1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 729
гр. София, 13.12.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1459 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците Е. Л. Г. и И. Н. Г., двамата от [населено място] и чрез процесуален представител адв. П. К. П. срещу решение № 2661 от 20.12.2017г. по в. гр. дело № 5074/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав в частта, с която е потвърдено решение № 20 от 18.04.2016г. по гр. дело № 255/2015г. на Окръжен съд Видин и ответниците /въззивници във въззивното производство/ са осъдени да заплатят на ищеца „Банка ДСК“ ЕАД /въззиваем във въззивното производство/ юрисконсултско възнаграждение в размер 100 лв. на основание чл. 81 във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК. С потвърдената част на първоинстанционното решение е признато за установено, че Е. Л. Г. и И. Н. Г. дължат на „Банка ДСК“ ЕАД суми по договор за банков кредит от 13.08.2007г. и допълнително споразумение към него от 08.10.2010г., които са били предмет на издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК № 2134/16.12.2013г. и издаден изпълнителен лист по гр. дело № 2705/2013г. на Видински районен съд, както следва: главница в размер на 168 787,83 лв., ведно със законна лихва, считано от 20.02.2013г. до издължаването й; договорна лихва за периода от 07.04.2012г. до 10.12.2013г. в размер 22 917,04 лв.; наказателна лихва за периода от 20.02.2013г. до 10.12.2013г. в размер 13 649,56 лв.; разноски в производството по ч. гр. дело № 2705/2013г. на Видински районен съд в размер 6 687,78 лв.; както и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски в размер 4 145,62 лв. – държавна такса, 246,65 лв. – за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение в размер 6 742,54 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Касаторът поддържа, че решението противоречи на практиката на ВКС, с която е възприет принципът, че въззивният съд е длъжен да събере онези относими и допустими доказателства, които са били поискани своевременно и които не са били събрани поради процесуално нарушение. Позовава се на противоречие с ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 70/21.04.2015г. по гр. д. № 5100/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 167/26.10.2017г. по гр. д. № 209/2017г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 92/03.04.2013г. по гр. д. № 1147/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о.
2. Налице ли е възможност по чл. 32, ал. 3 ЗЗД за ответника по установителен иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, да направи възражение за нищожност на клаузи или на целия договор, за чието изпълнение е издадена заповед по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, при наличие на изтекла давност по чл. 32, ал. 2 ЗЗД? По отношение на този въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на съдебна практика.
Ответникът в настоящото производство „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] чрез процесуален представител юрк. Г. Б. В. оспорва касационната жалба и релевира възражение за липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поддържа становище, че въззивният съд не е допуснал нарушения на материалния и процесуалния закон и правилно е приел, че съгласно чл. 190, ал. 1 ГПК ответната страна е могла да иска представяне на конкретни и индивидуализирани писмени документи от ищеца, като във формулираното от ищеца искане не се сочат конкретни документи, които да бъдат представени. Ответникът претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер 600 лв.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Въззивният съд е приел за установено, че между страните е възникнало правоотношение по двустранно подписан на 13.08.2007г. договор за ипотечен кредит, по силата на който „Банка ДСК“ ЕАД е отпуснала на Е. и И. Гергови кредит в размер 170 000 лв. за рефинансиране на друг кредит при договорен срок за връщане на кредита от 360 месеца, при гратисен период от 84 месеца и заплащане на лихва, формирана от БЛП, определян периодично от банката и надбавка, като към сключването на договора БЛП е в размер 3.69 %, а надбавката – 3.60 % или лихвения процент е в размер 7.29 %, като страните са подписали и погасителен план. Установил е, че кредитополучателите са подписали общи условия, в които е предвидено правото на банката да променя БЛП, за което следва да уведоми кредитополучателя /чл. 9.1/, конкретизирано е при какви условия се поражда това право /чл. 25.3/, посочено е, че при забава на плащането на главница или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем /чл. 20, т. 2/. Съдебният състав е констатирал, че с допълнително споразумение от 08.10.2010г. кредитът на ответниците е преструктуриран като проблемен с договорен срок на издължаване 322 месеца и крайна падежна дата 14.08.2037г., договорен е нов погасителен план, договорена е в чл. 4 лихва в размер 9.29 %, формирана от БЛП 5.69 % и надбавка 3.6 % и е посочен ГПР 9.62. Към допълнителното споразумение страните са подписали общи условия с идентично съдържание на общите условия към договора и погасителен план с падеж на 20-то число от съответния месец. Въз основа на заключението на съдебно-икономическата експертиза въззивната инстанция е приела, че отпуснатият кредит е усвоен от кредитополучателите – ответници по иска еднократно на 14.08.2007г.; за периода от 13.08.2007г. до 11.12.2013г. кредитополучателите са погасили 71 829,23лв., от 07.04.2012г. са преустановили редовното погасяване на кредитното задължение, а последното плащане са извършили на 20.02.2013г. Съдебният състав е установил, че с писмо – покана от 22.04.2013г., отправено до кредитополучателите и получено от Е. Г. банката е е упражнила надлежно правото си да превърне кредита изцяло в предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Възражението на ответниците по иска за недължимост на претендираните суми поради унищожаемост на договора за кредит от 13.08.2007г. и в частност на клаузите на чл. 2, 5 и 7 поради въвеждането им в заблуждение и поради измама е прието за неоснователно по аргументи, че ответниците не са доказали, че са сключили договора поради невярна представа за съдържанието му, нито са доказали, че тази невярна представа е създадена умишлено от насрещната страна или от трето лице, в която хипотеза насрещната страна е знаела или не е могла да не знае за това.
Възраженията за унищожаемост на допълнителното споразумение от 08.10.2010г. поради измама, заплашване и поради крайна нужда при явно неизгодни условия също са приети за неоснователни поради това, че ответниците по иска не са ангажирали доказателства относно фактите, въз основа на които са твърдели унищожаемостта. Въззивният съд е приел, че показанията на свидетеля П. не са годни да установят твърдяния факт, че служители на банката са заплашвали ответника, по аргумент, че този свидетел няма лични възприятия относно обстоятелството, че жената, която е казала на ответника Г., че ще загуби имотите си, е служител на банката – ищец. Посочил е, че по делото не е установено към момента на сключването на договора от 13.08.2007г. или допълнителното споразумение от 08.10.2010г. ответниците да са били измамени или заплашвани. Заплашването на ответника Г. е извършено около две години преди неговия разпит или около 2014г.
Съдебният състав се е мотивирал с липсата на данни за крайна нужда на ответниците, която да ги е мотивирала да сключат допълнителното споразумение към договора за банков кредит, както и липсата на доказателства за явно неизгодни условия на договора. Посочил е, че договорената лихва на банковия кредит и намаления гратисен период не представляват доказателство за явно неизгодни условия, тъй като при получаването на кредит от банка се дължи връщането му с лихва и печалба за банката, като липсват доказателства, че договореното в споразумението от 08.10.2010г. е явно неизгодно и нееквивалентно на предоставения за ползване кредит за дълъг период от време и при риск от неточното му погасяване.
За да направи извод за неоснователност на възражението на ответниците по иска за нищожност на споразумението от 08.10.2010г. поради липса на форма – липса на съдържание съгласно действащия към 2010г. Закон за потребителския кредит /чл. 11 ЗПК /отм.// и чл. 58 ЗКИ и че споразумението е валидно и отговаря на изискването на закона, въззивният съд се е позовал на неприложимост на разпоредбите на ЗКИ /редакция към 08.10.2010г./ по отношение на ипотечните кредити, с изключение на посочени разпоредби, измежду които не е чл. 11 ЗКИ, предвид чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗКИ /редакция към 08.10.2010г./, от една страна, както и на обстоятелството, че съдържанието на споразумението носи достатъчно информация /данни за ГПР, лихвен процент, основание за изменение на лихвения процент и за изменение на таксите/, от друга страна.
Доколкото възражението е средство за защита на ответника против предявения против него иск, направеното възражение за нищожност на договорката за обезпечаване вземането на банката не е разгледано поради липса на връзка между предявените искове за установяване вземането на банката по договор за кредит и наведеното възражение за нищожност на обезпечението.
Релевираното от ответниците по иска възражение за нищожност поради неравноправност на клаузите от договора за банков кредит, допълнителното споразумение и общите условия към тях, регулиращи едностранното изменение от страна на банката на лихвения процент, договорен като дължим от кредитополучателите, е прието за основателно. За да направи извод, че договорните клаузи, уреждащи правото на банката за едностранно изменение размера на лихвения процент /чл. 25.3 от ОУ/ са неравноправни и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП нищожни, съдебният състав на САС е изложил следните аргументи: 1/ страните по договора са потребител и търговец по смисъла на § 13 , т. т.1 и 2 от ДР на ЗЗП; 2/ посочените клаузи като част от общите условия, изготвени от банката, представляват неиндивидуално уговорени клаузи съгласно чл. 146, ал. 2 ЗЗП; 3/ не е посочено как изброените основания, даващи право на банката за едностранна промяна на лихвения процент, влияят стойностно за изменение размера на лихвения процент, какво е съотношението между изменения показател по смисъла на чл. 25.3 от ОУ и изменения лихвен процент; оставено е на волята на банката да преценява относителната тежест на всеки един от посочените компоненти как се отразява на лихвения процент; липсва регламентация как банката прави тази преценка; 4/ клаузите са във вреда на потребителя, тъй като увреждат неговите права на информираност при какви условия сключва договора за банков кредит и как това може да се отрази на неговото имуществено състояние; 5/ изготвените клаузи в ОУ от банката не отговарят на изискванията за добросъвестност, добросъвестна търговска практика и почтено отношение на участниците в гражданския и търговския оборот и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора; 6/ не са налице основанията за прилагане на изключенията от правилата на чл. 143 ЗЗП, уредени в чл. 144 ЗЗП, защото няма договорена възможност за потребителя-кредитополучател да прекрати незабавно действието на договора за банков кредит; липсва и основание да се приеме, че изменението на договорната лихва се осъществява на основания извън контрола и волята на банката, доколкото няма яснота как посочените в ОУ обстоятелства влияят на размера на лихвения процент, определян от банката.
Въззивният съд е приел, че банката е предприемала едностранно изменение на размера на лихвения процент само при действието на договора от 13.08.2007г., но няма данни да е изменяла размера на уговорената със споразумението от 08.10.2010г. лихва от 9.29%. За периода от сключване на договора на 13.08.2007г. до подписване на споразумението на 08.10.2010г. дължимата лихва е в размер 7.29%, а след подписване на споразумението -9.29%. Отчитайки неравноправните договорни клаузи и въз основа на заключението на съдебно-икономическата експертиза съдебният състав е заключил, че неплатената дължима договорна лихва е в размер общо 22 917,04 лв.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По отношение на посочените от касаторите доводи в т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен състав счита, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по т. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с въззивното решение. Без касаторът да постави този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да бъде допуснат до касационен контрол. Върховният касационен съд би могъл само да конкретизира, преформулира, уточни и квалифицира правния въпрос от значение за изхода на спора, но не изцяло да го изведе от посочените в касационната жалба факти и обстоятелства, или от релевираните доводи за неправилност на решението, или от посочената съдебна практика. Непосочването на релевантния правен въпрос е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания. В конкретния случай касаторите не са формулирали релевантните материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили решаващата воля на съда при постановяване на въззивното решение, които според твърдението му са решени в противоречие с практиката на ВКС. Направеното в касационната жалба и т. 1 от изложението към нея оплакване, че решението противоречи на практиката на ВКС, с която е възприет принципът, че въззивният съд е длъжен да събере онези относими и допустими доказателства, които са били поискани своевременно и които не са били събрани поради процесуално нарушение, представлява касационно основание за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ако касаторът е имал предвид процесуалноправния въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да събере онези относими и допустими доказателства, които са били поискани своевременно и които не са били събрани поради допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение?“, то твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. За да остави без уважение направеното във въззивната жалба доказателствено искане за задължаване на банката да представи по реда на чл. 190 ГПК „пълните досиета или досие, водено по партидата на договора за кредит от 13.08.2007г. и допълнителното споразумение към договора за кредит от 08.10.2010г., включително кореспонденцията, оценки на обезпеченията към 13.08.2007г., заявленията за кандидатстване от 2007г., декларация за връчване на екземпляр от общите условия, доказателства за преддоговорно осигуряване на информация за обстоятелствата по чл. 5, ал. 1 ЗПК при сключване на допълнителното споразумение към договор за кредит от 08.10.2010г. и всички документи, събрани от „Банка ДСК“ ЕАД в периода на договора“, съдебният състав в определение от 13.04.2017г. се е аргументирал с обстоятелството, че възззивниците /ответници по исковата молба/ не са конкретизирали и индивидуализирали документите, посочени като „кореспонденция и всички документи, събрани от банката в периода на договора“; не са обяснили значението на пълните досиета или само на досие по партидата на първоначалния договор за кредит, изменен с допълнителното споразумение, които вероятно съдържат много документи, които не са относими към спорния предмет; самите въззивници не знаят едно или повече досиета искат да бъдат представени от банката; документите „оценки на обезпеченията към 13.08.2007г.“ са неотносими към спора. При постановяване на посоченото определение и произнасяне по доказателственото искане въззивната инстанция в съответствие с практиката на ВКС е извършила преценка доколко ответниците по исковата молба /въззивници в производството пред САС/ са обосновали доказателственото искане – кои документи от кредитното досие и за установяването на кои твърдени факти следва да бъдат представени. Съгласно константната практика на ВКС /Решение № 12/01.02.2011г. по гр. д. № 590/2010г. на ВКС, ГК, III г. о./ съдът задължава противната страна на основание чл. 190, ал. 1 ГПК да представи намиращ се у нея документ, след като изясни значението му за спора. Смисълът на задължаването на насрещната страна да представи поисканите доказателства е възможността на съда да приложи последиците по чл. 161 ГПК и да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 156, ал. 1 ГПК страната следва в доказателственото си искане да посочи фактите, които ще бъдат доказани. При произнасяне по доказателственото искане съдът е длъжен да извърши преценка на относимостта, допустимостта и необходимостта на исканите доказателства. В настоящия случай въззивната инстанция съобразно константната практика на ВКС е извършила необходимата преценка, включително и относно конкретизацията на поисканите документи, значението им за спора и подлежащите на установяване факти.
Д. на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос е неоснователен, тъй като този въпрос не съответства на мотивите на обжалвания въззивен съдебен акт и същият не е обосновал правните изводи на въззивната инстанция. Разпоредбата на чл. 32, ал. 3 ЗЗД се отнася до възражението за унищожаемост на договора, по който се иска изпълнение, а не до възражението за нищожност. Решаващият съдебен състав не е оставил без уважение нито възражението за нищожност на клаузи, респ. на целия договор, нито възражението за унищожаемост поради изтекла давност. В настоящия случай въззивният съд е разгледал релевираните от ответниците по иска /настоящи касатори/ възражения за унищожаемост на договора за кредит от 13.08.2007г. поради въвеждане в заблуждение и измама на ответниците по иска по отношение на чл. 5, 7 и 2 от същия и за унищожаемост на допълнителното споразумение от 08.10.2010г. поради умишленото им въвеждане в заблуждение относно съдържанието му, принуда и въвеждане в основателен страх и като сключен при явно неизгодни условия и ги е приел за неоснователни поради недоказване от ответниците на твърдените факти, относими към направените възражения. Поради това, че вторият формулиран от касаторите правен въпрос не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се извършва преценка относно допълнителната предпоставка, предвидена в рапоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото, разноски на касаторите не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2661 от 20.12.2017г. по в. гр. дело № 5074/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав в частта, с която е потвърдено решение № 20 от 18.04.2016г. по гр. дело № 255/2015г. на Окръжен съд Видин и Е. Л. Г. и И. Н. Г. са осъдени да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] юрисконсултско възнаграждение в размер 100 лв. на основание чл. 81 във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК.
ОСЪЖДА Е. Л. Г. с ЕГН [ЕГН] и И. Н. Г. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица] да заплатят на „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер на 300 лв. /триста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.