8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 727
София, 07.06.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети юни през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1277 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от И. Д., чрез процесуалния му представител адв. Д. П., против въззивното решение № ІІ-4 от 11 юни 2012 г., постановено по гр.д. № 1789 по описа на окръжния съд в гр. Бургас за 2011 г., с което е потвърдено решение № 754 от 27 юли 2011 г., постановено по гр.д. № 1697 по описа на районния съд в гр. Бургас за 2010 г., с което е върната исковата молба на [фирма] против [община] по претенцията за установяване, че акт № 989 от 27 октомври 1998 г. за публична общинска собственост, съставен от [община], е неистински документ поради твърдяно антидатиране и производството по делото е прекратено, върната е исковата молба на дружеството против [община] по претенцията за установяване, че същият акт е неистински документ поради несъответствие на съдържанието на документа с действителното фактическо положение досежно придобиване на правото на собственост от страна на общината върху имота и производството по делото е прекратено, и е отхвърлен искът на дружеството против общината за признаване за установено, че актът за публична общинска собственост е неистински документ поради неавтентичност на подписа за одобряване на акта от кмета на общината към момента на съставяне на акта.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като между страните действително има спор за собственост и актът за публична общинска собственост е представен в него, но поради пропуск да оспори истинността на документа е предявен искът по чл. 124, ал. 4 ГПК за установяването на неистинността на акта в качеството му на официален свидетелстващ документ с обвързваща доказателствена сила; законодателят не поставя ограничения в обема на оспорването, в зависимост от това по какъв ред се извършва – дали чрез предявяване на специален иск или по реда на оспорването в производството; съдът е допуснал процесуално нарушение като е приел, че при висящ спор за собственост е недопустимо в отделно производство да се оспорва верността на акта за общинска собственост, с който едната от страните се легитимира; съдът не е обсъдил доводите, че имотът е неправилно актуван като публична общинска собственост, тъй като липсва нарочно решение на Общинския съвет и не са налице условията на чл. 3, ал. 2 ЗОС; неправилно съдът приема, че е недопустимо производството за установяване антидатирането на документа, тъй като правен интерес от водене на този иск винаги е налице, когато документът, чиято неистинност е предмет на установяване, рефлектира върху субективното материално право, а право на ищеца е да прецени каква част от документа ще оспори и в каква насока с оглед дали се цели оборване на формалната или материалната доказателствена сила; неправилно съдът не приема твърдението за неавтентичност на документа – не са обсъдени множество външни недостатъци и противоречия в различните екземпляри на акта, ръкописни добавки, използване на различна мастилна паста и др., от експертизата не се отговаря на въпроса кога е подписан документът и кога са направени добавките по него; въззивният съд не е обсъдил процесуалните нарушения по лишаване на законния представител на ищеца от лично участие в производството; не са обсъдени доводите, че неавтентичността на документ може да е резултат не само на подправка на подписа, но и на подправка на текста. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че при условията на чл. 280, ал. 1 и чл. 274, ал. 3 ГПК следва да се даде отговор на въпросите: допустимо ли е в образуваното производство по чл. 124, ал. 4 ГПК да се оспорва не само автентичността, но и верността на акт за общинска собственост, представен като доказателство по висящ спор за собственост между страните (сочат се две решения на ВКС по отменения ГПК, решение на ОСГК от 1981 г. и определение на ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване и не е сторено произнасяне по съществото на спора, поради което то не формира съдебна практика, за да бъде подлагано на преценка по критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК); налице ли е правен интерес от предявяване на иск по чл. 124, ал. 4 ГПК за оспорване датата на акт за общинска собственост (официален свидетелстващ документ), представен като доказателство по основното дело за собственост между страните (представят се определение по реда на чл. 247, ал. 3 ГПК и три решения на ВКС по отменения ГПК); длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи на страните в решението си и да аргументира становището си защо приема или не приема някои от тях (сочат се ППВС № 7/1965 г. и решение на ВКС по чл. 290 и сл. ГПК).
Срещу същото решение е подадена и касационна жалба от [фирма], представлявано от И. Д., с приподписано изложение от адв. Д. П., в която се сочи, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно и постановено в нарушение на процесуалните правила, тъй като въззивният съд е отказал събирането на каквито и да било доказателства по искане на ищеца, въпреки очевидните разминавания във фактическата обстановка, заключенията на вещите лица и оскъдно събраните устни доказателства, игнорирайки допуснатите от първата инстанция нарушения и така е ограничил правото на защита на ищеца; изрично се сочат нарушенията на първата инстанция в процеса; първоинстанционният съд не се е произнесъл по исковата претенция за антидатирането и липсата на санкция от страна на сочения за автор на документа и вида на собствеността; неправилно и немотивирано е становището на първата инстанция, че по отношение на неистинския и неавтентичния подпис върху оспорен документ е налице допустимост по чл. 124, ал. 4 ГПК, а по отношение на друг основен реквизит – подправена дата и подправен машинописен и ръкописен текст, производството е недопустимо; оспорването от страна на ищеца в производството по собственическия спор няма нищо общо с настоящото оспорване по отношение на датата, подписите, подправените машинописни и ръкописни текстове; необосновано е прието, че положеният подпис принадлежи на кмета на общината към датата на съставяне на документа, тъй като такова изследване нито е проведено, нито е представено пред районния съд от тройната експертиза; не са представени „оригинали” на спорния акт, но съдът приема, че представеното по делото заверено копие от неистинския документ не съставлява копие на оригинал и този факт следвала ирелевантност – само този аргумент на районният съд е достатъчен за уважаване на исковата претенция, тъй като по същото това копие е образувано гр.д. № 1279/2007 . на районния съд в гр. Бургас, за което настоящото производство се явява преюдициално; не е разгледано своевременно оспореното заключение на графологическата експертиза. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи, че ВКС дължи произнасяне по въпросите: за преценката за достоверност на съдебната експертиза при наличие на изрично изявление на самото вещо лице за това, че заключението е изготвено при липса на достатъчно сравнителен материал, в светлината на чл. 201 ГПК по отношение на неизследваното антидатиране на процесния документ, както и по отношение на очевидните различия в съдържанието на различните копия на „изследвания А.” (сочи се решение на ВКС по чл. 290 и сл. ГПК); при условия, че в цитираното решение № 466 по гр.д. № 1297/2009 г., І г.о., е налице ограничаване правото на защита пред първоинстанционния съд, а именно неуведомяване на ищцовата страна, нередовно призоваване за съдебно заседание, в което се гледа експертизата, изслушват се вещи лица, неспазване на седемдневния срок за представяне и уведомяване на страната, непоставяне на въпросите, представени от ищеца на вещото лице, от страна на съдебния състав и неглижиране на своевременно оспорване, са достатъчно съществени процесуални нарушения, които ограничават правото на защита на ищеца и следва по негово искане да бъде назначена допълнителна или повторна експертиза дори и от въззивния състав, след което съдът да изгражда своите крайни фактически и правни изводи.
Ответникът [община], чрез юрисконсулт Т. С., в отговор на касационната жалба сочи доводи за неоснователност на касационната жалба и се иска недопускане на касационното обжалване.
К. жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че ищецът извлича правния си интерес от обстоятелството, че е закупил през 2002 г. недвижим имот, който е предмет на съставен акт за публична общинска собственост, и същевременно за този имот е предявен иск за собственост от общината; дружеството е пропуснало в преклузивния срок по чл. 154 ГПК да оспори представения акт за публична общинска собственост, и тъй като производството е образувано по реда на отменения ГПК, е допустим и предявеният в отделно производство иск за установяване на неистинността на акта за общинска собственост; претенцията за това, че подписът върху акта за общинска собственост не е на лицето, което към момента е бил кмет на общината, е недоказана – от тройната съдебно-графологична експертиза е видно, че подписът е положен от кмета, който е и разпитан и е потвърдил, че подписите са положени от него; претенцията за установяване на неистинност на акта за общинска собственост, тъй като посочената в него дата не е положена към 1998 г., а по-късно, е недопустима, тъй като актът за общинска собственост е оспорен по друго дело, от друга страна по спора, а не от ищеца, но не е налице правен интерес за предявяване на иска – няма твърдения за наличието на правен интерес въпреки дадената от първата инстанция възможност в тази насока, и ищецът не е заявил по делото как установяването на това обстоятелство би се отразило на твърдяното от него право; недопустима е и претенцията за неистинност на акта за общинска собственост като неудостоверяващ действителното фактическо положение, тъй като при предявен иск от общината за правото на собственост по отношение на недвижимия имот ищецът следва да установи своето право при условията на пълно и главно доказване, а въпросът дали удостоверените в документа обстоятелства отговарят или не на действителното фактическо положение е основният въпрос в спора за собственост и трябва да бъде разгледан там, дори и без да е оспорен актът за публична общинска собственост, след като самото общо оспорване на правото на собственост поставя ищцовата страна в положение да установи своето право, както и че удостоверените в акта обстоятелства отговарят на действителното фактическо положение и са налице основанията за съставяне на този акт.
К. съд приема, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по нито един от поставените общо пет правни въпроса по двете касационни жалби.
С ТР по тълк.д. № 5/2012 г., ОСГК, ВКС прие, че пропускът на страната да оспори истинността на документа (автентичността или верността му) в съответните срокове по ГПК я лишава от правото да оспори истинността на документа, тъй като с пропускането на срока възможността за оспорване истинността на документа в това производство се преклудира. ВКС посочи, че, след като страната е изгубила правото да оспори истинността на документа в рамките на висящия процес, тя губи правото и по исков ред да установи неговата неистинност, когато правният интерес от иска по чл. 124, ал. 4 ГПК се обосновава само с висящия процес, в който е направен пропускът. При това обвързващо тълкуване на ВКС не се налага да се допусне касационно обжалване по първия поставен правен въпрос дали е допустимо в образуваното производство по чл. 124, ал. 4 ГПК да се оспорва не само автентичността, но и верността на акт за общинска собственост, представен като доказателство по висящ спор за собственост между страните. Не се поставя правен въпрос дали е налице допустимост на иск по чл. 124, ал. 4 ГПК в случай, че пропускът да се оспори документ е бил направен при действието на отменения ГПК предвид различния правен ред, а общото поставяне на първия правен въпрос не дава възможност касационният съд да направи подобно разграничение по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Обсъждането на представената съдебна практика също е ненужно, тъй като тя има предвид съдопроизводствения ред по отменения ГПК.
По втория правен въпрос – налице ли е правен интерес от предявяване на иск по чл. 124, ал. 4 ГПК за оспорване датата на акт за общинска собственост, представен като доказателство по основното дело за собственост между страните, освен изложените съображения по първия правен въпрос, следва още да се отбележи, че съдът е дал конкретно разрешение, което не се посочва чрез формирано общо основание за допускане на касационното обжалване. Съдът е приел, че претенцията е недопустима, защото ищецът не е изложил твърдения за наличието на правен интерес въпреки дадената от първата инстанция възможност в тази насока. Следователно относимият правен въпрос би бил следва ли ищецът да заяви изрично как установяването на съответното обстоятелство би се отразило на твърдяното от него право. И тук съобразяване на представената съдебна практика не се налага.
Отговорът на третият правен въпрос по задължението на съда да съобрази всички доводи на страните и да изложи мотиви защо ги приема или не ги приема, е явно положителен. Макар касаторът да е пропуснал в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване да посочи точно кои доводи съдът не е съобразил и не е изложил мотиви защо не приема тезата на касатора, от касационната жалба би могло да се приеме (доколкото това изобщо е допустимо), че оплакването е срещу неприетата от съда теза за неавтентичност на акта за общинска собственост, без да се обсъждат множеството външни недостатъци и поправки. В обжалваното решение съдът се е позовал на заключението на експертизата. Очевидно, касаторът е следвало да постави правен въпрос по цененето на доказателствата, а не по обсъждането на доводите на страните, но подобен правен въпрос и тук не е поставен, поради което не е обосновано допускането на касационното обжалване.
По другата жалба от посочените твърдения на касатора може на първо място да се заключи, че се иска произнасяне на ВКС по въпроса за приложението на чл. 195 и сл. ГПК във връзка с преценка за достоверност на съдебна експертиза. При направено искане от касатора в качеството му на въззивник да бъде назначена петчленна графологична експертиза с оглед противоречията в нарочни молби и жалби от страна на ищеца с цел установяване автентичност и авторство или липса на такива, както и за назначаване на съдебно-техническа и трасологическа експертиза на печатни, машинописни и ръкописни текстове в различните „оригинали” на акта за общинска собственост с цел установяване автентичност или липса на такава, въззивният съд приема, че исканията са неоснователни, тъй като първото от тях не е направено своевременно с оглед забраната на чл. 266 ГПК и не е посочено обстоятелство, обуславящо преодоляване на предвидената в чл. 266 ГПК забрана, а второто не може да бъде изпълнено, тъй като с две писма от Националния институт по криминология и криминалистика се сочи, че институтът не разполага с техника, която да може да даде отговор на такива въпроси. При това разрешение на въззивния съд предмет на разглеждане от касационния съд би следвало да е разпоредбата на чл. 266 ГПК за конкретния случай, както и каква следва да е преценката на съда по спорно обстоятелство в случай, че не са налице технически възможности за установяването му, но правен въпрос в това отношение не е поставен, поради което е препятствана възможността на ВКС да допусне касационното обжалване. В представеното от касатора решение № 466 по гр.д. № 1297/2009 г., І г.о., се дава отговор на въпроса дали въззивният съд може да откаже събиране на нови доказателства, които са съществували, но не са били известни на страната в производството пред първата инстанция с оглед разпоредбата на чл. 266, ал. 2 и чл. 267, ал. 2 ГПК. Разрешеният по настоящото дело проблем не е идентичен, а и такъв подобен правен въпрос не е поставен, както вече беше отбелязано.
Най-сетне се поставя правен проблем, доколкото това може да се прецени от неконкретизираното изявление в изложението към втората касационна жалба, за допуснати от първата инстанция съществени процесуални нарушения, които са довели до ограничаване правото на защита на ищеца, поради което е следвало да бъде назначена допълнителна или повторна експертиза дори и служебно от въззивния съд. Това е въпросът по приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК. Искане за отмяна на определението, с което не е уважено искането за допускане на доказателства, е направено от касатора в качеството му на въззивник, но въззивният съд е приел, че касаторът е бил надлежно призован за съдебното заседание от 29 април 2011 г., имал е упълномощен представител, който е направил и съответните искания пред първата инстанция и, следователно, страната се е възползвала от възможността да ангажира доказателства пред първата инстанция и не е била лишена от тази възможност, а съдът се е произнесъл по искането с определение. Представителят на касатора е бил уведомен за последното по делото заседание още в съдебното заседание от 18 март 2011 г. Как се отразява на защитата на страната обстоятелството, че между двете съдебни заседания е приведена в изпълнение присъда спрямо представителя на касатора, не е поставено като правен въпрос. При тези съображения следва да се приеме, че и последния правен проблем не обосновава допускане на касационното обжалване.
Ответникът не претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № ІІ-4 от 11 юни 2012 г., постановено по гр.д. № 1789 по описа на окръжния съд в гр. Бургас за 2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: