” ЗЗД, израз на която са и горепосочените съдебни актове и с която въззивният съд изцяло се е съобразил, ВКС всякога е поддържал становището, че за да породи правните последици, разпоредени от чл. 116, ал.1, б.”а” ЗЗД признанието на вземането от длъжника трябва да е направено до изтичане на давностния срок, да е отправено до кредитора или до негов представител и да касае самото задължение, а не произхода му, като признаването може да бъде извършено и чрез различни по своя характер конклудентни действия, но те трябва в достатъчна степен да манифестират волята на длъжника да потвърди факта на съществуване на конкретния дълг. В този смисъл простото мълчание на задълженото лице, вкл. отсъствие на предприетото извънсъдебно оспорване на твърдяното от кредитора задължение няма правната характеристика на признание, прекъсващо погасителната давност, съгласно чл.116, ал.1, б.”а” ЗЗД.
Наистина в мотивите на решение № 1820/06.09.1966 год., по гр.д.№ 1186/66 год. на І г.о. на ВС е застъпено становище, че признанието на длъжника по см. по чл.116, ал. 1, б.”а” ЗЗД не е за съществуване на самото вземане, а че кредиторът не бездейства, поради което „ там където последният упражнява своето право да търси изпълнение, там няма място за погасителна давност”. То, обаче, освен, че е изолирано и постановено в един значително отдалечен от настоящия период, момент е и неотносимо към разглеждания случай, поради което не може да обоснове твърдяното противоречие.
Със същото съставът на ВС се е произнесъл по въпроса дали предвиденият в чл.116, ал.1, б.”а” ЗЗД начин на прекъсване на давността – „с признаване на вземането от длъжника” е възможен за вземанията, установени с влязло в сила решение, какъвто въобще не е бил предмет на разглеждане в настоящия правен спор. Отделно в тази вр. следва да се посочи, че обсъденото от решаващия състав признание на длъжника, че кредиторът не бездейства, а търси своето вземане, в цитирания съдебен акт е в хипотезата, когато последният е упражнил своето право чрез предприето принудително изпълнение, а не такъв характер има извънсъдебната кореспонденция на последния отправена до ЕТ за изплащане на дълга, която е останала и без отговор.
ІІ. По касационната жалба на ЕТ Н. Б. П.:
Касационната жалба, чийто предмет е въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която е уважена предявената срещу касатора, като ответник, установителна искова претенция за сумата 26 941.20 лв. – неплатена наемна цена за периода 01. 06.2006 год. – 08.05.2008 год. по договор за наем от 31.05.1996 год. и за сумата 7 429.35 лв., мораторна лихва върху дължимите месечни вноски, е процесуално допустима.
Касаторът поддържа оплакване за неправилност, като основно възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че процесното вземане не е погасено по давност, по съображения, че сключен при действието на ПМС № 184 от 25.09.1995 год., срочният наемен договор между страните не е подчинен на законовото правило на чл.19, ал.4 ЗДС, могъл е,при липса на противопоставяне от страна на наемодателя, да се трансформира в безсрочен и по отношение на него са приложими разпоредбите на ЗЗД, които го регламентират като вид облигационен договор.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа, че от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото се явяват определените от него за значими за крайния правен резултат по делото въпроси на материалното право, които доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са: 1.”Установеното с разпоредбата на § 5 от ППЗДС /ДВ бр.78/26.09.2006год./ задължение касае ли и наемните отношения, възникнали преди влизане в сила на Закона за държавната собственост досежно определяне срок за действието им?”; 2. „С влизане в сила на §5 от ППЗДС /ДВ бр. 78/ 26. 09.2006 год./ съществуващото наемно правоотношение, действало до момента повече от 10 години, прекратява ли се по право?”; 3.”При наличие на лимитивен срок за който могат да се отдават под наем недвижими имоти- частна държавна собственост, приложим ли е чл. 236, ал.1 ЗЗД?”.
Искането за допускане на касационен контрол е неоснователно.
При обосноваване на крайния правен резултат по делото, в частта му, предмет на подадената от ответника касационна жалба, решаващият съд се е позовал на датата на сключване на процесния срочен наемен договор – 31.05.1996 год., липсата към този момент на специална законова регламентация относно реда на отдаване под наем на имоти, частна държавна собственост и изричната договорна клауза на т.3, според която след изтичане на тригодишния наемен срок, същият се трансформира в договор за неопределен срок, подлежащ на прекратяване с едномесечно предизвестие.
Счел, че доколкото в първоначалната редакция на Закона за държавната собственост, в сила от 01.06.1996 год., липсва изрично предвидено обратно действие – установените с него правила за отдаване под наем на държавни имоти, да са относими и към заварените наемни правоотношения, нито законодателят е отменил законовите разпоредби, дали основание за възникването им, то процедурата по сключване и прекратяване на същите се уреждат съобразно действалите към 31. 05. 1996 год. общи правила за наемните договори по ЗЗД и ПМС № 184/95 год..
Затова, като е приел, че знанието на наемодателя за продължилото от наемателя ползване на имота е безспорно и е безспорна липсата на заявено от него противопоставяне, решаващият съд е изградил правен извод, че и след изтичане на уговорения между съконтрахентите наемен срок – 31.05.1999 год., не е налице законово основание, което да възпрепятства трансформиране на процесния наемен договор в безсрочен, поради което съобразена датата на прекратяването му по реда на чл. 238 ЗЗД изключва основателността на въведеното от ответника правопогасяващо възражение за давност за наемните вноски след 10.07.2006 год..
По съображения, черпени от договорната клауза на т.7, според която по взаимно съгласие на съконтрахентите всички необходими основни ремонти, належащи строителни и укрепителни работи в наетия имот, както и подобрения, увеличаващи неговата стойност са за сметка на наемателя и при прекратяване на наемното правоотношение остават в полза на наемодателя, без последния да дължи заплащане на стойността им, Пловдивският апелативен съд е преценил като неоснователно и направеното от ЕТ П. съдебно възражение за прихващане.
Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното становище, че в полза на наемателя – ответник по делото не е възникнало право на вземане срещу Държавата, представлявана от Областния управител на С. област за стойността на извършената външна канализация на наетия обект, според решаващия съд е и разпореденото от чл.23 от Закона за водите, че собственикът на земята е собственик и на водите и водните обекти в имота, освен ако те не са собственост на държавата или общината. Или, обстоятелството, че по делото липсват доказателства собственик на земята, в която е изградена канализационната система, външна за отдадената под наем сграда и свързваща същата с канализацията на к.к. „П.”, да е Държавата, е достатъчно, за да бъде изключена последната като отговорна и за стойността на направеното от наемателя съоръжение.
От решаващите мотиви в обжалваното решение следва, че само първият от поставените от касатора материалноправни въпроси, като релевантен за изхода на делото обосновава общата главна предпоставка за допускане на касационен контрол.Останалите, макар и важни правни въпроси, въобще не са били предмет на обсъждане от въззивния съд.
По отношение на така значимия за изхода на делото материалноправен въпрос, обаче е недоказано въведеното селективно основание по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК.
Според задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС разрешеният в обжалваното въззивно решение правен въпрос, попадащ в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, ще е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяването и, обусловено от изменения в обществените условия и законодателство, при които тази съдебна практика е възприета. За развитие на правото релевантният за изхода на спора правен въпрос би допринесъл само, ако поради непълнота, неяснота или вътрешно противоречие приложимата конкретна правна норма следва да бъде подложена на корективно тълкуване, за да се създаде съдебна практика, каквато до момента отсъства.
В случая такива доводи в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не само не се съдържат, но чрез въвеждане на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК се оспорва законосъобразността на правните изводи на въззивния съд, което касационно оплакване дори и да е евентуално основателно е неотносимо към основанията за допускане на касационно обжалване, не се отъждествява с тях и не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК – арг. от чл.281, т.3 ГПК.
С оглед изхода на делото в касационната инстанция, разноските следва да останат за страните, така както са извършени от същите.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 252 от 11.06.2012 год., поправено с решение на същия съд от 11.07. 2012 год., двете по т.д. № 420/2012 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: