О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 73
гр. София, 14.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2832 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Е. М. и М. Г. М., чрез адвокат П. Р., подадена срещу решение № 456 от 11.04.2019 г. по гр. д. № 129/2019 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 4407 от 6.11.2018 г. по гр. д. № 10121/2018 г. на Районен съд – Варна.
С първоинстанционното решение е уважен предявеният от Е. Г. М. срещу М. Е. М. и М. Г. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС, като е признато за установено, че ищцата е собственик на 1/2 ид. ч. или на 332.50 кв. м от поземлен имот, находящ се в [населено място], област В., [община], с идентификатор *** по КККР на район „А.“, одобрени със заповед № РД-18-73/23.06.2010 г. на изп. директор на АГКК, с адрес: [населено място], район „А.“, [улица], с площ от 665 кв. м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), с номер по предходен план: 539, квартал 29, парцел *., при съседи: ПИ с № ***, ПИ с № ***, ПИ с № ***, ПИ с № ***, ПИ с № *** и ПИ с № ***, и ответниците са осъдени да предадат на ищцата владението върху описаната част от имота.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено по делото, че ищцата е собственик на 1/2 ид. ч. от процесния поземлен имот, въз основа на наследяване и сделка, като с договор от 14.02.2010 г. страните са си разпределили ползването му съгласно изготвена техническа експертиза, неразделна част от договора, като за ответниците е било определено да ползват частта от дворното място, означена като дял първи, с площ от 332.50 кв. м, включващ жилищна сграда на един етаж с външно стълбище, с идентификатор ****, със застроена площ от 90 кв. м, и стопанска постройка на един етаж, с идентификатор ****, със застроена площ от 45 кв. м, при следните граници: запад – ПИ *** – [улица], север – ПИ ***, изток – ПИ ***, юг – дял 2-ри, а за ищцата – останалата (изцяло незастроена) част от дворното място, с площ от 332.50 кв. м, означена като дял втори от цитираната техническа експертиза. Въз основа на събраните доказателства, като подробно е изложил събраните гласни такива, съдът е заключил, че процесният имот е ограден с ограда, а входната врата към него е постоянно заключена. Визирал е, че не се установява както от показанията на водените от Е. М. свидетели, така и от водените от насрещните страни такива, ищцата да притежава ключ от тази входна врата или такъв да й е бил предоставян от ответниците. Такъв не й е предоставен и в хода на производството. Съдът е посочил, че фактът дали дъщерята на ищцата е имала ключ, докато е живяла в имота, е ирелевантен за спора, тъй като въпросната дъщеря не е собственик на имота, а и повече от седем години не живее в него. Съдът е кредитирал показанията на свидетелката К., съгласно които, когато с дъщерята на ищцата посетили имота, не успели да влязат, тъй като вратата била заключена. Обстоятелството, че съсобственият между страните имот е заключен и ищцата не притежава ключ от същия, съответно няма и достъп до него, е дало основание на въззивния съд да направи извод, че владението върху целия имот се упражнява от ответниците, което по същество сочи на извънсъдебно оспорване на собствеността на ищцата върху процесния имот. Поради това съдът е приел и че упражняваната от ответниците фактическа власт върху целия имот, вкл. и върху частта на ищцата, е без основание, което да й е противопоставимо. Наведените във въззивната жалба доводи, че обстоятелството, че ищцата нямала ключ за портата на оградата, с която е ограден имотът (факт, безспорно установен по делото), не е достатъчно да обоснове извод за основателност на предявения ревандикационен иск, Варненският окръжен съд е счел за неоснователни. Визирал е, че ответниците по иска са разполагали с възможността, вкл. и в хода на исковото производство, да осигурят достъп на ищцата до имота, но не са сторили това. Жалбоподателите атакуват въззивното решение като неправилно поради нарушаване на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите формулират следните материалноправни и процесуалноправен въпроси, по отношение на които твърдят, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:
1.Следва ли да се приеме, че ако ответникът владее идеална част от съсобствен недвижим имот въз основа на годно правно основание, при пълно бездействие на ищцата, то същият владее и останалата идеална част от съсобствения имот, върху който правото на ползване е договорно разпределено между съсобствениците;
2. В случай, че ищцата не е изградила врата/подход в оградата на съсобствен имот, в частта от същия, която й е отредена за ползване съобразно договор за разпределение на правото на ползване, следва ли нейното бездействие да се тълкува в тежест на ответника, като се приеме, че същият ползва неправомерно и нейната част от имота поради изградена от него врата в оградата в неговата част от имота, отредена за ползване със съшия договор; 3. Следва ли да се приеме, че ако един съсобствен имот е ограден с плътна ограда и след нейното изграждане правото на ползване върху същия е договорно разпределено между съсобствениците, то ползвателят, който е изградил входна врата в оградата в отредената му част за ползване от имота, въз основа на посоченото обстоятелство владее и останалата част от съсобствения имот и възпрепятства правото на ползване на другия съсобственик. Жалбоподателите твърдят, че и по трите въпроса Варненският окръжен съд се е произнесъл в нарушение на чл. 108 ЗС и в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС: Тълкувателно решение № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 47/6.04.2017 г. по гр. д. № 3021/2016 г. на ВКС, І г. о. и решение № 181/7.10.2016 г. по гр. д. № 4988/2014 г. на ВКС, І г. о.
Считат, че отговорът на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
4. Следва ли второинстанционният съд, с оглед задълженията на съда по чл. 12 ГПК, да обсъди аргументите и доводите на ответника и прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл. 235, ал. 2 ГПК и да постанови решението си върху приетите за установени от него факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото.
Жалбоподателите считат, че този процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК: решение № 220/29.09.2015 г. по гр. д. № 2314/2015 г. на ВКС, I. г. о., решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 235/4.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 324 по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 821/19.11.2010 г. по гр. д. № 1906/2009 г. на ВКС, І г. о., както и че отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
М. М. и М. М. се позовават и на очевидна неправилност на решението – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Сочат, че основният спорен въпрос по делото е дали те упражняват фактическа власт върху целия поземлен имот и налице ли е липса на достъп до същия от страна на ищцата, като считат, че от събраните по делото доказателства този факт не се установява, а напротив – налага се извод в обратна посока.
Е. М. е депозирала отговор, съгласно който намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Счита касационната жалба за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая нито един от формулираните три материалноправни въпроса не представлява въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, защото тези въпроси не са обусловили правните изводи на съда в обжалваното решение и не са свързани с решаващите мотиви на последното. Както бе отразено по-горе, Варненският окръжен съд е заключил, че целият процесен имот е ограден с ограда; М. М. и М. М. упражняват фактическа власт върху целия имот, като Е. М. няма достъп до него, тъй като входната врата е заключена и тя няма ключ от нея; ответниците по иска не са осигурили достъп на ищцата до имота, включително в хода на съдебното производство. Формулирайки въпросите, жалбоподателите на практика са изразили чрез тях собствената си интерпретация на фактите по делото и становището си за недоказаност на обстоятелството, че владеят целия процесен имот.
По четвъртия въпрос, процесуалноправен по характера си, също не може да бъде допуснато касационно обжалване. Задължението на съда мотивирано да се произнесе по исканията и възраженията на страните и да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства следва от пределно ясната формулировка на чл. 236, ал. 2 ГПК, която не допуска колебания при нейното тълкуване и изясняване на действителния й смисъл. При постановяване на решението си, Варненският окръжен съд не е нарушил посоченото задължение. В случая въпросът е поставен в контекста на релевираните от М. М. и М. М. оплаквания за неправилност на въззивното решение, които имат отношение не към преценката за допускане на касационното обжалване, а към основанията за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК във фазата на разглеждане на касационната жалба.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Ответницата по касационната жалба има право на 625 лв. разноски за адвокат, направени в производството пред ВКС.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 456 от 11.04.2019 г. по гр. д. № 129/2019 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА М. Е. М. и М. Г. М. да заплатят на Е. Г. М. разноски пред ВКС в размер на 625 лв. (шестотин двадесет и пет лева).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: