4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 727
гр. София, 08.06.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2868 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Д. К. против решение № 431/05.03.2015 г., постановено по гр.д.№ 4204/2014 г. от 12-ти състав на Апелативен съд – София.
Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С решението си, въззивният съд е приел за неоснователен предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.240 ЗЗД. Съдът е приел, че страните по делото не спорят по установения и от писмените доказателства факт, че на 16.08.2010 г. ответникът е направил признание чрез нот.заверена декларация, рег. № 2886 на нотариус с рег. № 462 с район на действие – РС Перник, че е получил сумата от 35 000 евро от ищеца. С нот.покана рег. № 7967/26.07.2011 г. ищецът е поканил ответника да му върне сумата от 35 000 евро, дадена му в заем за осъществяване на търговска дейност на три пъти – на 06.07.2007 г. – 23 000 евро, на 13.09.2007 г. – 6 000 евро и на 25.03.2008 г. – 6 000 евро, в едномесечен срок от получаване на поканата. В. съд е приел, че от събраните в хода на процеса доказателства и пред двете инстанция не установяват безсъмнено, че на посочената от ищеца-въззивник дата същият е дал в заем на ответника въззиваем сумата от 23 000 евро. Този извод, съдът е направил въз основа на факта, че нотариално заверената декларация за получаване на сумата е с дата, следваща с близо три години периодът от време, в който ищецът твърди, че му я е дал в заем, като изводите си съдът прави и въз основа на свителските показания, от които е приел за установено, че не е имало обективна възможност на сочената от ищеца дата 06.07.2007 г. да се сключи реален договор за заем между страните по делото, т.к. в този период от време е бил заедно с въззиваемия и семейството им на море. Съдът е приел, че съществуването на договора за заем следва да се установи от страната, която търси изпълнение по него, т.е. че ищецът- заемодател трябва да установи по пътя на пълно главно доказване както наличието на съгласие за сделката с насрещната страна, така и предаване на обещаната сума, като е приел за недоказани тези обстоятелства, като от друга страна е приел, че ответникът – заемополучател установява възраженията си срещу това вземане.
Независимо от събраните в хода на въззивното производство нови гласни доказателства, съдът е приел за недоказана предявената претенция. Приел е, че по делото безсъмнено е установено единствено, че въззиваемият е получил от въззивника сумата от 35 000 евро, доколкото такова признание от страна на първия е направено в нот.заверена декларация от 16.08.2010 г., но ищеца не е установил обаче при условието на пълно и главно доказване, на какво основание е предал, а ответникът е получил тази сума, доколкото простото предаване на сумата от въззивника на въззиваемия не може да презюмира основанието, на което тя е предадена – договор за заем, тъй предаването на паричната сума може да произтича от друг източник – напр. – погасяване на предходен дълг /както възразява въззиваемият/, договор за дарение или др. Съдът е приел също така, че не са установени твърденията на ищеца, че предаването на сумата от 35 000 евро е станало с три отделни предавания на суми, съответно от 23 000 евро, и на два пъти по 6 000 евро, при това – на конкретно посочените от него дати, както и че сумата от 23 000 евро е предадена реално на въззиваемия на 06.07.2007 г.
В изложението на касационните основания се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като този извод се налага от обстоятелството, че макар в изложението да не е посочено горното основание, се сочат правни въпроси, както и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, като се твърди противоречие на правните изводи на съда с възприетото от ВКС в посочените решения.
Първия правен въпрос е, може ли да е валиден договор за заем тогава, когато съществува времева разлика между реалното предаване на сумата и съгласието за връщането на сумата от една страна и от друга – изготвянето на писмен документ за нейното получаване. Съдът не е приел, че договорът за заем е невалиден /както се твърди в изложението/, въз основа на обстоятелството, че съществува времева разлика между получаването на сумата и изготвянето на писмения документ, обективиращ изявлението на страната за нейното получаване, а е приел, че липсват доказателства за основанието за получаването на сумата така, както твърди страната – въз основа на договор за заем. Предвид изложеното и липсата на произнасяне от страна на въззивния съд по така поставения правен въпрос, води и до неотносимост на поставения правен въпрос.
Втория поставен правен въпрос е процесуалноправен – следва ли всеки факт да е установен „пряко” и налице ли е задължение на съда, когато по отделен факт се разминават свидетелските показания, съдът да прави извод, че този факт не се е осъществил и как се осъществява задължението на съда при преценката на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила. В изложението са съдържат твърдения във връзка с поставения правен въпрос, както и фактически изводи относно събраните по делото свидетелски показания и установяващото си въз основа на тях. Съдът е направил своите изводи въз основа на събраните по делото свидетелски показания, посочил е противоречията между отделните показания, вероятна заинтересованост на свидетел, като въз основа на това е направил и своите изводи относно това, кое от твърденията на страните приема за установено и кое не, при посочване на необходимостта от пълно и главно доказване на съответния факт. Изложеното в мотивите към посочения правен въпрос от страна на касатора представлява оплакване по съществото на спора, касаещо обосноваността на съдебното решение, доколкото се твърди неправилно възприемане на фактическата обстановка от страна на съда, конкретно неправилно и необосновани изводи относно твърденията на касатора, които според него са установени чрез събраните по делото свидетелски показания. Тези оплаквания и твърдения на касатора не могат да се отнесат към касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като касаят обосноваността на съдебното решение, а необосноваността не е сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК, водещи до допустимост на касационното обжалване, а евентуалното наличие на необоснованост следва да се преценява при разглеждането на касационната жалба по същество, доколкото е посочена като касационно основание по чл.281 ГПК.
Съдът е посочил относимите към основанието на предявения иск факти, кои от тях подлежат на доказване и от кого в процеса, поради което поставения общ въпрос относно задължението на съда да издири действителната воля на страните е неотносим към производството по чл.288 ГПК.
С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 600 лева, представляващи заплатено от същия адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие № 441300/19.05.2015 г., на основание чл.78, ал.3 вр.чл.81 ГПК.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 431/05.03.2015 г., постановено по гр.д.№ 4204/2014 г. от 12-ти състав на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА В. Д. К. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на основание чл.78, ал.3 вр. чл.81 ГПК на К. З. К. от [населено място], съдебен адрес [улица] сумата 600 лева.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.2