4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 728
С., 14.11.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 14.10.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1177/2010 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. Щ. Ц. от [населено място], подадена чрез пълномощника и адв. Ж.А., против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 96 от 16.07.2010 год., по в.гр.д.№ 279/2010 год., с което е потвърдено решение № 263 от 04.03.2010 год., постановено по гр.д.№ 1965/2009 год. на Варненския окръжен съд и по предявения от [фирма], гр. В. иск по чл.240, ал.1 ЗЗД е осъден касатора, в качеството му на ответник, да заплати сумата 70 000 лева/ седемдесет хиляди лева/, представляващи даден от Я. Д. Д. от [населено място] по паричен заем по договор за заем от 14.02.2004 год., с падеж на 14. 02. 2009 год., вземането, по който е прехвърлено на ищеца по силата на сключен със заемодателя договор за цесия от 28.07.2009 год., съобщен на длъжника на 18.08.2009 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба- 25.09.2009 год. до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Позовавайки се на липсата на събрани от въззивния съд „достатъчно” доказателства за изясняване на спора и на избирателно обсъждане на събраните доказателства, жалбоподателят поддържа, че по съществения процесуалноправен въпрос, свързан със служебните задължения на въззивната инстанция, като съд по същество на спора Варненският апелативен съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика- ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС.
Същевременно недопускането на нови доказателства и навеждането на нови обстоятелства във въззивното производство, според изложеното в приложената към касационната жалба „молба за допускане на касационно обжалване”, съставлява произнасяне от въззивния съд по процесуалноправен въпрос, който като значим за правилността на крайния правен резултат по делото е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол пред ВКС, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК наречено „молба за допускане на касационно обжалване” касаторът не е формулирал конкретен, значим за изхода на делото въпрос на процесуалното и/ или материално право, по който счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС нито такъв, явяващ се релевантен за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Всъщност въведените от жалбоподателя твърдения са напълно идентични с тези, съдържащи се и в обстоятелствената част на касационната жалба и касаят допуснати от въззивния съд нарушения на съществени процесуални правила, които като касационни основания по чл.281, т.3 ГПК са относими към правилността на обжалвания съдебен акт, но са ирелевантни към общата предпоставка за достъп до касационно обжалване.
Вярно е, че съгласно последователната практика на ВКС, когато страната се позовава на процесуалноправен въпрос, не е необходимо въззивният съд изрично да се е произнесъл с обжалвания съдебен акт по същия, а е достатъчно да е процедирал неправилно, но това не означава, че и касаторът е освободен от задължение да формулира същия, който за да е значим по вложения от законодателя в чл.280, ал.1 ГПК смисъл, този въпрос, съгласно постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК, трябва да има отношение към решаващата воля на съда, обусловила крайния правен резултат по делото, което в случая не е налице.
При осъществяване на правомощията си на съд по съществото на спора въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал и въведените от страните доводи, вкл. възражението на ответницата за привидност на сключения договор за заем, като въз основа именно на тази преценка е изградил и самостоятелните си фактически и правни изводи за наличие на възникналото заемно правоотношение и поето по същото задължение от заемателя за връщане на заетата сума от 70 000 лв., обективирано в приложения по делото частен диспозитивен документ, останал неоспорен в процеса.
Що се касае до правилността на изградените изводи, то тя не е предмет на обсъждане в производството по чл.288 ГПК, поради което при направеното от жалбоподателя, лишено от основание в процесуалния закон, смесване на касационните основания с тези за достъп до касационен контрол, твърдяното процесуално нарушение не би могло да обоснове главната предпоставка за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество.
Дори, обаче, да се приеме, че от изложението на касатора този релевантен за делото процесуалноправен въпрос, който би могъл да бъде изведен, без да бъде нарушено диспозитивното начало и принципът за равенството на страните в гражданския процес е за задължението на въззивния съд при осъществяване на решаващата си правораздавателна дейност да обсъди всички събрани по делото доказателства, даденото на същия разрешение от Варненския апелативен съд не е в отклонение от задължителната практика на ВКС, изразена в цитираното ТР № 1/2001 год. на ОСКГ на ВКС за възложените му от процесуалния закон функции на съд, производството пред който е продължение на първоинстанционното разглеждане на спора по същество.
Обстоятелството, че въззивният съд позовавайки се на установената в чл.266, ал.1 ГПК забрана за посочване във въззивното производство на факти и обстоятелства, които страните са могли да посочат в първоинстанционното производство е отказал да обсъди направеното от ответника оспорване автентичността на представените с исковата молба документи – сключен в писмен вид договор за заем и разписка за реално получените суми, подписани от същия за които пред В. е поддържано единствено възражение да привидност, при създадената с действащия ГПК процесуална уредба на ограничен въззив, не обосновава различен правен извод.
Неоснователно е и позоваването на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че поддържаното основание въобще не е аргументирано, съобразно разясненията в т.4 на ТР № 1 /19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС за вложеното от законодателя съдържание в същото, то наличието на задължителна съдебна практика относно правомощията на въззивния съд, на която самият касатор се позовава, изключва приложението му.
Само за прецизност е необходимо в тази вр. да се посочи, че нито принципът на служебното начало, нито функциите на въззивната инстанция на съд по съществото на спора включват задължението за служебно събиране на доказателства във въззивното производство.
Що се касае до допустимостта на тези, предмет на заявените от страните доказателствени искания във въззивната инстанция, то със задължителната за съдилищата практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения: № 466/27.05.2010 год., по гр.д.№ 1297/2009 год. на І г.о. и № 224/02.07.2010 год., по гр. д.№ 177/2010 год. на ІІ г.о. е даден отговор и на този въпрос. Съществуването на задължителна съдебна практика и отсъствието на необходимост от промяната и се явяват допълнителен аргумент за неприложимост на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, ако от изложението на касатора бъде изведен като релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК и процесуалноправният въпрос за приложението на чл.266 ГПК.
Водим от горните съображения, настоящият състав на второ отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 96 от 16.07.2010 год., по в.гр.д.№ 279/ 2010 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: