5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 729
С., 14.11.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 27.09.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1060 /2010 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма],гр. П. против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 557 от 23.06.2010 год., по т.д.№ 1204/2009 год., в частта, с която е потвърдено решение на Пловдивския окръжен съд № 409/16.10.2009 год., по т.д.№ 678/2008 год. и е отхвърлен, като неоснователен, предявения в субективно пасивно съединяване от касатора, като ищец, срещу [фирма], [населено място], представлявано от А. Д. Н. и А. Д. Н. иск по чл.534 ТЗ за заплащане солидарно на сумата, представляваща разлика над присъдените 11 597.98 лв. до пълния заявен размер от 244 203 лв. -неразплатен остатък по запис на заповед от 05. 01.2007 год., издаден като гаранция по договор за дистрибуция № [ЕГН]/01.03.2005 год., ведно със законната лихва върху сумата от 363 390 лв., начиная от 18.06.2008 год. до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените процесуални правила, последните касаещи дължимата от съда преценка на събраните и относими към делото доказателства и съдържанието на съдебното решение.
Частният жалбоподател поддържа, че в обжалвания въззивен съдебен акт въззивната инстанция е допуснала лишено от основание в закона смесване между менителничното неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ТЗ и общия състав на неоснователното обогатяване,регламентиран с чл. 59 ЗЗД, поради което иска отмяната му и решаване на делото по същество от касационната инстанция.
Позовавайки се на „дадено от въззивния съд разрешение на възникналия правен спор, предмет на делото в драстично противоречие с трайната практиката на ВКС”, касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна не е заявила отговор в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу подлежащ на касационен контрол пред ВКС, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
Анализирайки правилността на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос на материалното или процесуално право, който да е обусловил крайния изход на делото, но изложените в касационната жалба и депозираната „допълнителна касационна жалба” доводи позволяват настоящият съдебен състав, в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, да изведе тези релевантни за делото правни въпроси и те се свеждат до момента, в който възниква правото на приносителя на менителничния ефект да предяви специалния менителничен иск по чл. 534 ТЗ и за предпоставките за неговото предявяване.
Същите не са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, нито със съдебната практика по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, двете обективирани, според касатора в: определение № 62/03.02.2010 год., по т.д.№ 854/2009 год. на ІІ-ро т.о.; решение № 42 от 07.04.2009 год., по т.д.№ 453/2008 год. на ІІ т. о.; определение № 320/ 16. 06.2009 год., по т.д.№ 161/2009 год. на ІІ т. о.; решене на СГС от 10.02.2009 год., по гр.д.№ 70/2008 год.; решение на Ямболския окръжен съд № 12 от 17.02.2004 год., по гр.д.№ 360/2003 год. ; решение на Врачанския окръжен съд № 47/2010 год., по т.д.№ 17 / 2010 год.; решение на Великотърновския апелативен съд № 232/ 08. 10. 2008 год., по в.гр.д.№ 342/2008 год. и решение на Варненския апелативен съд № 36/2009 год., по в.гр.д.№ 4/2009год., поради следното:
За да потвърди първоинстанционния съдебен акт, в частта му, с която е отхвърлена като неоснователна исковата претенция основана на чл.534 ТЗ Пловдивският апелативен съд, въз основа на обстоен анализ на събраните по делото доказателства, вкл. неоспореното заключение на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза е приел за недоказано наличието на претърпяна от приносителя на менителничния ефект [фирма] вреда, която да е обусловена от безспорната невъзможност последният да реализира менителничните си права по издания от ответниците в негова полза запис на заповед за дължимите към датата на издаването му – 05. 01. 2007 год. 363 390 лв.. Изложени са съображения, че в случая ценната книга, целяща да обезпечи изпълнението на задълженията, произтичащи от каузална сделка между страните – договор за дистрибуция, които като стойност са конкретизирани в същата има гаранционна функция.
Поради това обстоятелството, че след датата на издаване на ефекта, издателят на същия, в качеството си на длъжник по каузалната сделка е изплатил общо сумата 351 792.14 лв., което плащане, според констатациите на в.л., е счетоводно прието от кредитора за съответстващо на дължимото, изключва да е налице твърдяната от ищеца имуществена вреда, съизмеряваща се с вземането по ефекта, извън присъдената от първоинстанционния съд сума.
Следователно възприетото от въззивния съд разрешение на значимите по см. на чл.280, ал.1 ГПК материалноправни въпроси е в пълно съгласи със задължителната практика на ВКС по приложението на чл.534, ал.1 ГПК, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК решения: № 320/17.06.2009 год., по т.д.№ 161/2009 год. на ІІ т.о.; № 110 /08.11.2010 год., по т.д.№ 949/2009 год. на І-во т.о. и № 42/2010 год., по т.д.№ 453/2008 год. на ІІ т.о., последното цитирано от касатора, според която специалният менителничен иск за неоснователно обогатяване е основателен само, ако приносителят на ефекта търпи имуществена вреда от невъзможността да реализира менителничните си имуществени права, като тази вреда е само до размера на инкорпорираното в ценната книга парично вземане. В този смисъл доколкото чл.534, ал.1 ТЗ обуславя възникване на вземането от обогатяването на пасивно легитимираното лице, изразяващо се в спестяване на разходите за погасяване на задължението по ефекта, то в хипотезата на обвързаността му с каузално правоотношение между страните, извършеното на кредитора по каузалната сделка, чието изпълнение ценната книга обезпечава, плащане на дълга, изключва да е налице настъпила за последния имуществена вреда – увеличаване на пасивите в имуществото му при невъзможност да реализира паричната сума по същата ценна книга чрез пряк иск по чл.531, ал.1 ТЗ.
Що се касае до цитираните от касатора съдебни актове, извън решение № 42/2010 год., по т.д.№ 453/2008 год. на ІІ т.о. на ВКС, то е необходимо да се посочи, че част от тях, поради липса на данни да са влезли в сила, или попадащи в категорията „определения”, не са част от създадената от съдилищата съдебна практика по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно разясненията в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, поради което не подлежат на обсъждане.
Останалите решения: № 47/2010 год., по гр.д.№ 17/2010 год. на В., № 232/2008 год., по в.гр.д.№ 342/2008 год. на ВтАС и № 36 от 05 . 03. 2009 год., по в.гр.д.№ 4/2009 год. на ВнАС са в горепосочения възприет и в обжалвания съдебен акт смисъл, поради което твърдяното противоречие – отсъства.
В последното дори изрично е отразено,че специалният менителничен иск по 534, ал.1 ТЗ е основателен, когато ищецът, в качеството си на кредитор по каузалната сделка, във вр. с която е издаден записа на заповед, не е получил плащане от длъжника и е в невъзможност да предяви прекия менителничен иск, защото търпи вреда именно в размер на сумата по ценната книга.
Отделен в тази вр. е въпросът, че при съществуване на задължителна съдебна практика липсва обективно възможност за наличие на противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК относно разрешения със същата правен въпрос, поради което визирания критерий за селекция не следва да бъде обсъждан.
За пълнота на изложеното е необходимо единствено да се прецизира, че доколкото мотивите на съдебния акт не подлежат на самостоятелно обжалване, то непълнотата им или вътрешната им противоречивост не е обусловила неправилност на крайния правен резултат по делото не е и касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, а към предпоставките за допускане на касационното обжалване този порок е въобще неотносим.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 557 от 23.06.2010 год., постановено по т.д.№ 1204/2009 год. на Пловдивския апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: